Определение № 1148 от 20.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2122/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Овергаз Мрежи“ АД, подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 330 от 11.06.2025 г., постановено по в. т. д. № 253/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 260537 от 12.08.2022 г. по т. д. № 1673/2020 г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част, „Овергаз Мрежи“ АД е осъдено да заплати на „Булгаргаз“ ЕАД на основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 36 536.28 лв., представляваща неустойка по т. 7.5 от Договор № 494-191/30.08.2018 г. за доставка на природен газ за месеците октомври, ноември и декември 2019 г., формирана по следния начин: 3 500.13 лв. за м. 10.2019 г., 21 302.94 лв. за м. 11.2019 г. и 11 733.21 лв. за м. 12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.09.2020 г. до окончателното ѝ заплащане; сумата от 288.76 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 3 500.13 лв. за периода от 13.11.2019 г. до 04.09.2020 г.; сумата от 1 579.97 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 21 302.94 лв. за периода от 13.12.2019 г. до 04.09.2020 г. и сумата от 765.92 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 11 733.21 лв. за периода от 14.01.2020 г. до 04.09.2020 г.; както и направените по делото разноски за разглеждането му пред всички инстанции в общ размер на 20 268.18 лв. В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Според касатора при произнасянето си въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 ГПК. Твърди се, че при новото разглеждане на делото от въззивния съд решаващият съдебен състав не е анализирал и обсъдил в пълнота всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, нито е изложил аргументи по възраженията на „Овергаз Мрежи“ АД срещу въззивната жалба на ищеца, респективно – не е изяснил фактическата обстановка, а изводите му относно съдържанието на договорните отношения между страните и изпълнението/неизпълнението на задълженията им са необосновани. Поддържа се, че приемайки неустоечните клаузи за действителни, а претенциите за неустойка за основателни, съдът е нарушил императивни правила на Закона за енергетиката, Наредбата за регулиране на цените на природния газ, Правилата за търговия с природен газ и решенията на КЕВР за утвърждаване цената на природния газ; и необосновано е стигнал до извод, че ищецът действително е доставил на ответника сочените количества газ, а последният не е изпълнил своите договорни задължения. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, с присъждане на сторените от касатора разноски за всички съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставени са следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, а именно: 1. Задължителни ли са указанията на ВКС за приложението на закона и за процесуалните действия, които трябва да извърши въззивният съд при новото разглеждане на делото? и 2. Трябва ли съдът, независимо дали възприема или не експертното заключение, да изложи ясни мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата? По отношение на първия въпрос соченият от касатора допълнителен критерий за достъп до касационен контрол се обосновава с твърдение, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 750 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 579/2011 г., IV г. о., решение № 217 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 579/2011 г., IV г. о., решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г., IV г. о., решение № 88 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 1062/2009 г., II г. о., решение № 387 от 17.05.2010 г. по гр. д. № 3956/2008 г., III г. о., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о. и решение № 193 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г., IV г. о., а по втория въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с приетото в решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г., I г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г., III г. о., решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г., I г. о., решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г., II т. о. и решение № 107 от 27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г., I т. о. Излагат се и доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение – самостоятелно основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Против касационната жалба е постъпил писмен отговор от страна на „Булгаргаз“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, с подробно становище за липса на релевираните от касатора предпоставки за достъп до касационен контрол, както и за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира се присъждане на разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок за обжалване на решението и е насочена против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да отмени първоинстанционното решение, с което са били отхвърлени исковете на основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в съответните им части, въззивният съд на първо място е съобразил, че производството е по реда на чл. 294 ГПК – след отмяна на предходно въззивно решение и дадени от ВКС задължителни указания по приложението на закона, а на второ място, при самостоятелен анализ на доказателствата по делото, е споделил правните изводи на първоинстанционния съд, че договорната неустойка в т. 7.5 от процесния договор е действителна и не противоречи на закона – чл. 30, ал. 1, т. 6 и т. 7 от Закона за енергетиката. Приел е, че страните са сключили договор за доставка на природен газ при условията на регулиран пазар и с уговаряне на неустойка, че при неизпълнение на задължението на купувача да получи в пълен обем заявените и одобрени количества от продавача, той ще бъде санкциониран с 10 % от цената на доставеното, но неполучено количество. Според въззивния съд тази неустойка не противоречи и на чл. 5, ал. 3 от Правилата за търговия с природен газ, тъй като не е доказано конкретно противоречие с уговорки от договорите, по които общественият доставчик купува, пренася и съхранява природен газ. Възражението на ответника, че уговорената в т. 7.5 от договора неустоечна клауза нарушава добрите нрави и принципа за справедливост също е намерено за неоснователно по съображения, че неустойката е компенсаторна и обезпечава вредите от неизпълнение на задължението за получаване и заплащане на предварително заявено и доставено конкретно уговорено количество природен газ. Уговорената неустойка е санкция за виновно неизпълнение на задължение от ответника, което се намира във функционална връзка, с цел обезпечаване целта на сделката, да се достави, получи и заплати предварително заявено количество природен газ. Въззивният съд е посочил, че санкционният характер на неустойката произтича от автономията на договаряне, като към момента на сключване на договора може да се извърши ясна преценка за съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди – 10 % от цената на предварително заявен и доставен природен газ, който не е получен по вина на купувача, съобразно уговорените в договора условия и ред. На следващо място, въззивната инстанция не е споделила и доводите на ответника, че със санкцията на чл. 7.5 от договора ищецът злоупотребява с монополно и господстващо положение, с което е нарушен чл. 21 ЗЗК. В тази връзка е прието, че ищецът е обществен доставчик на природен газ, който следва предварително да осигури от свои доставчици необходимите количества, които от своя страна следва да достави и продаде на своите купувачи, съобразно техните предварителни заявки, като именно в това се изразява спецификата на договорите за продажба на природен газ. Въззивният съд е приел за неправилен извода на първата инстанция, че ищецът не е доставил уговорените количества природен газ, които са установени от уредите за търговско измерване на ответника, и е неизправна страна по договора за доставка на природен газ. Позовал се е на събраните и надлежно обсъдени по делото доказателства, от които се установява, че неприетото количество природен газ от ответника е: за м. 10.2019 г. – 999,751 MWh, за м. 11.2019 г. – 5 516,038 MWh и за м. 12.2019 г. – 2 917,982 MWh, като този факт изрично се признава и от ответника в двустранно подписаното от страните споразумение от 09.06.2020 г. Съдът е кредитирал повторното заключение на вещото лице Г., съгласно което „Булгаргаз“ ЕАД по договори с клиенти за 2019 г. – 2020 г. е трябвало да достави 7 719 684.730 MWh/месец, осигурил е 8 233 262.108 MWh/месец наличност за доставка на заявените количества природен газ за 2019 г. – 2020 г., от които са разпределени на клиенти 7 034 777,759 MWh/месец, като според вещото лице ответникът не е бил ограничен да изтегли/приеме разликата между измереното количество газ и заявеното от него към „Булгаргаз“ ЕАД. При тези данни, въззивната инстанция е заключила, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване, че е осигурил достатъчна наличност в газопреносната мрежа на страната и че ответникът е имал достъп до уговорените количества за доставка на природен газ, но не е извършил необходимите действия да получи всички количества на предварително заявени и одобрени доставки. Като е съобразил определените с решения № Ц-17, Ц-18 и Ц-19 от 13.05.2020 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране нови цени на природния газ съответно за м. 10.2019 г. (35,01 лв. без ДДС за MWh), м. 11.2019 г. (38,62 лева без ДДС за MWh) и м. 12.2019 г. (40,21 лева без ДДС за MWh), както и количеството природен газ, доставено от ищеца и неприето от ответника, и на основание чл. 162 ГПК въззивният съдебен състав е приел, че размерът на дължимата неустойка за м. 10.2019 г., м. 11.2019 г. и м. 12.2019 г. е в размер съответно на 3 500.13 лв., 21 302.94 лв. и 11 733.21 лв., дължими от ответника ведно (съгласно т. 7.8. и 12.14 от договора) със законната лихва върху тези суми, считано от съответния падеж на всяка главница и за периода до 04.09.2020 г., както и със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.09.2020 г., до окончателното плащане. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос със значение за изхода по конкретното дело, при наличие на някое от допълнителните селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК, след отмяна на предходното въззивно решение от ВКС и връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за допускане до касационен контрол по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК – противоречие на обжалвания съдебен акт с практиката на ВКС. Няма спор в съдебната практика, вкл. част от цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения, както и служебно известни на настоящия състав решения по чл. 290 ГПК (решение № 196 от 16.03.2017 г. по т. д. № 1887/2015 г., ІІ т. о., решение № 434 от 02.07.2024 г. по гр. д. № 646/2023 г., ІV г. о. и др.), че съгласно чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за състава на въззивния съд, на когото е върнато делото за ново разглеждане; че това процесуално правило е императивно, поради което липсва процесуална възможност, независимо от евентуалното несъгласие с указанията на касационната инстанция, въззивната инстанция да даде различно от указаното ѝ тълкуване на закона; че при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени, и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими; че указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона задължават въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане, да процедира по посочения в тях начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция (освен при определени хипотези на отказ или оттегляне на някой от исковете, признание на иск или на отделни факти, събрани нови доказателства и др.). В случая въпросът е поставен с оглед оплакванията в касационната жалба за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, който не е изпълнил задължителните указания на касационната инстанция по приложението на закона, по-специално не е обсъдил доводите и възраженията на „Овергаз Мрежи“ ЕАД, тяхното значение за спора, и след самостоятелна преценка на доказателствата по делото да установи налице ли е твърдяното неизпълнение от страна на ответника като предпоставка за възникване на уговорените в т. 7.5 от договора последици. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че въззивният съд е постановил акта си в съответствие с практиката на ВКС по чл. 294, ал. 1 ГПК. С решение № 89 от 27.03.2025 г. по т. д. № 1624/2023 г. състав на ВКС, I т. о., е отменил предходното въззивно решение по делото поради допуснати съществени процесуални нарушения (необсъдени редица доводи и оплаквания на „Овергаз Мрежи“ ЕАД и липса на изложени самостоятелни решаващи мотиви, съдържащи анализ на събраните доказателства, с произтичащите изводи за доказаност или недоказаност на релевантните факти). Според състава на ВКС, вместо да обсъди и анализира събраните доказателства във връзка с изложените от ищеца оплаквания, въззивният съд най-общо е посочил, че не се установява изпълнението на основното задължение на ищеца, като е приравнил измерените от средствата за търговско измерване количества, приети от ответника, на количествата, доставени от ищеца до пункта за приемане/предаване, без да анализира в тази насока експертните заключения и без да обсъди доводите на ищеца за смисъла на уговорката по т. 10.4 от договора. Делото е върнато за ново разглеждане с указания съдът да обсъди доводите и оплакванията във въззивната жалба и в отговора на ответника, да прецени значението им за спора, и след самостоятелна преценка на доказателствата по делото да установи налице ли е твърдяното неизпълнение от страна на ответника като предпоставка за възникване на уговорените в т. 7.5 от договора последици. Видно от мотивите на обжалваното въззивно решение, решаващият състав е обсъдил доказателствата по делото – договора за доставка на природен газ № 494-191/30.08.2018 г., вкл. уговорката по т. 10.4 от договора, допълнителното споразумение № 2 от 09.06.2020 г. за неприетото количество природен газ в периода 05.08.2019 г. до 31.03.2020 г. и приложения №№ 1 – 3 към него, годишната програма за доставка на природен газ, справките за заявени количества за процесните месеци октомври, ноември и декември 2019 г., месечните актове за доставка през съответните месеци и протоколи за разпределение, съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице Р. С., съдебно-техническа експертиза на вещото лице С. Т. и повторната съдебно-техническа експертиза на вещото лице В. Г.. Съдът е анализирал отделните договорни клаузи една във връзка с друга, с оглед целта на договора и спецификата на отношенията, които регулира, при съобразяване и с доказателствата за изпълнението на задълженията на страните. Обсъдил е и възражението на ответника за нищожност на неустоечната клауза поради противоречие на закона и накърняване на добрите нрави. След преценка на доказателствата, поотделно и в тяхната съвкупност, въззивният съдебен състав е достигнал до извод, че ищецът е доставил уговорените количества природен газ и е изправна страна по договора; осигурил е достатъчна наличност в газопреносната мрежа на страната, като ответникът е имал достъп до уговорените количества за доставка на природен газ, но не е извършил необходимите действия да получи всички количества на предварително заявени и одобрени доставки. Настоящият съдебен състав констатира, че при повторното разглеждане на делото въззивният съд се е съобразил със задължителните указания на ВКС по приложението на закона (процесуален и материален), като правилността на изводите на решаващия състав не подлежи на контрол в настоящата фаза на производството при преценката на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият поставен процесуалноправен въпрос също не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не съответства на мотивите на съда. Въззивният съд е обсъдил относимите доказателства по спорните въпроси, включително обобщено и заключенията на експертизите, посочвайки че кредитира повторното заключение на вещото лице Г. като пълно, ясно и логически обосновано. В този смисъл не може да се приеме, че съдът не е изложил мотиви в каква част възприема заключението и какви са фактическите му констатации. Обосноваността на тези констатации и законосъобразността на направените въз основа на същите правни изводи, както вече се посочи, не подлежат на обсъждане на този етап от касационното производство. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания акт, като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, ако съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или при превратно приложение на закона – в неговия обратен смисъл, както и ако е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай, решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са идентични с тези, с които е обоснована неправилността на решението в касационната жалба, като обсъждането им изисква преценка на доказателствата по делото, обсъждане на възраженията и доводите на страните, което изключва очевидността на сочения порок. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 3 374.53 евро с ДДС, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение