Определение № 39 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 431/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от М. Х. К. и И. Х. К. против определение № 3191 от 03.12.2021г. по ч. гр.д.№ 2919 /2021 г. на Апелативен съд-София, с което е потвърдено определение от 19.05.2021 г., постановено по 11238/2019 г. на СГС за спиране производството по делото на основание чл. 229, ал.1 т.4 ГПК до приключване с влязло в сила на решение по гр.д.№ 6039/2009 г. на СГС. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност, поради нарушение на чл. 88, ал.2 ЗЗД, допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на довода за прилагане на този текст и за липса на преюдициалност на делото по чл. 87, ал.3 ЗЗД по отношение на настоящия спор за собственост, съединен с иск по чл. 19, ал.1 ЗН, както и за необоснованост на изводите по същите въпроси. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по формулирани въпроси, свързани с оплакванията в частната касационна жалба, които ще се разгледат по-долу. Ответниците по частната касационна жалба я оспорват. Считат, че съдът правилно е посочил, че дали е приложен чл. 88, ал.2 ЗЗД е въпрос по същество. Посочват, че тази норма се прилага по отношение на третите лица, а не за страните по сделката, която подлежи на разваляне и техните правоприемници. Позовават се и на съдебната практика, според която страна по развалена сделка е длъжна да върне вещта, която е неин предмет дори да я е получила и на друго основание. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. Въззивният съд е изходил от следната фактическа обстановка: С. Б. и Х. К. сключват гр.брак на 20.01.1981 г. А. И. К. и Х. К. Б. продават на 08.10.1991 г. срещу задължение за издръжка и гледане недвижим имот – дворно място в кв.Б., [населено място] на С. Х. К.. По договор за доброволна делба с Х. К. след развод, С. К. придобива целия имот и със саморъчно завещание от 16.01.2005 г. го завещава на Х. К.. На 28.10.2005 г. С. и Х. К. сключват повторно граждански брак. Тя умира на 19.09.2007 г. Нейни наследници по закон са преживелия я съпруг Х. К., майка й А. И. К. и баща й Х. К. Б.. Саморъчното завещание, оставено от С. К. е обявено и вписано на 20.03.2008 г. На 28.05.2009 г. умира бащата Х. К. Б. и оставя за свои наследници преживяла съпруга А. И. К., дъщерята Е. Х. К. и починалата към този момент С. Х. К., чийто наследници по закон са майка й А. и съпруга Х. К., а по завещание за имота, предмет на иска за собственост, по който производството е спряно – Х. К.. На 26.06.2009 г. А. К. и Е. Х. Б. предявяват иск по чл. 87, ал.3 ЗЗД за разваляне на алеаторния договор от 1991 г. Производството по този спор е висящо по гр.д.№ 6039/2009 г. на СГС след отмяна на влязлото в сила решение 6039/2009 г. на СГС с решение № 41 от 12.05.2021 г. На 02.08.2009 г. умира и Х. К. и е наследен от частните жалбоподателки М. и И. К.. На 23.11.2018 г. умира А. И. К. и е наследена от Е. Х. Б. и С. К., починала преди нея, т.е. от наследницит й.. На 28.08.2019 г. е предявен от Е. Б. иск по чл. 109 ЗС за ПИ с идентификатор .................... и сграда 1 в него и по чл. 19, ал.1 ЗН по отношение на саморъчното завещание. С обжалваното определение производството по иска за собственост е спряно до приключване на иска за разваляне на алеаторния договор поради преюдициалност на първия иск по отношение на втория. Въззивната инстанция е приела, че определението е правилно, тъй като за спора за собственост е от значение дали договорът ще бъде развален предвид обратното действие на развалянето. Съдът е посочил, че приложението на нормата на чл. 88, ал.2 ЗЗД е въпрос по същество, както и това дали частните касаторки са трети лица по смисъла на този текст. Формулираните въпроси в изложението се отнасят до приложението на чл. 88, ал.2 ЗЗД, като се твърдят основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК Първия въпрос е: „ длъжен ли е съдът при преценка на връзка на обусловеност обусловеност по чл. 229, ал.1 т.4 ГПК при преценка между иск за разваляне на двустранен договор и друг иск да съобрази твърдения и възражения на страните относно приложимостта на чл. 88, ал.2 ЗЗД и съответно основанието за спиране в този случай обусловено ли е от конкретен извод, че евентуално разваляне на договора би засегнало правата, придобити от ответника по другия иск и изходът по делото за разваляне би имал значение за изхода по другото дело“. По този въпрос се твърди противоречие с практика на ВКС – определение № 222 от 30.12.2020 г. по ч. гр.д.№ 3311/2020 г. на ВКС, І гр.о. С това определение е разгледано съотношение между иск по чл. 87, ал.3 ЗЗД и иск по чл. 33, ал.2 ЗС. Съдът е съобразено, че развалянето не засяга правата, които трети лица са придобили преди вписване на исковата молба за разваляне / чл. 88, ал.2 ЗЗД/ и конкретния факт по спора, че иска за допускане на изкупуване е по отношение на сделка, по която преобретателите по сделката, чието разваляне се иска са прехвърлили на трети лица същите права преди повече от десет години преди вписване на исковата молба за разваляне. ВКС е приел, че евентуалното разваляне на договора не може да засегне придобитите от третите лица права, поради което решението по иска за разваляне на договора няма да има значение за правилното решаване на спора по чл. 33, ал. 2 ЗС. В настоящия случай обусловеният иск е за собственост, но спорният въпрос между страните е дали придобилите права по наследство по закон и преди това наследяване по завещание са трети лица или са наследници на страна по сделката, в който случай не се прилага чл.88, ал.2 ЗЗД. От значение е и принципа в наследственото право, че наследяването по завещание е с преоритет пред наследяването по закон, т.е. наследниците по закон придобиват само ако наследодателят не е оставил завещание или само това, което е останало извън завета. Тези въпроси обаче изискват събиране на доказателства и преценката им по същество на спора. Затова не може в преценката за наличие на преюдициалност, съдът да съобразява нормата на чл. 88, ал.2 ЗЗД. Прилагането й зависи от конкретни факти по делото и преценката дали и кога са се реализирали, а това са въпроси по същество. Цитираното определение на ВКС е постановено при друга фактическа обстановка, при която е било безспорно, че последния преобретател по сделката, по която се иска изкупуване е трето лице. В настоящия случай се касае за конкуренция между исковата молба за разваляне на договор с предмет недвижим имот, която подлежи на вписване и саморъчно завещание, придобиването на правата, по което е от смъртта на завещателя, ако наследството по завещание бъде прието / чл. 22, ал.2 ЗН/ и предполага универсално или частно правоприемство от завещателя, който пък обикновено е преобретател по сделката, чието разваляне се иска или негов правоприемник. Вписването на завещанието има само оповестително действие, законът не му и придал защитно такова. Всички тези въпроси изискват конкретна и всеобхватна преценка и касаят спора по същество. В представените решения от касатора въпроса за приложението на чл. 88, ал.2 ЗЗД е преценен по същество. Поради неотносимост на цитираното определение и излагане на мотиви от въззивният съд, съответстващи на съдебнатга практика, обсъждаща въпроса за приложението на чл. 88, ал.2 ЗЗД по същество, по първия въпрос не се допуска касационно обжалване. Следващият въпрос е „засяга ли обратното действие, произтичащо от развалянето на договор за прехвърляне на недвижим имот слещу задължение за издръжка и гледане по чл. 87, ал.3 ЗЗД правата върху веща, предмет на договора, придобити от заветник по частно завещателно разпореждане, което е произвело действие преди вписване на исковата молба за разваляне на посочения договор в Службата за вписване“. Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 70/23.07.2015 г. по гр.д.№ 6858/2014 г. на ВКС, І гр.о. С това решение съдът е разгледал конкуренцията между обратното действие на развалянето и правата на третото лице, придобити от публична продан. Първо, съдът се е произнесъл по този въпрос с решение, т.е. по същество, а не в производство за преценка дали е налице преюдициалност по чл. 229, т.4 ГПК. Второ преобретателят в разгледаната хипотеза в решението действително е трето лице и придобиването му е от публична продан, а не от саморъчно завещание. Преценено е, че конкуренцията се разрешава от реда за вписване между исковата молба по чл. 87, ал.3 ЗЗД и възбраната. Частните жалбоподатели се позовават и на решение № 101/27.04.2011г. по гр.д.№ 1255/2010 г. на ВКС, ІІ гр.о., решение № 112/18.07.2013 г. по гр.д.№ 509/2012 г.на ІІІ гр.о., решение № 179/17.10.2013 г. по гр.д.№ 1690/2013 г. на ІІ гр.о. Във всички тях въпроса за приложението на чл. 88, ал.2 ЗЗД е преценяван по същество. Така зададения втори въпрос касае спора по същество и не е относим към прецмета на настоящото производство – обжалване на определение за спиране на производство по иск за собственост, съединен с иск по чл. 19 ЗН до приключване на производство по чл. 87, ал.3 ЗЗД по отношение на алеаторен договор, по който завещателката е придобила завещаните от нея права. Отделно от това, цитираните решения не разглеждат поставеният въпрос. С първото решение е разяснено, че страна по договор не се ползва от нормата на чл. 88, ал.2 ЗЗД и е длъжна да върне вещта, по силата на обратното действие на развалянето на договора - чл.88, ал.1 от ЗЗД, дори да е придобила права върху вещта на друго основание, различно от основанието по разваления договор. Второто решение се отнася за приложението на нормата на чл. 57, ал.2 ЗЗД, ако веща не може да бъде върната след разваляне на договора. По последното решение е даден отговор, че за приложението на чл. 88, ал.2 ЗЗД е от значение кога е вписана исковата молба, като при прекратяването на делото, вписването губи действието си дори да не е заличено. Въпросите и по трите дела не касаят предмета на настоящия спор и не доказват, че обжалваното решение е постановено в противоречие със съдебната практика. Определение № 490/29.10.2018 г. по гр.д.№ 1263/2018 г. на І гр.о., цитирано от касаторите, е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не е правораздавателен акт. Предвид изложеното, по втория поставен въпрос не се доказа противоречие със съдебната практика, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касационно обжалване по въпроса: достатъчно ли е за целите на спиране на исковото производство на основание чл. 229, ал.1 т.4 ГПК, съдът да констатира налична фактологическа връзка и идентитет на страните по двете дела или е необходимо да бъде установена конкретна връзка на обусловеност между двете дела, така, че резултата по едното дело да има обуславящо значение по отношение изхода от спора по второто дело“. Необходимостта от това, съдът да установи връзка на обусловеност, за да спре делото на основание чл. 229, ал.1 т.4 ГПК е изрично посочена в тази норма. ВКС също е дал разяснения по този въпрос в мотивите по т.1 от ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид яснотата на нормата и обстоятелството, че в съдебната практика няма противоречие или неяснота по този въпрос, не следва да се допуска касационно оплакване на посоченото основание. Съдържанието на преценката за преюдициалност е конкретна винаги и зависи от предмета на делата, за които се преценява дали са в зависимост на обусловено и обуславящо. В настоящия случай съдът е преценил съществуването на връзка на преюдициалност не само въз основа на идентичност между страните и фактологическа връзка, а е преценил и правната връзка между двете дела. Ако искът по чл. 87, ал.3 ЗЗД бъде уважен, развалянето има обратно действие и в производството по спора за собственост ще се преценява дали наследниците на ползващият се от завещанието могат да запазят правата си, т.е. дали е приложима нормата на чл. 88, ал.2 ЗЗД. Тъй като въззивното определение е съобразено със съдебната практика на ВКС, не е доказано противоречие с нея по поставените въпроси и не се налага произнасяне с оглед точното прилагане на закона, и за развитието на правото, обжалваното определение не се допуска до касация. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение