Определение № 308 от 22.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 1354/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С определение на състав на второ търговско отделение на ВКС № 25 от 21.01.2016 г. е възобновено производството по настоящето дело, спряно с определение № 88 от 23.03.2015 г., на основание чл.292 ГПК до окончателно приключване със съдебен акт на т.д.№ 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид данните по делото и съобрази правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Ответникът по спора ЗД [фирма] е обжалвал въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1887/16.10.2013 г., по в.т.д.№ 1595/2013 г., изменено в частта му за деловодните разноски с решение на същия съд № 152 от 21.01.2014 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 8682/27.12.2012 г., по гр.д.№ 10583/2011 г. в негова отхвърлителна част е уважен предявения от Р. М. М. срещу касатора, като ответник, пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над сумата от 70 000 лева до присъдените 110 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 09.05.2010 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски от 11927.69 лв.. Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното: За да потвърди първоинстанционното решение, постановено при участието на третото лице – помагач на ищцата – Г. фонд, [населено място], в частта му, предмет на подадената от ЗД [фирма] касационна жалба решаващият състав на въззивния съд е приел за доказани предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ /отм./, във вр. с чл.45 ЗЗД за ангажиране пряката му отговорност, като застраховател, за обезщетяване понесените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на непълнолетния и син Ю. П. М., настъпила в резултат на виновно причинено от застрахования при това търговско дружество, по застраховка „Гражданска отговорност”, водач на л.а.”БМВ 318” с ДК№ СА 7384 Вр. пътно-транспортно произшествие на 09. 05. 2010 г. до размера на присъдената сума от 110 000 лева. Позовавайки се на законовото правило на чл.294, ал.1 КЗ/ отм./и на безспорно установения в хода на делото факт, вкл. с оглед приложената от ГФ справка от 08.03.2012 г., че ЗД [фирма], гр.София нито към датата на процесното пътно-транспортно произшествие, нито впоследствие е изпълнило задължението си да уведоми Г. фонд за прекратяване на застрахователния договор със собственика на увреждащия л.а., Софийски апелативен съд е преценил като неоснователно основното му възражение за недължимост на претендираното обезщетение за обезвреда, поради отсъствие на валидно застрахователно правоотношение по риска „Гражданска отговорност” към датата на непозволеното увреждане – 09.05.2010 г., с оглед предприетото едностранно негово прекратяване, обусловено от неплащане на третата и четвърта разсрочени вноски от застрахователната премия. Изложени са съображения, че постигнато между съконтрахентите съгласие, обективирано в процесната застрахователна полица, според което при неплащане застрахователна вноска от разсрочената застрахователна премия, застрахователният договор се счита прекратен, след изтичане на 15 дни от датата на падежа на същата, наистина изключва, по арг. от чл. 202, ал.2, изр.2, във вр. с чл.202, ал.1, изр.2 КЗ/ отм./, необходимостта от връчване на писмено предупреждение на застрахования, за да настъпят правните последици от преустановяване на договорната обвързаност между страните, но само ако застрахователят е изпълнил и вмененото му с чл.294, ал.1 КЗ/ отм./ императивно задължение за уведомяване на ГФ, което в случая не е доказано да е осъществено.Позовавайки се на доказателствения материал по делото и отсъствие на установено при условията на пълно и главно доказване знание у пострадалия за неправоспособността на водача на увреждащия л.а., за което доказателствената тежест е на ответника - застраховател, въззивният съд е отхвърлил като неоснователно и другото защитно възражение на застрахователя, основано на чл.51, ал.2 ЗЗД - за съпричиняване на вредата от наследодателя на ищцата, изразяващо се увеличаване риска над нормално допустимите граници с качването му, като пътник, в това моторно- превозно средство. С оглед отречения принос на починалия б.ж. на [населено място]- Ю. М. за настъпване на вредоносния резултат и съобразявайки характера и установения в хода на процеса начин на понесените от ищцата болки и страдания от безвъзвратната загуба на непълнолетното и дете, обусловен от съществувалите до момента близки отношения на обич и подкрепа в семейството, съжителството в едно домакинство на майка и син, ноторния нервно –психически стрес и негативни изживявания, на които е била подложена Р. М., загубила вече и своя съпруг, въззивната инстанция е изменила присъденото от първостепенния съд обезщетение за обезвреда, като е увеличила същото до размера на присъдената сума от 110 000 лева. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че поставените от касатора материалноправни въпроси: ” Как трябва да се определи справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, критерии ли е за определяне на същото “икономическата конюнктура в страната”, въведен с практиката на ВКС и как следва да се прилага същия в условията на икономическа криза ?; „ Има ли значение, вкл. като ориентир за размера на обезщетенията за неимуществени вреди лимитът на отговорност на застрахователя? ”; “ Налице ли е съпричиняване на вредата, от страна на пострадалия, ако не е знаел, че с действията си се поставя в повишен риск ? Знанието като възможност за правилно възприятие на обективната действителност, засяга ли вината и в този см. съпричиняваното деяние, трябва ли да е виновно?”, имат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, съобразно дадените задължителни разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана. Неоснователно по отношение на същите са съответните поддържани селективни основания. Цитираната задължителна практика на ВКС - ППВС № 4/68 год. ППВС № 7/ 78 год., ППВС № 17/63 год. и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на отделни съдебни състави на касационната инстанция: № 532/24.06.2010 год., по гр.д.№ 1650/90 год. на ІІІг.о.,№ 377/ 22.06.2010 год., по гр.д.№ 1381/2009 на ІV г.о., № 832/ 10. 12. 2010 год., по гр.д.№ 593/10год. на ІІІ г.о., № 302/ 04.10.2011 год., по гр.д.№ 78/2011 год. на ІІІ г.о. и № 179 от 08.09.2010 год., по гр.д.№ 656/ 2008 год. на ІІ т.о. не илюстрира твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В частта и, свързана с приложението на чл.51, ал.2 ГПК същата е в см., че тежестта за доказване на съпричиняване в хипотезата на предявен пряк или деликтен иск е на страната, която се позовава на него - застраховател или делинквент, която следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства обективния факт на знание на пострадалия за поетия предвидим и реално очакван над допустимия риск. Следователно, като е приел въз основа на анализ на събраните по делото доказателства, че ответникът - застраховател не е доказал знание у пострадалия, че поема повишен спрямо нормалния риск, качвайки се в автомобил, управляван от неправоспособен водач, което изключва приложението на чл.51, ал.2 ГПК въззивният съд не се е отклонил от сочената задължителна практика. Дали, обаче, преценката на доказателствения материал по делото е правила или не е въпрос, който не подлежи на контрол в производството по чл.288 ГПК, тъй като тя е ирелевантна към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителната практика на ВКС по приложението/ най- общо/ на чл.52 ЗЗД и определянето на справедливо по размер обезщетение за понесените болки и страдания на пострадал от деликт, неимуществените вреди, именно поради своя особен характер не подлежат на поправяне, а могат единствено да бъдат възмездявани чрез парично обезщетяване за доставяне на други блага.Затова и обезщетението, като заместваща облага в разглежданата хипотеза, е различно във всеки конкретен случай, но е определимо въз основа на примерно посочените в ППВС № 4/68 г. критерии и зависещо от характера и степента на конкретните субективни преживявания на увреденото лице, преценявани с оглед на всички доказателства по делото, вкл. икономическата конюнктура в страната към момента на осъществения деликт, за която последна лимитите на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност” са и необходим ориентир. С тези задължителни постановки въззивният съд също изцяло се е съобразил,подлагайки на обстоен анализ всички онези конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за определяне степента и интензитета на понесените от ищцата морални вреди от осъществения от застрахованото лице деликт. Що се отнася до въпроса “ Какъв е смисълът на чл.48 КЗ, предвид легалната дефиниция на израза “установяване и свобода на предоставяне на услуги ?”, то той - непрецизно формулиран, сам по себе си не обосновава приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. Нещо повече, дори да се възприеме изложената в противен смисъл теза на касатора, предвид контекста, в който въпроса е поставен - за приложението на чл.260, ал.2 КЗ / отм./, във вр. с чл.202, ал.2 КЗ/ отм./, то не са налице допълнителните процесуални предпоставки за допускане на касационното обжалване - поддържаните критерии за селекция по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Формираната по реда на чл. 290 и сл. ГПК безспорно противоречива практика на ВКС по отношение на същия, цитирана и в изложението на жалбоподателя е преодоляна с приемане на ТР № 1/2014 г. от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС. Според разясненията в т.2 и т.3 застрахователят може да упражни правото си по чл. 202, ал.2, изр.2 КЗ/ отм./ за прекратяване на застрахователния договор при неплащане пълния размер на разсрочената вноска от застрахователната премия, като договорът за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите се счита за прекратен с фингираното връчване на известие за прекратяване по реда на чл.260, ал.2, във вр. с чл.202, ал.2 КЗ / отм./, независимо дали е изпълнил задължението си по чл.294, ал.1 КЗ/ отм./, но последният не може да се освободи от отговорност в хипотезата на неизпълнение на това си задължение. Обстоятелството, че макар по различни от изложените съображения Софийски апелативен съд е дал разрешение е в посочения смисъл – за отсъствие на основание за освобождаване на застрахователя от отговорност, изключва основателността на искането за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество от състава на ВКС,ТК. При наличие на задължителна практика на касационната инстанция, по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост да бъде изоставена критерият за селекция по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК е въобще неприложим и според т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не следва да бъде подробно обсъждан. Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само, ако е доказано реалното им извършване, каквито доказателства в срока по чл.287, ал.1 ГПК не са ангажирани. Мотивиран от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС