Определение № 88 от 02.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2747/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Е. С. С., А. А. С. и С. А. С. срещу определение № 2957 от 09.11.2021 г. по ч.гр.д. № 2958/2021 г. на Апелативен съд София в частта, с която се потвърждава определение № 2052 от 30.08.2021 г. по гр.д. № 7847/2021 г. на Софийски градски съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София, след частична отмяна на определение № 2052 от 30.08.2021 г. по гр.д. № 7847/2021 г. на СГС е освободил на основание чл. 83, ал. 2 ГПК А. А. С. и С. А. С. изцяло от задължението за внасяне на държавна такса в производството по гр.д. № 7847/2021 г., а Е. С. С. е освободена от същото задължение за сумата над 1000 лв. до дължимите 2000 лв. За да постанови този резултат, въззивният състав е обсъдил подробно представените от ищците декларации и приложените множество документи за заплащане на данъци, такси, вноски по кредит, на лечение и на битови нужди. Съобразил нетния размер на доходите на всяко домакинство, липсата на разходи за обитаване на жилищата и средностатистическия размер за издръжка на семействата, както и че едно от семействата включвало две непълнолетни деца с право на издръжка и че две от ищците не са в добро здравословно състояние. С тези мотиви съдът счел за доказани предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК за цялостно освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса за предявените от А. А. С. и С. А. С. искове, на не и от разноски, а по отношение на исковете на Е. С. С. – частично за сумата над 1000 лв., като също е оставил без уважение искането й за освобождаване от разноски. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частните касационни жалбоподатели са поддържали основание по чл.280, ал.1,т1 ГПК в каквато връзка са формулирали въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният (както и първоинстанционният съд) да изследва всички представени по делото доказателства?“, „2. Длъжен ли е въззивният съд да представи мотиви, когато е приел, че са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за две от молителките (А. С. и С. С.), но независимо от уважаването на молбите им не ги е освободил от заплащането на съдебни разноски, а е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение в тази част?“, „3. Допустимо ли е съдът да уважи молбите по чл. 83, ал. 2 ГПК в мотивите към обжалваното определение, но независимо от така формирания извод, да остави без уважение искането за освобождаване от съдебни разноски като не посочва мотиви в тази част?“, и „4. При преценката си съдът следва ли да има предвид всички фактори, не само с оглед на конкретното задължение да се плати държавна такса по жалбата, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в цялото съдебно производство до окончателното му приключване във всички инстанции?“. Твърди се, че въпросите попадали в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъобразяване от въззивния съдебен състав с възприетото в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 694/29.09.2014 г. по ч.гр.д № 4630/2014 г. на ВКС, III г.о., определение № 577/15.09.2014 г. по ч.т.д № 176/2014 г. на ВКС, II т.о., определение № 361/05.10.2020 г. по ч.гр.д. № 2725/2020 г. на ВКС, IV г.о., определение № 148/21.09.2020 г. по ч.гр.д № 2309/2020 г. на ВКС, I г.о., определение № 316/17.09.2020 г. по ч.гр.д № 2337/2020 г. на ВКС, IV г.о. и др. Развити са и оплаквания, че при постановяване на обжалваното определение въззивният съд не е съобразил всички релевантни към производството обстоятелства, което довело до немотивираност на съдебния акт. Посочва се, че са налице всички предпоставки за освобождаването им не само от държавни такси, но и от разноски по делото. Обосновават тези предпоставки с начина на придобиване на недвижимите имущества, с негодността им за живеене или продан в част от тях, с разходи за поддръжка, лечение и битови сметки, както и с тяхното семейно положение, възраст, здравословно състояние и трудова заетост. Поддържа се общо без да се излагат допълнителни доводи и очевидна неправилност на обжалвания акт, чрез посочване на текста на чл. 280, ал. 2 ГПК.. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Въпроси първи и четвърти, които смислово се припокриват с въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК всички релевантни факти и обстоятелства, съпоставяйки ги с конкретното задължение за заплащане на държавна такса и разноски, са относими за всяко такова производство, поради което страната следва да посочи какво точно не е обсъдил въззивният съд и как това необсъждане е рефлектирало върху правният резултат по спора. Поради това и твърдението, че обсъждането, според страната, било недостатъчно, очевидно не обосновава довод за наличие на валидно въведено общо основание с така поставените въпроси. По тях, освен това, не е обоснован и доводът за приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се констатира отклонение от цитираната от частните касатори съдебна практика на ВКС с процедирането на въззивния съд при преценката на относимите обстоятелства. Изложена е подробна аргументация за тежестта на материално затруднение на ищците, съобразно представените от тях писмени доказателства. В тази насока касаторите излагат оплакванията за неправилност на акта, които по принцип са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване. Въпроси втори и трети не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК тъй като са фактически, а не правни. Тъй като формулирането на релевантен правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Така постановеното определение не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Видно от мотивите на въззивния съд, при постановяването му не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, нито е приложен несъществуващ закон, нито е налице превратно приложение на закона. Оплакванията на частните касатори за допуснати закононарушения и необоснованост представляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК, неподлежащи на проверка в етапа по селектиране на касационните жалби, поради което не могат да обосноват допускане на исканото касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение