Определение № 4919 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2346/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. В. А., подадена чрез процесуалния представител адв. С. В., против решение № 115 от 18.03.2026г., постановено по в.гр.д. № 14/2026г. на Пазарджишкия окръжен съд. С него, след отмяна на решение № 721 от 07.06.2024г. по гр.д. № 3456/ 2023г. на РС-Пазарджик е прогласена нищожността, на основание чл.26, ал.2, предл.5 от ЗЗД, като привиден поради персонална симулация на страната на купувача А. В. А. на договор от 14.06.2013г., оформен с нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 88, том VI, рег. № 7235, нот. дело № 952/2013г., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 5229/2013г., дв. вх. рег. №5223/2013г., Акт № 88, том 9, нот. дело № 2800/2013г. на нотариус А. И., с който ответниците Г. П. Ш. и Я. К. К. са продали на ответницата А. В. А., в качеството й на купувач, апартамент № * в [населено място] на [улица], етаж * с площ 76,84 кв.м, ведно с прилежащи части: избено помещение № * с площ 3,23 кв.м и 1,785% идеални части от общите части на сградата и на основание чл. 17 ал.1 ЗЗД е обявено, че действителният купувач по сделката, обективирана в описания нототариален акт за покупко продажба на недвижим имот, е Е. М. М., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет. *, ап. *, а не А. В. А. ЕГН [ЕГН] от [населено място], ул. „* „ № *. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Развити са подробни съображения, че въззивното решение е недопустимо, тъй в нарушение на принципът на диспозитивното начало - чл.6, ал.2 ГПК съдът е обявил ищеца за действителния купувач по оспорената сделка, а не така както е заявен петитумът в исковата молба - да бъде признат за собственик на имота. Според касаторката съдът не е обсъдил в пълнота доводите и възраженията на страните, извършил е грешна преценка на събраните доказателства, неправилно е кредитирал част от свидетелските показания и е отказал да кредитира друга част, поради което е направил необоснован извод за наличие на предпоставките за уважаване на исковете. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК навежда доводи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като: Решаващият извод на съда „че при наличието на т.н. начало на писмено доказателство, какъвто е предварителният договор от 04.06.2013г. и фактите по делото, безспорно е установена симулативността на сделката от 14.06.2013г., респ. че действителният купувач е ищецът, а не ответницата А.“, противоречи на отменителното решението на ВКС от 28.12.2025г. относно предмета на доказване, а именно „знанието и съгласието на всеки един от участниците по сделката за нейната симулативност“ и въззивният съд не е изпълнил задължението си да спази указанията на ВКС, дадени в отменителното решение от 28.12.2025г. Не на последно място според касаторката постановеното въззивно решение е недопустимо и очевидно неправилно. Насрещната страна-Е. М. М., чрез процесуалния си представител адв.А. П., излага съображения за отсъствие на предпоставките за допускане до касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Съдът е сезиран с обективно и субективно съединени искове по чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД, чл.17, ал.1 от ЗЗД, и евентуално съединен иск по чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 79 ЗС. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, като този резултат е потвърден от ОС-Пазарджик с решение по гр.д. № 493/2024г. Въззивното решение е отменено с решение № 782/28.12.2025г. по гр.д. № 834/2025г. на ІІІ ГО на ВКС и делото е върнато за разглеждане от друг състав на този съд. При повторното разглеждане на делото по реда на чл. 294, във вр. с чл. 258 ГПК, въззивният съд е приел от фактическа и правна страна следното: На 14.06.2013г. между ответниците Г. Ш. и Я. К. от една страна и ответницата А. А. от друга, е сключен процесния договор, обективиран в нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 88, том VI, рег. № 7235, нот. дело № 952/2013г. на нотариус А.И., по силата на който А. купила апартамент № * в [населено място] на [улица], етаж * с площ 76,84 кв. м, ведно с прилежащи части: избено помещение № 4, с площ 3,23 кв.м и 1,785% идеални части от общите части на сградата. Според отразеното в нот.акт продажната цена на имота е сума, равняваща се на неговата данъчна оценка-13 256,90 лева. На 04.06.2013г., между ответницата Ш., като продавач и ищеца Е. М., като купувач, е сключен предварителен договор за покупко-продажба същия имот, в който е отразено, че купувачът М. си запазва правото да посочи трето лице за купувач и конкретно е посочена ответницата А. А.. Отразено е, че в деня на сключване на предварителния договор ищецът М. платил на Ш. капаро в размер 3000 лева, а в т.2 от е уговорено, че окончателният договор ще бъде подписан в срок не по-късно от 15.06.2013г. На 12.05.2021г. А. упълномощила с нотариално заверено пълномощно ищеца с правото да се разпорежда с процесния имот-да го продава, дарява на когото намери за добре, за цена и при условия по негова преценка и в тази връзка да подписва предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и нотариален акт за покупко-продажба (дарение) на имота, да договаря сам със себе си. С покана с нотариална заверка от 22.11.2023г., връчена на ищеца на 19.12.2023г., А. оттеглила изцяло пълномощията, дадени на ищеца с пълномощното от 12.05.2021г. С решение № 1259/24.11.2023г. по гр. д. № 1714/2023г. на РС-Пазарджик е прекратен бракът между ищеца М. и свидетелката П. М., като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на ищеца М.. С договор от 07.08.2014г. ищецът М. възложил на „Радио СОТ“ ООД да извършва срещу заплащане охрана със СОТ на процесния недвижим имот. След анализ на ангажираните писмени доказателства съдът установил и, че ищецът страда от „прогресия на съдова коронарна болест“; състоянието му е след предходно поставяне на ефективен байпас (07.2008 г.); през 2007г. той заедно със своето семейство заминали да живеят в Германия; в периода от 01.04.2010г. до 01.07.2012г. М. имал официална регистрация за извършване на стопанска дейност по занятие в Санкт Аугустин Булсдорф Германия; в различни периоди семейството получавало и парични преводи като социални помощи, при регистрация на ищеца М. в съответни германски социални служби. Съдът е посочил, че представеният по делото предварителен договор от 04.06.2013г. е начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165 ал.2 ГПК. Той съдържа изявленията на страните с цитираното по-горе съдържание, като ищецът е посочен като купувач и изрично е запазил правото да посочи ответницата като купувач при изповядване на сделката. Предварителният договор има за предмет покупко-продажбата на апартамента, предмет на бъдещата сделка и уговаря срок за окончателното й сключване, който страните са спазили точно според условията на този договор. При наличието на такъв документ съдът е анализирал доказателствената сила на събраните гласни доказателства, като е приел, че те са допустими за установяване на симулацията. От гласните доказателства приел за установено, че ищецът работел в Германия в строителството, получавал добри пари и тях дал за закупуването на апартамента, вложил и 15 000 евро за ремонта му; в Германия ищецът и семейството му живеели в голяма къща и отдавали под наем помещения, от които също получавали доход-100-300 евро на месец. Съдът кредитирал показанията на свидетелите Ч. и В., тъй като приел същите за логични, последователни, взаимно непротиворечиви и не опровергаващи се от останалите доказателства. Не е дал вяра на показанията на свидетелите М. М. (син на ищеца) и П. М. (бивша съпруга на ищеца), тъй като твърденията им, че ищецът не работел и не получавал доходи, не бил болен, а просто не искал да работи, се опровергават изцяло от представените писмени доказателства (регистрация в Германия за извършване на стопанска дейност, медицинска документация). Посочил е, че по делото не се твърди или установява, бившата съпруга да е работила или да е осигурявала средства за издръжка или за закупуване на жилище; към датата на сключване на сделката (2013г.) синът - св. М. е бил на 13 години и също няма как да е осигурил средствата за закупуване на имота. Не са събрани доказателства, от които да се направи обоснован извод, че към 2013г. ответницата А. е разполагала с такива средства. Твърденията й по реда на чл. 176 ГПК, че парите са от земеделска дейност, съдържат изгодни за нея факти и нямат доказателствена сила за тяхното установяване. Отделно от това съдът е съобразил, че според показанията на свидетеля В., които не се опровергават по делото, ищецът лично изпращал на А. пари, тъй като тя нямала средства. Не са опровергани с годни доказателства според съда и сочените в съдържанието на предварителния договор факти относно извършеното от ищеца плащане на капарото, като неоспорени са и фактите, съдържащи се в признанията на Я. К. и Г. Ш., че при изповядването на сделката пред нотариуса, присъствали освен те двамата и ответницата А., така и ищецът и съпругата му, като ищецът им платил продажната цена. Съдът е посочил, че техните твърдения не могат да се ценят като доказателства по делото, но те не се оспорват от страните, нито се опровергават от събраните по делото доказателства. Показанията на св. М. и М. са непрецизни, не сочат на конкретни данни, не е ясно нито колко точно пари са били събрани от ответницата А., нито с какво намерение са били дадени на ищеца, за да ги плати той. Тези показания според съда са с ниска степен на достоверност и предвид близкото родство, а от друга страна и предвид силно влошените отношения с ищеца, а не на последно място не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства. Издаденото от ответницата А. пълномощно през 2021г. с предоставяне на права в полза на ищеца за разпореждане, както намери за добре с имота, включително и като договаря сам със себе си-също не опровергава направените изводи. Ищецът е подписал предварителен договор за процесния имот, изрично е участвал в облигационните отношения в качеството му на бъдещ купувач и не е поел задължението, а е запазил като свое право – да посочи ответницата А. като купувач. Ищецът е заплатил капарото, както и според признанията на продавачката – той е платил остатъка от продажната цена. С оглед анализа на доказателствата съдът е приел, че ищецът е разполагал с паричните средства за закупуване на имота, като за доказана е счетена и причината поради която е приел да посочи друго лице за купувач на апартамента-сериозните му здравословни проблеми и необходимостта от ползване на социални средства за да издържа семейството си, респективно-да отговаря на изискванията за получаване на такива средства. Ето защо съдът е приел, че привидността на договора за продажба от 14.06.2013г. е безспорно установена – действителната страна по тази сделка като купувач е бил ищецът Е. М. М., а не ответницата А. В. А.. Налице са условията за валидност на дисимулираната сделка, спазена е нотариалната форма по чл.18 от ЗЗД, и е налице съгласие за възмездно прехвърляне на собствеността. Съглашението не противоречи на закона, поради което и съдът го е зачел, съобразно чл.17, ал.1 от ЗЗД. Предвид изложеното договорът за покупко - продажба обективиран в нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 88, том VI, рег. № 7235, нот. дело № 952/2013г. на нотариус А. И., е обявен за нищожен, като привиден по отношение на купувача; прието за установено по отношение на ответниците е, че страна по сделката в качеството на действителен купувач е ищецът Е. М. М., а не ответницата А. В. А.. С оглед уважаване на първата искова претенция, съдът не се е произнасял по допустимостта и основателността на евентуално съединената с нея претенция по чл.124 от ГПК вр. 79 ЗС. Върховният касационен съд не установи евентуална недопустимост на въззивното решение като предпоставка за допускане на касационния контрол. Въззивният съд се е произнесъл в рамките, в които е сезиран, разгледал е искове, обосновани със заявените в исковата молба правопораждащи спорното материално право юридически факти и според вида и обема на търсената съдебна защита, действайки изцяло в съответствие с принципа за диспозитивно начало в гражданския процес. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, както сочи касаторката. От съдържанието на мотивите не се установява съставът на въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения. Решението не е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. То е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Направените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК твърдения като обосновка на очевидната неправилност са за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка с необсъждането на възраженията на страните, на събраните доказателства и неизпълнение на указанията на върховната инстанция в нарушение на чл. 294, ал.1, изр.2 ГПК, което не е очевидна неправилност. Подобни доводи би следвало да се обвържат от касаторката с правни въпроси, касаещи процесуалните задължения на съда, а не с очевидна неправилност, като касационно основание за допускане на касацинния контрол. Касационно обжалване не може да се допусне и на соченото основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставките за допускане на касационното обжалване са различни от касационните основания по чл. 281 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело (общо основание за допускане до касационен контрол), обусловил решаващите изводи на съда. Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба. Той може само да го уточни и конкретизира. В случая липсва поставен от жалбоподателката релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на ВКС. Въпреки това следва да се добави, че въззивният съд е съобразил трайната и непротиворечива практиката на ВКС относно задължението на въззивния съд по чл. 294, ал.1, изр.2 ГПК. Съгласно разпоредбата указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. При повторното разглеждане на делото, въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия (на съда и страните), посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши или повтори предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия. Обобщено е в съдебната практика, че задължителността на указанията на касационния съд обхващат не само материалния, но и процесуалния закон, извод произтичащ от граматическото и логическо тълкуване на нормата, в която е използвано родовото понятие „закон“. Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. Затова и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. В случая въззивният съд е изпълнил указанията на касационната инстанция, като: е изслушал по реда на чл. 176 ГПК ответницата А.; съобразил е, че предвид наличието на предварителния договор от 04.06.2013г., разкриването на твърдяната персонална симулация със свидетелски показания е допустимо и с оглед това е обсъдил ангажираните гласни доказателства като ги е ценил във връзка с останалия събран доказателствен материал, посочил е каква част от показанията приема за достоверни и непротиворечиви, кои релевантни факти намира за установени от тях и е изложил мотиви защо дава вяра на показанията на определени свидетели, а на други не кредитира. При новото разглеждане на делото въззивният съд е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, преценил е по вътрешно убеждение (чл.12 ГПК) кои факти са доказани и кои не са, изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани доказателства, като е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка, които са от значение за формиране на преценката му относно наличието на персонална симулация по процесния договор от 14.06.2013г. и за това кой е действителният носител на правата и задълженията, произтичащи от сключването му. Несъгласието на касаторката с формираните изводи не сочи на неизпълнение на указанията, дадени по реда на чл.294, ал.1 ГПК, нито съставлява основание за допускане на касационно обжалване на новото въззивно решение. По изложените съображения, въззивното решение на Окръжен съд-Пазарджик не следва да се допуска до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО