Определение № 1472 от 16.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2670/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „БГ Евро Инвест“ ООД срещу решение №4061 от 05.07.2024г. по в.гр.д. №1975/2024г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение №17151 от 23.10.2023г. по гр.д. №71008/2022г. на Софийски районен съд. С него е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване нищожността на определение №20047450 от 12.07.2022г. по гр.д. №24941/2019г. на Софийски районен съд. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно. Жалбоподателят поддържа, че се касае за нищожност на определение, постановено по реда на чл.248 от ГПК, а не за недопустимост, както е приел въззивният съд. Излага аргументи, че разпоредбата не дава възможност на съда постановил решението или определението по своя инициатива да започне производство по допълване или изменение на акта си, както е направил първоинстанционният съд. Твърди, че не му е изпратен препис от молбата по чл.248 от ГПК на ответника „Юробанк България“ АД, както и че по делото не се открива такава молба, депозирана след постановяване на определението за прекратяване на гр.д. № 24941/2019 г. на Софийски районен съд. Изтъква, че на 04.10.2021г. от процесуалния представител на „Юробанк България“ АД е внесена молба, с която е направено искане за присъждане на разноски в случай на прекратяване на производството по делото, а протоколното определение за прекратяване на производството е постановено на 05.10.2021г. Счита, че не може и не следва да се приема, че е налице надлежно сезиране на основание чл.248 от ГПК, поради обстоятелството, че молбата следва да е депозирана след постановяване на крайния акт, а не преди това, а по делото няма молба, депозирана след постановяване на определението за прекратяване от 05.10.2021г. С оглед гореизложеното счита, че определението на СРС по гр.д.№24941/2019г. съставлява акт, постановен извън пределите на правораздавателната власт на съда. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Допустимо ли е откриване, провеждане и приключване на производство по реда на чл.248 от ГПК при липса на сезиране на съда с изрична молба?; 2. Представлява ли в този случай, при липса на сезиране чрез молба по реда на чл.248 от ГПК, постановеното решение/определение по реда на чл.248 от ГПК съдебен акт, постановен извън пределите на правораздавателна власт на постановилия го съд, тъй като липсва молба от страна в производството за откриване, провеждане и приключване на производство по реда на чл.248 от ГПК? Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че определението, чието прогласяване за нищожно се иска, е постановено в писмена форма, от надлежен орган и състав, подписано е, изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание, не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с него е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление или такова, противоречащо на добрите нрави. Приел е, че съдът, постановил процесното определение, е компетентен да допълни или да измени постановения акт в частта му за разноските. Изложил е, че аргументите на въззивника относно преклузивните срокове за депозиране на молбата по чл.248 от ГПК, липсата на сезиране с искане за изменение на акта в частта за разноските, липсата на съобщение на насрещната страна за искането по чл.248 от ГПК, касаят пороци, водещи до недопустимост, а не до нищожност на съдебния акт. Позовал се е на практика на ВКС, съгласно която нарушаването на процесуалноправна или материалноправна норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По отношение на въведените от касатора правни въпроси не е осъществено поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съгласно дадените указания в т.4 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, когато е налице неправилна съдебна практика, която следва да бъде преодоляна, или законите са непълни, неясни или противоречиви, съответно правната уредба се нуждае от осъвременително тълкуване с оглед настъпили промени в законодателството и обществените условия. В настоящата хипотеза липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Правната теория и съдебна практика, намерила израз в решение №355 от 03.10.2012г. по гр.д. №35/2012г. на ВКС, I г.о., решение №363 от 21.10.2015г. по гр.д. №3154/2015г. на ВКС, IV г.о., решение №248 от 11.06.2012г. по гр.д. №572/2011г. на ВКС, IV г.о., решение №139 от 25.08.2015г. по гр.д. №1493/2015г. на ВКС, I г.о., приемат, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав /еднолично вместо от съдебен състав; с участие на лице което не е било избрано за съдия; с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора/, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Същевременно решение, постановено при липса на мотиви относно релевантен въпрос, не е нищожно, а е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление. Всички тези пороци могат да засегнат и определението, като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, скрепено с държавната принуда. Приложимостта на разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК и към определенията, следва и от текста на чл.278 ал.4 от ГПК, който предвижда, че доколкото няма особени правила, за производството по частните жалби се прилагат съответно правилата за обжалване на решенията, а между тях са и тези относно правомощията на съда при констатиране на нищожност или недопустимост на обжалванато решение. При положение,че определенията могат да бъдат обявявани за нищожни по реда на инстанционния контрол, то няма основание да се изключи по отношение на тях предвидената възможност за установяване на нищожността им по исков ред или по възражение / в този смисъл определение № 50 от 21.01.2015 г. по ч.т.д. № 3396/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о./ При постановяване на решението си съставът на въззивния съд е съобразил изведените в практиката на ВКС критерии за валидност на съдебните актове, като е споделил извода на първоинстанционния съд, че не е налице нито един от съществените пороци, който да обуслови нищожност на определение №20047450 от 12.07.2022г. по гр.д. №24941/2019г. на Софийски районен съд. Двата поставени в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпроса изразяват тезата на касатора, че присъждането на разноски от съда след постановяването на акта, с който е приключило разглеждането на гр.д.№24941/2019г. на СРС, без да е подадена молба по чл.248 от ГПК, съставлява произнасяне извън правораздавателната власт на съда. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно задължителните разяснения в ППВС №1/10.11.1985г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска /десезиране на съда/, когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др. Съответно разглеждането на иск, който не е предявен или постановяването на акт, без съдът да е бил валидно сезиран, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение/определение, но не съставлява порок, водещ до неговата нищожност. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, като касационният жалбоподател не излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност. На ответника по касация „Юробанк България“ АД следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. с ДДС, уговарянето и заплащането на които се установява с представените по делото договор за правна защита и съдействие №19 от 15.10.2024г. и преводно нареждане от 29.10.2024г. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд