Определение № 3944 от 06.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 198 от 27.02.2025 год., постановено по в. гр. дело № 2632/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, VІІ въззивен състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 4588 от 31.07.2024 год., постановено по гр. дело № 12201/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-30 с-в, е уважен предявения от М. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 год., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 год. по описа на ВОП-София, а сега ДП №11-048/1999 год. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото на 30.01.1991 год. до датата на предяваване на иска – 30.10.2023 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.10.2023 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в необосновано висок размер, като нарушил принципа на справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между продължителността на наказателното производство и причинените вреди. Не отчел, че за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, а негативните му изживявания и безсилие от ненаказване на извършителите на деянието не били пряка последица от действията на правозащитните органи и не били свързани с неприключилия наказателен процес. Въззивният съд взел предвид единствено неразумната продължителност на производството, но не и неговата изключителна фактическа и правна сложност /множество пострадали лица, повечето от които се намират извън пределите на Република България, извършените редица действия по разследването, сред които и изпратени молби за правна помощ до Република Турция/, поведението на пострадалите лица, а още по-малко поведението на компетентните органи. Освен това в идентични случаи, съгласно установената съдебна практика, присъдените обезщетения за неимуществени вреди рядко надвишавали 15 000 лв. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Следва ли определянето на обезщетението за неимуществените вреди да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД? и 2/ В хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешенени в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 год., Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, решение № 73 от 02.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 4038/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 50031 от 22.02.2023 год. на ВКС по гр. дело № 1077/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 50038 от 01.03.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2093/2022 год., ІV г. о., ГК, Ответникът по касационната жалба М. Д. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства, че разследването по сл. дело № 1/1991 год., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780ІІ/1998 год. по описа на ВОП-София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 год. по описа на ВОП-София /делото за т.нар. "Възродителен процес"/ и до настоящия момент не е приключило, като ищецът е сред пострадалите от т.нар. "Възродителен процес". Според заповед за прилагане на превантивна административна мярка по Закона за народната милиция от 03.06.1985 год., на лицето М. Д. М. от [населено място], С. окръг, родено на 11.05.1964 год., е наложена превантивна адм. мярка – принудително установяване в Б., Плевенски окръг за срок от 3 години, а според заповед за прилагане на превантивна административна мярка по Закона за народната милиция от 22.04.1987 год., на лицето М. М. Д. М. от [населено място], С. окръг, родено на 11.05.1964 год., е наложена превантивна административна мярка – принудително установяване в [населено място], Кюстендилски окръг, за срок от 3 години. Изпълнението на така наложната мярка е прекратено със заповед от 22.06.1988 год. Видно от представеното удостоверение за лице с различни имена, издадено от [община], имената М. Д. М., М. Д. М. и М. Д. М. са на едно и също лице. През 1996 год. е подадена жалба до Главна прокуратура – София, която е внесена в българското консулство в [населено място], която е подписана от група граждани, незаконно репресирани и депортирани, живущи зад граница, чиито имена и адреси са приложени към същата, като тези приложения не са представени. Въззивният съд е констатирал, че по делото са представени протокол от заседанието на 25.01.2007 год. на Комисията по правата на човека и вероизповеданията към Четиридесетото Народно Събрание, в което е изслушан зам. – главния прокурор В. П., писма до г-н К. – председател на Сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“, Република Турция, съответно от заместник на главния прокурор при ВКП, омбудсмана Г. Г., зам.-военно апелативен прокурор подп. В. С., инспектор по ЗСВ Д. Н. – всички във връзка с движението по процесното наказателно производство. Представена е и декларация от 11.01.2012 год. на НС, с която е осъдена асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в Република България, вкл. т.нар. възродителен процес и е отправен призив към правосъдието и главния прокурор да направят необходимото за приключване на делото срещу виновниците за същия. Ангажирани са определения на различни състави на СГС, НО, постановени в производства по чл. 368 и 369 НПК, включително по искане на ищеца, с които съдът е определил едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по досъдебното производство. С постановление от 04.10.2018 год. на военен прокурор към ВОП-София наказателното производство е спряно, а с постановление от 31.05.2022 год. същото е прекратено. По жалба на С. Ю. и С. Б. Г. е образувано ЧНД №2337/2022 год. по описа на СГС, НО, по което с определение от 20.06.2022 год. постановлението за прекратяване е потвърдено. С. Б. Г. е обжалвал определението на СГС, като с определение от 22.12.2022 год. по ВЧНД №821/2022 год. по описа на САС определението на СГС, както и постановлението на ВОП-София за прекратяване на наказателното производство по ДП №II-048/1999 год. са отменени и делото е върнато на ВОП-София за продължаване на процесуално-следствените действия. С молба от 02.05.2023г. до ВОП-София ищецът е посочил, че е пострадало лице от деянията, които са предмет на разследването и е заявил, че не е получавал никаква информация за развитието на същото и моли такава да му бъде предоставена. По делото е приета и призовка до повереника на ищеца, в качеството му на пострадало лице, за явяване за предявяване на разследването. Ищецът е разпитван като свидетел по посоченото досъдебно производство /протокол за разпит от 22.12.1999 год./, правил е няколкократни опити да се сдобие с информация за хода на разследването и за фазата, в която то се намира, но без резултат. Ищецът продължава да се интересува от съдбата на досъдебното производство, вкл. и с подаване на посочената по-горе молба от 2023 год., както и на по-ранна такава от 04.06.2018 год., с която е заявил желанието си да участва като пострадал в досъдебната фаза на процеса и е посочил адрес за призоваване и съобщения в страната. Процесното следствено дело е двукратно внасяно в съда с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2 вр. с чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 3 НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Същото е образувано през 1991 год. и към настоящия момент, след период от над 30 години, е на досъдебна фаза. Въззивният съд е приел за установено въз основа на показанията на свидетелката Х. И. М. /съпруга на ищеца от 1982 год./, че след сватбата им ищецът бил задържан и отведен в С.. Свидетелката била уведомена за задържането, носела му дрехи, но свиждания не били разрешени. След 4 месеца интернирали ищеца в Б., където престоял една година. За това време й разрешили да го види само веднъж. Не могла да го познае, защото бил много отслабнал, а той не могъл да познае детето си – тогава на една година. След Б. го интернирали в Б. дол за година и един месец. След като се върнал, им дали паспорти за пет години и отново ги интернирали, не ги искали в селото. Първо отишли в чужбина, в Т. стояли една година, но в крайна сметка се върнали в България и към момента живеели отново в [населено място]. Счел е за установено въз основа на показанията на свидетеля В. И. Д., че ищецът бил лежал заедно с бащата на свидетеля в Б. – по това време свидетелят бил войник, но баща му разказвал. След 1989 год. ищецът си живеел в селото. Виждали се, разговаряли за съдбата на ищеца и бащата на свидетеля, питали се дали ще възтържествува правосъдие за това, че три години и половина са били по лагери. Всички живеели с надеждата, че правдата и истината ще възтържествуват. В периода 1991 – 1995 год. свидетелят бил кмет на селото и по служба му станало известно, че ищецът е получил призовка от военна прокуратура – С., който после споделил, че нещата сякаш вървели мудно, но все пак таели надежда. Въззивният съд е приел от правна страна, че съгласно чл. 2б, ал. 1 и 2 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, уреждаща правото на справедлив съдебен процес, всяко лице при решаването на спор относно негови граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. В тази връзка следва да бъдат съобразени общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Изложил е съображения, че чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл. 76 НПК има частният обвинител /чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното “гражданско право”/. Нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя /има значение/ за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. При преценката дали е налице гражданско "право" отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища. Разпоредбата на чл. 6, § 1 не гарантира обаче каквото и да било съдържание на тези граждански "права" в материалното право на договарящата държава и по пътя на тълкуването съдът не може да създаде материално право, което няма законово основание в конкретната държава. Въззивният съд е посочил, че ищецът претендира обезщетение въз основа на твърдения както за вреди, настъпили от самото престъпление /страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др., които е изпитвал след преживяното/, така и от бавното производство довело до ненаказване на извършителите, като е приел, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Счел е, че в случая продължителността на наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а фактическата сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Ищецът е активно процесуално легитимиран да води иска, тъй като е лично пострадал от „Възродителния процес” – не просто са му сменени имената и е получил други документи за самоличност, но е и изселен принудително в други населени места, тормозен е психически, живял е в лагери при лоши битови и хигиенни условия, упражнена е репресия спрямо него. На следващо място въззивният съд е приел, че според последователната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди /която е цитирал/, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки, изживявания и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Неговото приложение в съответствие със закона означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Според изискванията на закона размерът на обезвредата следва да пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на конкретното дело в разумен срок. Счел е, че продължителността на процесното досъдебно производство се е отразила негативно на ищеца, предизвиквайки у него чувства на безпокойство, тревожност и неудовлетвореност. В конкретния случай, всички факти от значение за правото му на обезщетение за вреди от престъплението – страх, тревожност, засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт – бавното правораздаване /като се е позовал на решение от 27.12.2016 год. на ВКС по гр. дело №2403/2016 год., IV г. о., ГК/. Значение имат още възрастта на ищеца – понастоящем на 60 год., като към момента на цитираните исторически събития, същият е бил около 20-30 годишен. Критерий за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД е и съдебната практика по сходни случаи, защото справедливостта е налице в най-голяма степен, когато сходните случаи /или сравнително сходните, тъй като пълно сходство е невъзможно/ се третират еднакво от съда. Позовал се е на актуалната съдебна практика /която е цитирал/, според която на други пострадали лица по реда на чл. 2б ЗОДОВ от т. нар. „Възродителен процес“ са определени обезщетения за неимуществени вреди в размер от по 30 000 лв. В обобщение въззивният съд е приел, че сумата от 30 000 лв. се явява справедлива по смисъла на чл. 52 ЗЗД да обезщети болките и страданията, търпени от ищеца, ведно със законната лихва от 30.10.2023 год. до окончателното изплащане на сумата. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения: Поставените в изложението на касатора въпроси, които са свързани и касаят критериите за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд, но същите не са били разрешени в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 60242 от 13.01.2022 год. на ВКС по гр. дело № 339/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 62 от 29.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4227/2022 год., III г.о., ГК, решение № 382 от 27.06.2025 год. на ВКС по гр. дело № 3589/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 50280 от 11.09.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4210/2021 год., ІV г. о., ГК, решение № 667 от 08.11.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4616/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 87 от 08.02.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1088/2023 год., III г.о., ГК, решение № 338 от 10.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3020/2023 год., III г.о., ГК и др. Според тази практика, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерва. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. На обезщетяване по реда на чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди /неимуществени и имуществени/, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на обезщетението за морални вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД в смисъла разяснен в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането /признаване факта на увреждащо поведение/ само по себе си също има обезтетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /посочени по-горе/, още предмета на производството, общата му продължителност и доколко тя се явява над „разумния“ срок, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страната, повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната, поведение на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си на разследване по начин, че да не се засягат правата на гражданите, както и всички други факти, които са от значение за правилното решаване на спора /чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценява от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди /настъпването им се презюмира, но оборимо/. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формира в мотивите на акта си резултата от тази преценка. При установено сходство на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане, определените от съда размери на обезщетенията за неимуществени вреди не следва да се различават значително /сходство на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане обуславя сходни по размер обезщетения/. Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца /в т.ч. и с оглед неговата възраст/. При определяне на размера на дължимото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ е отчел продължителността на производството по процесното следствено дело, която значително надхвърля законоустановените срокове, а и всякакви разумни срокове за приключването му, като е приел, че фактическата и правната му сложност не може да оправдае продължителност на досъдебната фаза на процеса от 30 години, която очевидно е прекомерна и нарушава правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС; по-високият залог на делото за ищеца, предвид упражнената спрямо него тежка репресия, вследствие на която са били накърнени основни негови права /право на име, самоопределяне, труд, свободно придвижване, избор на начин на живот/; поведението на ищеца в производството; укоримото поведение на прокуратурата, която не е създала необходимата организация за разследване на всички факти от значение за делото. Така въззивният съд е обосновал извода, че наред с обичайните вреди, които винаги причинява неразумната продължителност на едно производство – страх и безпокойство за неговото развитие, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавяне на делото, са налице и допълнителни вреди, извън обичайните такива – настъпили като пряка и непосредствена последица от прекомерната продължителност на процесното следствено дело, които обуславят по-висок размер на обезщетението, при определянето на който е отдал значение и на създадения от съдебната практика ориентир, относим към сходни случаи /в цитираните решения на ВКС са установени обстоятелства и вреди, сходни с тези по процесното дело, и са присъдени сходни обезщетения/. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд