Определение № 611 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2837/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Магдак“ ЕООД, [населено място], срещу определение № 349 от 09.10.2024 г. по в.ч.т.д. № 492/2024 г. на Пловдивски апелативен съд. Ответната страна – „Куултранс“ ООД, [населено място], депозира становище, с което оспорва доводите за допускане до касационно обжалване на атакуваното определение, излагайки съображения по същество, че същото е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил определение № 869 от 03.07.2024 г. по т.д. № 19/2024 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на частния касатор за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното по делото решение, в частта за разноските, по отношение на присъдения в полза на ищеца адвокатски хонорар. За да постанови този резултат, въззивният състав приел, че данните по делото безусловно доказват наличие на предпоставки за присъждане на адвокатско възнаграждение – сключен между ищеца и неговия процесуален представител договор за правна защита и съдействие, платежни нареждания с отразяване на сумите и датите на постъпването им, както и съвпадение между страните по договора с вносителя и получателя по сумите. Отхвърлил е възражението за прекомерност на договореното възнаграждение с аргумент, че макар и ответникът да е признал иска и да е извършил плащане в хода на производството, по делото се е развило обезпечително производство, както и че осъществените от процесуалния представител на ищеца значителни по обем действия във връзка с предявените два обективно съединени иска, обосновават завишена фактическа и правна сложност. Подчертал е, че формирания извод за размера на дължимото възнаграждение не е обоснован с минималните размери на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а на конкретната фактическа и правна сложност на спора след самостоятелна преценка от съдебния състав за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане до касационно обжалване е формулиран въпросът: 1. „Възможно ли е намаляване на претендираното възнаграждение за един адвокат под определения с Наредба № 1/09.07.2024 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), издадена от Висшия адвокатски съвет, минимум с оглед съобразяване с решение С-438/22 г. на СЕС?“ Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 199 от 11.05.2022 г. по ч.т.д. № 659 от 2022 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 1001 от 06.03.2024 г. по ч.гр. д. № 553 от 2024 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение № 1183 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 2605 от 2023 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и определение № 4888 от 29.10.2024 г. по ч.гр.д. № 3551 от 2024 г. на ВКС, ГК, І г.о. Твърди се наличие на касационното основание за достъп по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради прякото противоречие на въззивното определение с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС. В обосноваване за защитната си теза частният касатор поддържа, че присъдените на ищеца разноски са за обезпечително производство на бъдещ иск и за исково производство пред Пловдивски окръжен съд, развило се в едно съдебно заседание и еднократно лично явяване на процесуален представител по делото. Отчита липса на особена фактическа и правна сложност по дело с предмет пряка претенция срещу търговец предвид съществуваща многобройна и постоянна съдебна практика. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставките за допускане на жалбата му до касационен контрол. Формулираният от частния касатор въпрос, касаещ неприложимост на придадения задължителен характер на размерите на адвокатските възнаграждения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения поради несъответствието й с правото на Европейския съюз, не удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК поради неотносимостта му към решаващите изводи на въззивния състав. В мотивите на атакуваното определение изрично е отречено съобразяването с цитирания подзаконово нормативен акт. Решаващ аргумент за оставяне на частната жалба без уважение са изложените от състава съображения, касаещи действителната фактическа и правна сложност на делото. Следователно, въпросът не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че частният касатор не обоснова наличие и на допълнително поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираните съдебни актове на касационната инстанция, които са неотносими към случая. Така определение № 1001 от 06.03.2024 г. по ч.гр. д. № 553 от 2024 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. е неотносимо, тъй като разглежда хипотеза на отхвърляне на възражение за прекомерност поради съвпадане на договореното адвокатско възнаграждение с минимумите в НРМАВ. Останалите съдебни актове касаят намаляване на определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита, каквато хипотеза е различна от настоящата на договорено и предварително заплатено по банков път възнаграждение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение