Определение № 227 от 26.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3994/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Б. А. С., срещу въззивно решение № 774/31.07.2020 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по въззивно гр.д. № 967/2020 г. Касаторът излага доводи за нищожност на въззивното решение, като постановено при участие в съдебния състав на съдия, определен като докладчик по делото в нарушение на правилата за случаен подбор, още за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички доказателства заедно и поотделно; противоречие с материалния закон – чл. 11, ал. 1, т. 9, чл. 11, ал. 1, т. 11, чл. 9, ал. 1, чл. 22 ЗПК, чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите. Счита, че решенето е неправилно и защото „противоречи на предхождащите го постановени влезли в сила решения“ по идентични спорове от състави на Пловдивския окръжен съд. Насрещната страна „Транскарт файненшъл сървисис“ АД, [населено място], представлявано от изпълнителния директор Ю. А. С., чрез адв. Ц. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима, като подадена срещу решение, изключено от касационен контрол (спорът е търговски, а цената на обективно съединените искове – под 20 000 лв.). Поддържа и съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, приподписана е от адвокат, като отговаря на всички изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Делото не е изключено от касационен контрол, защото когато физическо лице е сключило договора в качеството си на потребител, независимо от търговския характер на сделката по отношение на търговеца, се задейства защитният механизъм на политиката за защита на потребителите, при което по отношение на договора, освен общите за конкретния вид търговски сделки правила, са задължителни и имат предимство всички специални правила с оглед осигуряването на по-високо ниво на защита на потребителя. С приемане на ЗИД ГПК – ДВ бр.100/2019 г., в сила при подаване на касационната жалба по делото, в разпоредбата на чл.113 ГПК законодателят е предвидил допълнителни процесуалноправни средства за ефикасност на защитата на потребителите, като е регламентирано, че тези дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. В случая спорът е потребителски с оглед общата легална дефиниция в § 13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, както и дефиницията, дадена в чл.9, ал.3 от Закона за потребителския кредит. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Пловдивският окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния районен съд, предмет на въззивно обжалване, признал за установено по отношение на Б. А. С., че дължи на „Транскарт файненшъл сървисис“ АД, [населено място], сумата от 17820,54 лв. – главница дължима по рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 19.11.2012 г., сумата от 1199,17 лв. – договорна лихва за периода от 01.04.20128 г. д 31.08.2018 г., 1 лв. такса за месечно извлечение, начислена на 31.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 003.12.2018 г., до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед № 10709/04.12.2008 г. за изпълнение на парично задължение по частно гр.д. № 19187/2018 г. по описа на РС – Пловдив, както и 1064,08 съдебноделоводни разноски, сторени в първа инстанция и 100 лв. – във въззивна. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за установено че между страните е възникнало правоотношение по сключен договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити. Ищецът „Транскарт файненшъл сървисис“ АД, [населено място] е изпълнил договорните си задължения, като е открил платежна сметка на ответника, снабдил го е с платежна карта и му е предоставил максимално уговорения размер на кредита. Ответникът Б. С. не е изпълнил задължението си по договора за внасяне на минимална погасителна вноска до 15-то число на месеца в период от четири поредни месеца, поради което в съответствие с правата му по чл. 37, ал. 5 от общите условия кредитодателят е обявил на 31.08.2018 г. договора за предсрочно изискуем, за което надлежно е уведомил кредитополучателя. В чл. 9 от договора е предвидено лихвеният процент по кредитите да възлиза на 15,7% на годишна основа и да се прилага единствено към сумите на усвоените кредити. Страните са уговорили, на следващо място, годишният процент на разходите по кредита да е в размер на 17,98 %. Съдът, също така, приел, че на С. са предоставени общите условия и ценовата листа, представляващи неразделна част от договора към момента на получаване на екземпляр от договора и подписване на същия. Договорът е потребителски по своя характер, поради което правната му регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата норма на чл. 24 от същия и в Закона за защита на потребителите. Въззивният съд изложил съображения за спазени изисквания по чл. 10, ал. 1 (в редакцията му към момента на възникване на правоотношението), по чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 ЗПК. Договорът е сключен в изискуемата писмена форма; клаузите покриват минимално необходимото съдържание по чл. 11 ЗПК; съдържа информация относно уговорения лихвен процент, който е фиксиран и е в размер на 15,7 % на годишна база, като е посочена и основата, върху която се начислява, а именно: сумите на усвоените кредити; предвидена е възможност за предоставяне на кредитополучателя безлихвен период по кредитите, а условията за това са уредени в чл. 33 от общите условия; кредитодателят има право едностранно да променя лихвения процент по кредитите, при наличието на условия, които са посочени в чл. 42, ал. 1 от общите условия, като съдът е посочил и това, че лихвеният кредит не е променян през периода на действие на договора. В договора ясно са разписани сроковете и условията за издължаване на кредита, като е предвидено до 15-то число на всеки месец ответникът да заплаща сума, равна или по-голяма от минималната погасителна вноска, чиито компоненти са посочени в чл. 1, т. 34 от общите условия, а при изтичане на всеки отделен кредит ответникът да заплаща общото задължение по този кредит. В настоящия случай предоставеният кредит е под формата на кредитен лимит, при който кредитополучателят има възможност да тегли и внася суми посредством издадената му от ищеца платежна карта, поради което не е било възможно изготвянето на погасителен план с посочване на размера и падежа на всяка погасителна вноска. В договора е и изрично предвидено, че при частично плащане, задълженията по кредита се погасяват в следната поредност: превишение над договорения лимит, такси и комисиони, лихви, главници. Кредитодателят е задължен веднъж месечно да предоставя на кредитополучателя подробно месечно извлечение относно извършените платежни операции и задълженията по усвоените кредити. Второстепенният съд, също така, намери за неоснователно възражението за нищожност на чл. 13, ал. 1 от рамковия договор, предвиждаща задължение на кредитополучателя да заплаща такси и комисиони във връзка с изпълнението на договора, както и неравноправност на чл. 9, ал. 1 от договора, според която лихвеният процент по кредите е в размер на 15,7 % на годишна база. Съдът е ползвал и заключение на съдебносчетоводна експертиза, от която се установява, че установеният по договора лихвен процент от 15,70% не надвишава средния процент лихва, съставляваща възнаградителна лихва по кредити по кредитни карти на домакинства по статистически данни от сайта на лихвена статистика на БНБ за периода от 19.11.2012 г. до 31.08.2018 г. Относно възраженията за неравноправност на клаузите на чл. 9, ал. 3, чл. 13, ал. 2 и чл. 21 от договора, като даващи възможност на кредитодателят едностранно да изменя клаузите на сделката въз основа на непредвидено основание, съдът е приел, че са без значение, доколкото кредитодателят и ищец по делото не е упражнила това предвидено в договора право, не е извършила едностранна промяна в някой от посочените елементи на двустранното правоотношение и исковите суми не са формирани въз основа на подобна промяна. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по довода си за нищожност на въззивното решение с въпроса - нищожно ли е решение, постановено от съдебен състав, в който е участвал съдия, определен в нарушение на принципа на случайния подбор. Поддържа противоречие с решение № 168/2013 г. по наказателно дело № 121/2013 г. на III н.о. на ВКС, решение № 10813/2013 г. по адм. дело № 1749/2013 г. на V-чл. състав на ВАС, както и „практиката на ЕСПЧ“. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание да допусне касационно обжалване по поставения въпрос, нито служебно за проверка евентуална нищожност на въззивното решение. Правилото за разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор е въведено законодателно със Закона за съдебната власт от 1994 г., отм., считано от 12.05.2006 г., с новия чл. 12а (ДВ бр. 39/2006 г.). То е доразвито в чл. 9, ал. 1 на сега действащия Закона за съдебната власт обн., ДВ, бр. 64 от 7.08.2007 г. Целта на разпоредбата е да се избегнат възможностите за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната безпристрастност, както и да изключи предположения у наблюдателите за въздействие и предубеденост на съдията и съдебния състав (съдът). Съблюдаването на установения ред, по който се разпределя делото на съдия – докладчик, е съответно на принципа за справедлив процес и конкретно с изискването по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС делото на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения, да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона, каквато е и трайната практика на Съда по правата на човека. Изразът "създаден в съответствие със закона" включва не само правното основание за самото съществуване на съда, но и спазването от съда на конкретните правила, които го регламентират, вкл. относно разпределението на делото/преписката на определен съдия. За ефективно приложение на принципа на случайния подбор, регламентиран с разпоредбата на чл. 9 от ЗСВ, ВСС на РБ е разработил Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, приета с Решение на ВСС по протокол № 57 от 04.12.2014 г., изменена и актуализирана с Решение на ВСС по протокол № 13 от 19.03.2015 г.; изм. с Решение на СК на ВСС по протокол № 1 от 10.01.2017 г., Методиката регламентира реда за разпределение на съответното дело по електронен път и ограничава приложението на принципа до случаен подбор само на съдията-докладчик, съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове, и в рамките на съответното отделение (чл. 1, б. "а" - "в"). Определянето на останалите членове е функция по упражняване на организационно и административно ръководство в съответния съдебен орган, която не е нормативно регулирана. Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, приети от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. При липса на изричен регламент за случаен избор на участващите в състава съдии, освен докладчика, е достатъчно тяхното определяне да е извършено по начин, осигуряващ необходимата прозрачност при разпределението, гарантиращ безпристрастност и обективност на правораздаването, които не предизвикват съмнение за специален подбор на съдиите. Съгласно цитираната методика, за времето на отсъствие на съдията-докладчик или на друг член на състава административният ръководител определя негов заместник, съобразно утвърдените вътрешни правила в съда. Разпределението на въззивното дело в Пловдивския окръжен съд е подчинено на чл. 9, ал. 1 ЗС, Единната методика, утвърдена от ВСС и правила, утвърдени от административния ръководител при отсъствие на съдия-докладчик и определяне на друг съдия, който да поеме неговата работа, вкл. по вече разпределените му преписки и дела. Видно от данните по делото, а и сам касаторът не ги оспорва, при образуване на въззивното дело в Пловдивския окръжен съд, за докладчик е бил определен младши съдия Х. Г. И.. Другите двама членове на съда са тези от състава му, който е с постоянен персонален състав, формиран по Вътрешните правила на съда. Впоследствие, на 01.07.2020 г., настоящото въззивно дело е преразпределено на младши съдия М. Ч. – ръчно от Р. А.. Видно от протокола, приложен по делото, това е станало въз основа на заповед № РД 1190/01.07.2020 г. на председателя на ПОС, поради това, че младши съдия Х. И., считано от 01.07.2020 г., е командирован в Районен съд – Пловдив, като на негово място, в работата на VII граждански състав, е определена младши съдия М. Ч., на която са преразпределени неприключилите дела с досегашен докладчик младши съдия Х. И.. Казаното значи, че преразпределението е извършено съгласно т. 4.1.4 от Единните правила и организацията по Вътрешните правила на съда. Освен изложеното, следва да се посочи още, че преценката дали едно решение по гражданско дело е нищожно само поради нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗС, в гражданския процес винаги се прави конкретно, при съобразяване със спецификата на производството и характера на съдебния акт, възможността за обжалване пред друг съд и правомощията на последния, за да се определи вида на евентуалния порок на съдебния акт – незаконосъобразност, недопустимост или нищожност на съдебния акт. Следва да бъде подчертано, че в гражданския процес, предвид правомощията на съответната инстанция по националното право, преценката относно нарушението на принципа за справедлив съдебен процес, се преценява, като се взема предвид производството като цяло /в този смисъл решение № 202 от 7.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2832/2018 г., IV г. о., ГК/. Следващите правни въпроси, с които касаторът обосновава допускане на касационно обжалване са: длъжен ли е въззивният съд да основе решението си на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната съвкупност и обусловеност, като поддържа противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ППВС № 7/1965 г. на ВС на РБ, ППВС № 1/1985 г. на ВС РБ, решение № 161 /04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на II т.о. на ВКС, решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на II т.о. на ВКС, решение № 95/21.01.2020 г. по гр.д. № 3579/2018 г. на II г.о. на ВКС; следва ли изводите на въззивния съд, обективирани в постановеното решение да съответстват на събрания по делото доказателствен материал, включително и на кредитираните от този съд доказателства, като поддържа противоречие с решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на II т.о. на ВКС, решение № 212//01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о. на ВКС. Поставените правни въпроси са принципно относими по всяко гражданско дело, но в случая не се установява поддържаното от касатора противоречие. Въззивният съд ясно, точно, конкретно и много обосновано е направил анализ на релевантните доказателства, въз основа на тях е достигнал до фактически изводи, които са ясно формулирани и е направил свои правни заключения. Всички относими възражения и доводи на страните са разгледани, вкл. заявените за първи път едва във въззивна инстанция относно недействителност на договора и в частност на отделни негови клаузи. Следва да се посочи, че са обсъдени дори правните възражения относно валидността на уговорка за възможността кредитодателя да променя едностранно възнаградителната лихва, въпреки, че това в случая е без значение. Търговецът – ответник не се е възползвал от тази възможност, нито спорното вземане в частта относно лихвите се основава на подобна възможност. Нещо повече, евентуална нищожност на тази клауза от договора, не влече пълната нищожност на същия и в случая няма отношение към задълженията за връщане на дълга и на договорената лихва, натрупана през исковия период. Несъгласието с правните изводи на въззивния съд не сочат на нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, щом те са логични, безпротиворечиви и съответни на опита и научното знание, както е в случая. Касаторът релевира и довод за очевидна неправилност на въззивното решение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за служебно допускане на касационно обжалване с оглед евентуална очевидна неправилност на въззивното решение. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответникът по касация е направил искане за присъждане на съдебноделоводни разноски, но не е представил доказателства, че е сторил такива. Мотивиран от горното, съдът