Определение № 896 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2218/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат А. И., срещу въззивно решение № 42 от 10.01.2023 г. по в.гр.д. № 1727/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 16.02.2022 г. по гр.д. № 3869/2020 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на А.-М. М. А., действаща чрез своята майка и законен представител С. Л. В., 18 000 лв. на основание чл. 266, ал. 1 КЗ (отм.), представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 21.06.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на увреждането до окончателното ѝ изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от А.-М. М. А., [населено място], действаща чрез своята майка и законен представител С. Л. В., чрез адвокат Я. С., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване. Направено е искане за присъждане на разноски, като съдът определи дължимия размер на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за обезщетяване на претърпените от ищцата А.-М. М. А. вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на травми от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 21.06.2015 г. в [населено място], [жк], в района на [жилищен адрес] при което ищцата е пострадала. Като спорен е определен въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и за наличието на принос от страна на пострадалата за настъпване на увреждането. Прието е, че от събраните пред първата инстанция доказателства – свидетелски показания и автотехническа експертиза – е установен механизмът на ПТП. Водачът на лек автомобил „Фиат“ с посока на движение от бл. 912 към [улица], движейки се със скорост от около 15 км/ч. е блъснал пострадалата, пресичащата отляво на дясно по посока на движение на автомобила. Отстоянието на автомобила от мястото на удара в момента, в който водачът е имал техническа възможност за види пешеходката, излизаща иззад паркираните автомобили, е било около 4 метра, т. е. при скоростта си на движение, водачът не е имал техническа възможност да спре. Причината за настъпване на произшествието са субективните действия на водача на автомобила, който не е съобразил скоростта си на движение спрямо пътната обстановка, при наличие на паркирали автомобили пред блоково пространство, наличието на деца в жилищния район и най-вече – наличието на детска площадка в района. Знанието за площадката е изведено от обстоятелството, че самият делинквент е живущ в съседство до мястото на произшествието. Направен е извод, че с действията си водачът на автомобила е нарушил разпоредбите на чл. 117 от ЗДвП и не е проявил дължимото внимание и предпазливост към пешеходеца като уязвим участник в движението, както и не е изпълнил задължението си по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП при избиране на скоростта да се съобрази с конкретните условия на видимост, да намали скоростта и при нужда да спре при възникване на опасност за движението. Като неоснователно е отхвърлено възражението на застрахователя, че е налице „случайно събитие“, изключващо вината на делинквента, тъй като същият е могъл да предвиди настъпването на вредоносния резултат, доколкото се е движел в гъсто населен жилищен комплекс в близост до детска площадка. От приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, кредитирана от съда като обективно дадена, е установено, че в резултат на произшествието ищцата е получила счупване на костите на дясната подбедрица, наложило извършване на оперативна интервенция за наместване на костните фрагменти и поставяне на метална остеосинтеза. При липса на усложнения или придружаващи заболявания, обуславящи сами по себе си по-дълъг оздравителен процес, пълното възстановяване при деца във фазата на растеж отнема около 7-8 месеца. Не са установени данни от медицински документи, на базата на които да се приеме, че в хода на оздравителния процес са възникнали усложнения, довели до по-продължителни от обичайните болки и страдания. Посочено е, че към момента на прегледа пострадалата е в добро общо състояние, със самостоятелна походка без видими деформации на долния крайник, с леко намалена обиколка на бедрената мускулатура в дясно. Съобразно правилото на чл. 172 ГПК са взети предвид показанията на бабата на пострадалата за последиците от претърпяната травма. Въззивният съд като е съобразил изложените обстоятелства, получените увреди, продължителността на периода, през който е търпяла болки и страдания, възрастта на пострадалата, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП, лимитите на отговорност, както и съдебната практика за подобни случаи, включително ППВС № 4/23.12.1968 г., е приел, че сумата от 30 000 лв. е справедливо обезщетение. Във връзка с направеното възражение за съпричиняване е установено, че пострадалата е предприела внезапно пресичане на пътното платно между паркираните автомобили, като по този начин е нарушила разпоредбата на чл. 114, т. 1 от ЗДвП, според която на пешеходците е забранено да навлизат внезапно на платното за движение. Направен е извод, че с това си действие пострадалата сама се е поставила в риск и е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, отговарящ на 40 % причастност към настъпилото увреждане, с оглед на което определеното обезщетение от 30 000 лв. е редуцирано на 18 000 лв. Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по две групи въпроси, по отношение на които счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първата група е свързана с възражението на застрахователното дружество, че е налице „случайно деяние“, която съдържа следните въпроси: доказано ли е с надлежни доказателствени средства в процеса правоизключващото възражение, направено от застрахователя, относно наличието на „случайно деяние“? Кой е началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност и по-конкретно да намали скоростта си на движение – този, в който той е имал обективна възможност да възприеме опасността за движение или друг? В какво се изразява дължимата грижа от страна на водача на МПС и оказана ли е тя, така че да изключва вината му за ПТП, ако се е движел със скорост по-ниска от разрешената и е предприел незабавно мерки по спиране, считано от момента, в който могъл за пръв път да възприеме конкретната опасност на пътя? Твърди се, че е налице противоречие с решение № 13/17.02.2017 г. по т.д. № 50230/2016 г., IV т.о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и с т. 1 от ППВС № 7/30.12.1959 г. Вторият въпрос е свързан с приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с определянето на степента на съпричиняване. Твърди се, че е налице противоречие с решение № 145/18.12.2014 г. по т.д. № 4332/2013 г., I т.о., ВКС. Поддържа се още наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК – очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение, поради следните съображения: Първата група въпроси, свързани с възражението на застрахователя, че е налице „случайно деяние“, не могат да обусловят допускането на касационно обжалване, доколкото противоречат на приетото от въззивния съд и са относими към правилността на обжалваното решение. Съгласно приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, материалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд е разгледал наведеното от застрахователя правоизключващо възражение и е приел, че съобразно представените доказателства няма основание за изключването на отговорността на делинквента. С оглед изложеното по-подробно разглеждане на тази група въпроси не може да бъде направено в производството по чл. 288 ГПК преди допускане на касационното обжалване по същество. Въпросът относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е правнорелевантен, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение е постановено при съобразяване на задължителната съдебна практика, включително и тази посочена от касатора. Според нея, за да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало до увреждането като неблагоприятен резултат, като наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на противоправния резултат е предпоставка за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. При определяне степента на съпричиняването трябва да се съпоставят тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Въззивният съд е извършил необходимата преценка при определянето на процента на съпричиняване въз основа на конкретно установените в случая обстоятелства, поради което не е налице противоречие с установената по въпроса практика. Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. С оглед изхода на спора и във връзка с своевременно направеното искане за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за осъществената безплатно в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА и предвид направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК ЗД „Бул Инс“ АД следва да бъде осъдено да заплати на адвокат Я. С., САК, възнаграждение в размер на 1300 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение