Определение № 569 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2325/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 760/15.06.2020 година, подадена от Д. М. К., против решение № 376/23.03.2020 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1858/2019 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 2545/18.06.2019 година на Районен съд Пловдив, VІІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 20 461/2018 година, с което са били отхвърлени предявените от Д. М. К., в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете М. А. М., против А. П. М. обективно съединени искове с правно основание чл.127а, ал. 2от СК, за постановяване на решение за заместване на съгласието на ответника малолетното дете да пътува с майка си неограничено извън пределите на страната в страни, с които Република България има сключени договори за правна помощ, членки са на Европейския съюз или са членки на Хагската конвенция от 1980 година за гражданските аспекти за международното отвличане на деца, както и в Сърбия и Македония, както и за разрешаване да бъдат издавани на детето без съгласието на бащата международен паспорт и други необходими документи за пътуване в чужбина, както и за промяна на местоживеенето на детето. В касационната си жалба Д. М. К. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено като бъде постановено друго, с което предявените от нея против А. П. М. искове с правно основание чл. 127а, ал. 2 от СК да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.. Ответникът по касационната жалба А. П. М. не е подал отговор на същата като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Д. М. К. е била уведомена за обжалваното решение на 13.05.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 15 760/15.06.2020 година, Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Освен това същата е подадена от надлежна страна, но се явява недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане, като образуваното въз основа на нея производство трябва да бъде прекратено. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени в производствата по чл.127а, ал. 2 от СК. Тази необжалваемост е въведена със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 50/03.07.2015 година, като не е отпаднала при последващото изменение на разпоредбата, което е извършено със ЗИДГПК, обнародват в ДВ бр. 24.01.2017 година, като продължава да действа и към настоящия момент. С оглед на това решение № 376/23.03.2020 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1858/2019 година не подлежи на касационно обжалване. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК същото е влязло в сила на датата, на която е било постановено-23.03.2020 година и от тази дата е породило предвидените в закона последици, сред които е и тази по чл. 299, ал. 1 от ГПК, поради което разрешения с него въпрос по чл. 127а, ал. 2 от СК не може да бъде пререшен по реда на касационното обжалване. Предвид на това подадената от Д. М. К. касационна жалба против решението на Окръжен съд Пловдив е недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено в частта му по чл. 127а, ал. 2 от ГПК Обстоятелството, че в решението на Окръжен съд Пловдив е посочено, че подлежи на касационно обжалване не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. Тъй като не подлежи на касационно обжалване решението на Окръжен съд Пловдив е влязло в сила на датата, на която е постановено и не подлежи на последващ инстанционен контрол. С исковата молба е било поискано да бъде променено местоживеенето на детето, което е направено с оглед намерението на Д. М. К. да се установи постоянно извън територията на Република България, но това не се приравнява на иск с правно основание чл. 59, ал. 9 във връзка с чл. 127 от СК, тъй като още преди предявяването на иска по чл. 127а, ал. 2 от СК упражняването на родителските права върху детето е било предоставено на Д. М. К. и местоживеенето му е било определено при нея. В случая става въпрос за промяна на адреса, на който да живеят майката и детето. Детето живее с родителя, който упражнява родителските права. Затова промяната на местоживеенето на този родител води до промяна и на местоживеенето на ненавършилото пълнолетие дете. В случаите, когато съдът се произнася по спор за упражняването на родителските права, той се произнася и по местоживеенето на детето, като не е задължително да посочва последното в диспозитива на съдебното решение. В този случай родителят, който не упражнява родителските права, не може да се противопоставя на избора на местоживеене на родителя, упражняващ тези права и да иска местоживеенето на ненавършилите пълнолетие деца да бъде определено на друго място. Спор между двамата родители за местоживеенето на детето е налице и може да бъде разглеждан ако и двамата упражняват родителските права върху ненавършилите пълнолетие деца. В случаите, когато те се упражняват от единия родител, ако неговия избор на местоживеене е неподходящ и влошава положението на детето, другия родител разполага с възможността да иска промяна на режима на упражняване на родителските права, като те бъдат предоставени на него, но не и да бъде определено различно местожителство на детето, от това на упражняващия правата родител. В конкретния случай упражняването на родителските права върху детето М. А. М. е предоставено на майката Д. М. К., поради което те следва да имат едно и също местоживеене. От своя страна А. П. М. не е поискал изменение на режима на упражняване на родителските права върху детето, като те бъдат предоставени на него. Поради това спорът за местоживеенето М. А. М. е сведен до това, какъв е конкретният адрес, където той пребивава. В производството по спор относно местоживеенето на ненавършилите пълнолетие деца съдът се произнася по отношение на това, при кой от двамата родители да живеят същите, но не определя задължително административния адрес на жилището. Затова родителят, при който живеят ненавършилите пълнолетие деца, не е задължен да пребива постоянно в жилището, където е бил към момента на постановяване на съдебното решение, а може да извършва смяна жилищата с оглед на конкретните нужди. В конкретния случай искането за промяна на местоживеенето е било обусловено от посочения в споразумението за родителските права конкретен адрес на местоживеене и несъгласието на А. П. М. да даде съгласие за пътуването на детето и пребиваването му по новия адрес на Д. М. К.. Затова не се касае до самостоятелен иск по чл. 59, ал. 9 във връзка с чл. 127 от СК, а за искане което е обусловено от иска по чл. 127а, ал. 2 от СК и е последица от него. Освен това с молба вх. № 17 474/26.06.2020 година Д. М. К. е заявила, че оттегля касационната си жалба с вх. № 15 760/15.06.2020 година против решение № 376/23.03.2020 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1858/2019 година. По силата на чл. 264, ал. 1 от ГПК и чл. 296, т. 2, пр. 2 от ГПК при всяко положение на делото страната може да оттегли изцяло или отчасти подадената въззивна или касационна жалба. Разпоредбата има предвид право на иницииралата касационното производство страна, което може да бъде упражнено по всяко време на въззивното или касационното производство, до постановяването на решение по спора. Упражняването на това право е предоставено изцяло на преценката на страната и за пораждането на правните последици от това упражняване не се изисква съгласието на насрещните страни в производството. От своя страна касационният съд е обвързан от изявлението на страната и не може да извършва преценка на мотивите на същата да оттегли подадената от нея жалба и да постанови определението си по искането с оглед на тази преценка. С оттеглянето на касационните жалби с обратна сила отпада сезирането на касационния съд със спора за законосъобразността на въззивното решение, поради което не е налице основание за продължаването на касационното производство. Затова оттеглянето на касационната жалба има за последица прекратяването на въззивното производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение