Определение № 3608 от 15.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2264/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Й. В., чрез адв. П. П. срещу определение №225/24.01.2024г. по в.ч.гр.д. №68/2024г. на Окръжен съд – Бургас, с което се оставя без уважение частната ѝ жалба срещу определение от 28.07.2023г. по гр. д. №10484/2019г. на Районен съд – Бургас, с което е оставена без уважение молбата ѝ за изменение на постановеното решение №260447/16.10.2020г. в частта за присъдените на ответниците разноски на основание чл. 248 ГПК. Според жалбоподателката определението е неправилно и незаконосъобразно поради допуснати нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в даване ход на производството, въпреки своевременно заявеното от страна на пълномощника на ищцата /настояща жалбоподателка/ искане за отлагане на делото с посочване на уважителни причини за това. Твърди, че поради тези нарушения, тя е била лишена от възможността да участва в производството по делото, и не е могла своевременно да заяви възражението по чл.78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възражение. Предвид което моли обжалваното определение да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което присъдените разноски бъдат намалени до предвидения в нормативната уредба минимум. В молба вх.№8708/15.05.2024г., съдържаща изложение на основанията за касационно обжалване, жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, без да формулира конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос. Излага доводи, че съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК, включително и в редакцията й след изменението от 02.02.2023г. Давайки ход на делото, въпреки направеното искане за отлагане и наличието на уважителни причини за отсъствието на пълномощника, първоинстанционният съд е лишил страната от възможността да направи своевременно възражението си за прекомерност. Чрез депозирания писмен отговор ответниците по частната касационна жалба С. К. Г., К. К. Г., И. К. Г. и С. К. Р., чрез адв. Н. А. оспорват наличието на основания за допускане на определението на въззивния съд до касационно обжалване, респективно излагат становище за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение №260447/16.10.2020г., постановено по гр. д. №10484/2019г. по описа на Районен съд – Бургас, е отхвърлен предявеният от Н. Й. В. против К. К. Г., С. К. Р., И. К. Г. и С. К. Г.- като наследници на К. Т. Г., починал на 22.11.2019г. иск за признаване за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата е собственик на сумата от 15 250 лв., представляваща нейни лични средства от общото с К. Т. Г. имущество и същите не са част от наследството му. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, с решението първоинстанционният съд е осъдил ищцата Н. Й. В. да заплати на всеки един от ответниците сумата от по 1500 лв., представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. С определение от 20.11.2020г., съдът е оставил без разглеждане молбата на Н. В. за изменение на решението в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК чрез намаляване на присъдените в полза на ответниците разноски за адвокатско възнаграждение до сумата от 987,50 лв. общо за всички ответници, като е приел, че възражението за прекомерност не е заявено своевременно. С решение № II-32/20.08.2021г. по в.гр.д. №325/2021г. Окръжен съд – Бургас е обезсилил постановеното първоинстанционно решение №260447/16.10.2020г. по гр.д. №10484/2019г. на Районен съд – Бургас и е прекратил производството поради недопустимост на иска, като е отменил и първоинстанционното определение от 20.11.2020г. по гр.д. №10484/2019г., с което молбата на Н. Й. В. с правно основание чл. 248 ГПК е оставена без разглеждане, и е разпоредил делото да бъде върнато на Районен съд – Бургас за произнасяне по молбата за изменение на разноските по чл. 248 ГПК. Решение №II-32/20.08.2021г., постановено по в.гр.д. №325/2021г. Окръжен съд – Бургас не е допуснато до касационно обжалване с определение №50139/10.07.2023г. по гр.д. №2971/2022г. на ВКС, I г.о. С обжалваното определение окръжният съд е потвърдил определение от 28.07.2023г. по гр.д. №10484/2019г. на Районен съд – Бургас, с което е оставена без уважение молбата на Н. Й. В. за изменение на решение №260447/16.10.2020г. в частта за разноските. Първоинстанционният съд е приел, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК заявено с молбата по чл. 248 ГПК е несвоевременно направено и като такова е неоснователно. За да сподели извода на първата инстанция, въззивният съд е посочил, че крайният срок до който може валидно да бъде направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на размера на адвокатското възнаграждение в исковото производство е приключването на делото пред съответната съдебна инстанция, като неспазването на този срок обуславя неоснователност на искането по чл. 248 ГПК за намаляване на този размер. Въззивният съд е приел, че в разглеждания случай възражението е заявено от жалбоподателката след този срок, поради което се явява преклудирано. Отделно от това е изложил, че в случая материалноправният спор е разрешен с влязло в сила съдебно решение, поради което в производството по чл. 248, ал. 3 ГПК не би могъл да се разглежда въпросът за наличието, респективно липсата на допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила при даване ход на производството и провеждане на откритото по делото съдебно заседание. Настоящият състав на ВКС за да се произнесе по поддържаните от жалбоподателката основания за допускане до касационно обжалване, съобрази следното: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки- да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС следва да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя или от изложените от него факти и обстоятелства в касационната жалба или от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в молба вх. №8708/15.05.2024г., жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, но в същото липсва формулиран конкретен правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение. Предвид което и с оглед разяснения в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, частната жалба не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за това, и без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Въпреки направеното искане, на ответниците по частната касационна жалба не следва да се присъждат разноски за настоящото производство по чл. 248 ГПК, тъй като то не е самостоятелно, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. То е способ за защита срещу неправилно присъждане на разноски – чрез допълването на съдебния акт, когато те не са присъдени или чрез неговото изменение, когато са неправилно определени, без да се обжалва по същество съдебния акт. Интересът в това производство е материален, но не и самостоятелен като предмет на защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса относно разноските. Противното ще противоречи на целта за закона, както и на уредбата на института на разноските, уреден в чл. 78 и сл. ГПК. Това разрешение се отнася и до възможността за присъждане на разноски по подадените частни жалби срещу определения по чл. 248, ал. 3 ГПК /в този см. определение №662/15.02.2024 г. по ч.гр.д. №418/2024 г. на ВКС, III г.о., определение № 1355/21.03.2024 г. по ч. гр. д. № 1031/2024 г. на ВКС, III г. о., определение №110/14.04.2020 г. по ч.гр.д. №4924/2019 г. на ВКС, IV г.о., определение №50233/11.10.2022 г. по ч.гр.д. №1975/2022 г. на ВКС, I г.о./. По изложените съображения, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.