Определение № 52 от 09.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 716/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на [община] срещу решение №288 от 12.07.2023г. по в.т.д.№759/2022 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №260072 от 15.06.2022 г. по т.д.№64/2021 г. на ОС Стара Загора в частта, с която [община] е осъдена да заплати на „Глен консулт“ ЕООД сумата от 382 506.84 лв. с ДДС - неизплатено възнаграждение за извършена и приета работа по договор №15 от 18.02.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното изплащане. В жалбите се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Приложима ли е разпоредбата на чл.25 ЗЗД по отношение на задължението на възложителя по договор за изработка да заплати възнаграждение за приетата работа. Действителна ли е клауза в договор за изработка, поставяща изпълнението на задълженията на възложителя за заплащане на възнаграждение на изпълнителя за извършена и приета работа в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за правоотношението лице. 2. Приложима ли е нормата на чл.69, ал.2 ЗЗД в хипотеза, при която страните са обвързали изпълнението на задължението със сбъдването на отлагателно условие, за което е уговорен конкретен срок, ако сбъдването на условието зависи и от самия длъжник. 3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд и да проверява законосъобразността на процесуални действия извън въведените във въззивната жалба оплаквания. 4. Следва ли ищецът да докаже твърдяните от него факти, въз основа на които съдът е формирал решаващата си воля. 5. В тежест на ищеца ли е да обори твърдяните от ответника отрицателни факти. 6. Допустимо ли е последващо изменение на договор, сключен по реда на ЗОП, когато изменението нарушава параметрите на обществената поръчка. 7. Може ли по пътя на тълкуване на договорна клауза от съда да бъде изменено поето с договора задължение или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. 8. Следва ли съдът да зачете правната сила и правните последици от сключено между страните допълнително споразумение, с което се намалява дължимата от възложителя цена. Ответникът по касация „Глен консулт“ ЕООД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че клаузата на чл.9, ал.1 (според която 100% от уговореното възнаграждение се заплаща от [община] в срок до 20 работни дни след подписване на договор за безвъзмездна финансова помощ с трето по делото лице, постъпване на финансови средства по сметка на общината и издаване на фактура от изпълнителя), не може да се квалифицира като уговорка за отлагателно условие по смисъла на чл.25 ЗЗД. Посочил е, че поставянето на задължението на общината в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие не може да бъде изключено по принцип, но следва да се приеме, че това е допустимо само при съблюдаване на принципа на равнопоставеност между страните по облигационното правоотношение, а подобно бъдещо несигурно събитие не е уговорено по отношение на задълженията на изпълнителя, видно от цялостната преценка на сключения между страните договор – напротив, за същия е възникнало задължение в кратък срок да изработи договореното и да го предаде на възложителя, което същият е и сторил. При това положение е счел, че уговорката по чл.9, ал.1 от договора не може да се квалифицира като отлагателно условие, ненастъпването на което има за последица освобождаване на възложителя от задължение за плащане на уговореното възнаграждение или за намаляване на размера на това възнаграждение, независимо от клаузите на чл.9, ал.2 и ал.3 от договора, според които, в случай че финансиращият орган одобри по-малка от уговорената сума, възложителят ще изплати възнаграждение в размер до одобрените суми, а ако финансиращият орган не одобри и не отпусне безвъзмездна финансова помощ, възложителят няма да дължи плащане на изпълнителя за извършената работа. Изложил е съображения, че последните клаузи (на чл.9, ал.2 и ал.3) са нищожни с оглед възмездния характер на договора за изработка и принципа, че липсата на парични средства не освобождава длъжника от отговорност за изпълнение на парично задължение (по делото не са правят каквито и да е възражения по отношение количеството и качеството на изработеното, което евентуално да е станало причина за неотпускането на финансова помощ, и които да са основание за намаляване на дължимото възнаграждение). Изразил е становище, че несъвместими с възмездния характер на договора за изработка са уговорки, които по същество предвиждат право на възложителя да не изплати възнаграждение за приетата без забележки работа при несбъдване на посоченото бъдещо несигурно събитие, което от една страна, стои изцяло стои извън поведението на изпълнителя и на количеството и качеството на изработеното от него, а от друга, е свързано с липсата на парични средства, каквато липса по принцип не съставлява основание за освобождаване от отговорност на длъжника съобразно изричното правило на чл.81, ал.2 ЗЗД. Счел е, че клаузата на чл.9, ал.1 от договора по същество представлява само отстрочка на задължението за плащане на възнаграждение и същата е свързана с намерението на възложителя да осигури финансиране на проектите си по ПРСР 2014-2020 г. Установил е обаче, че в случая възложителят въобще не е подал заявление за първия подобект, за втория е получил отказ, тъй като представеният от него проект не е събрал необходимите точки и предвид липсата на достатъчен финансов ресурс за удовлетворяване на всички предложения, а за третия и четвърти подобект е кандидатствал, но е получил много по-малка сума спрямо размера на договореното възнаграждение, като посочената ПРСР вече е с изтекъл период на действие, т.е. настъпил е крайният срок, в който възложителят е следвало да извърши необходимото за осигуряване на финансиране от трето лице, с оглед плащане на дължимото по договора възнаграждение. Намерил е, че възложителят още към момента на сключване на договора е следвало да се е запознал и проучил възможностите за кандидатстване по ПРСР 2014-2020 г. като източник за осигуряване финансиране за проектите, предмет на процесния договор, като евентуалната липса на нормативна възможност за общината да кандидатства за всички подобекти по договора, или за всички елементи от всеки един от подобектите, означава недобросъвестно упражняване на права от самата община - добросъвестността предполага възложителят да заплати възнаграждение за приетата без възражения работа, респ. да осигури средства в разумен срок, в конкретния случай, сключвайки договор с подобни условия, да е проучил предварително условията и критериите, на които трябва да отговаря за одобряване на финансиране от третото лице. Посочил е, че няма нито правна, нито житейска логика тази тежест да се прехвърля на изпълнителя, нито към момента на сключване на договора, нито в процесуален аспект с оглед разпределение на доказателствената тежест по спора. Анализирайки подробно сключеното допълнително споразумение към договора е приел за неоснователно и поддържаното във въззивната жалба становище, че страните са изменили размера на уговореното възнаграждение, като е отпаднало задължението за плащане на 100% от уговорената цена. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно константната практика на ВКС (в т.ч. цитираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение №7 от 19.04.2017 г. по т.д.№3312/2015 г. на ВКС, ГК, Първо отделение, а така също решение №15 от 22.12.2016 г. по т.д.№2404/2014 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №48 от 09.07.2020 г. по т.д.№1072/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №128 от 17.01.2019 г. по гр.д.№3170/2017 г. на ВКС, ГК, Първо отделение, решение №24 от 09.02.2016 г. по гр.д.№2419/2015 г. на ВКС, ГК, Трето отделение и др.), страните (вкл. по договор за изработка), предвид установения в чл.9 ЗЗД принцип за свобода на договаряне, могат да поставят сключения от тях договор под условие, предвиждайки потенциалните изменения в облигационната връзка досежно целия комплекс от права и задължения или отделни негови елементи, с изключение на сключване на договори под условие, поставено изцяло в зависимост от волята на едната страна. Поставянето на задължението на възложителя за плащане на възнаграждение за извършената и приета работа в зависимост от настъпването на бъдещо несигурно събитие е възможно и допустимо само при съблюдаване на принципа за равнопоставеност на страните в договорното правоотношение, като принципът за равнопоставеност би бил спазен, ако и задължението на изпълнителя, срещу което се дължи възнаграждение, респ. остатъка от възнаграждението, е обусловено от настъпването на бъдещо несигурно събитие. Уговорката, че възложителят ще плати, когато на него - в качеството на изпълнител, му заплатят, не е нищожна, но следва да се прилага чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при договарянето й, а това - с оглед грижата на добрия търговец и добрите търговски практики, недопускащи злоупотреба с правата на кредитора - следва да се счита времето, обичайно необходимо или уговорено за изпълнението на възложителя на изпълнителя, спрямо третото за спора лице. Волята на изпълнителя да бъде отсрочена изискуемостта на задължението на възложителя за плащане на възнаграждение в никакъв случай не може да се тълкува като воля за уговаряне на задължението като възможно неизпълнимо или на плащането като хипотетично, респективно като съгласие за безвъзмездно престиране на дължимия по договора резултат в случай, че уговорените обстоятелства не настъпят, което съгласие би било несъвместимо с възмездния характер на договора за изработка. За нищожни като противни на морала следва да се приемат тези сделки, в които нееквивалентността на престациите е толкова съществена, че практически е сведена до липса на престация. В конкретния случай въззивният съд, изцяло в съответствие с практиката на ВКС, анализирайки подробно клаузите на процесния договор е приел, че бъдещо несигурно събитие не е уговорено по отношение на задълженията на изпълнителя, поради което предвиденото в чл. 9, ал.1 от договора не може да се квалифицира като отлагателно условие, а като отстрочка на задължението за плащане на възнаграждението, респективно съобразен с цитираната практика е и изводът, че клаузите на чл.9, ал.2 и ал.3 от договора са нищожни. В този смисъл по първи, шести и седми от въпросите (израз на поддържаната от касатора, но несподелена от съда теза по отношение на уговорките на страните в чл.9 от процесния договор), касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси. По втори, четвърти и пети от тях не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. В решението не е обсъждано приложение на разпоредбата на чл.69, ал.2 ЗЗД (а и доводи във връзка с цитираната разпоредба се навеждат едва пред касационната инстанция), като с оглед изложените от въззивния съд мотиви (за задължението на възложителя още към момента на сключване на договора да се е запознал и проучил възможностите за кандидатстване по ПРСР 2014-2020 г., а евентуалната липса на нормативна възможност да кандидатства за всички подобекти по договора означава недобросъвестно упражняване на права от самата община) без значение се явява обстоятелството правилно ли е била разпределена от съда доказателствената тежест относно наличие или не на открита процедура, по която общината да може да кандидатства за два от обектите. С третия от въпросите се твърди произнасяне на въззивния съд по приложението на чл.25 ЗЗД в нарушение на разпоредбата на чл.269 ГПК, но същевременно е видно, че в отговора на въззивната жалба (л.16 от в.т.д.№759/2022 г. на АС Пловдив) ищецът изрично е оспорил поддържаното от въззивника становище, че с разпоредбата на чл.9, ал.1 от договора е било уговорено отлагателно условие, респективно обсъждайки своевременно наведените от ищеца доводи и възражения, въззивният съд се е произнесъл изцяло в съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.235, чл.236 и чл.269 ГПК. С последния от въпросите се предпоставя наличие на уговорка между страните, в обсъденото от въззивния съд допълнително споразумение, според която уговорка се намалява дължимата от възложителя цена. Видно е обаче, че анализирайки подробно сключеното между страните допълнително споразумение, въззивният съд изрично е отрекъл постигане на съгласие за намаляване на уговорената цена, с оглед което касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по осмия от въпросите, формулирани от касатора. С оглед изхода на правния спор касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 21 945.24 лв. с ДДС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,