Определение № 119 от 21.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4152/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 6963/07.11.2018 г. по гр. д. № 13062/2016 г. Софийският градски съд е обявил за нищожни на основание чл. 42, б. „б“ ЗНсл по иска, предявен от Р. Г. Г. срещу В. Г. В. и В. Г. В., саморъчно завещание от 11.01.2013 г. от В. М. М. в полза на В. Г. В. и саморъчно завещание от 05.03.2016 г. от М. М. М. в полза на В. Г. В.; признал е за установено, че Р. Г. Г. е собственица на 1/11 ид. ч. от УПИ ........ от кв. ..........по плана на [населено място], местност[жк], както и на първи и втори етажи от двуетажна жилищна сграда със сутерен, ведно с акцесориуми, и на гараж със застроена площ 17.10 кв. м., находящи се в посочения урегулиран поземлен имот, и осъдил В. Г. В. и В. Г. В. да предадат на собственицата им владението на имотите.

С решение № 208/10.02.2019 г. по същото дело в производство по чл. 250 ГПК Софийският градски съд е допълнил основното решение, като е оставил без уважение предявеното като евентуално от В. Г. В. и В. Г. В. възражение за право на задържане на спорните имоти до заплащане от Р. Г. Г. на извършени от тях подобрения на стойност 19 816 лева.

С решение № 10070/20.01.2021 г. по в. гр. д. № 1615/2019 г. Софийският апелативен съд потвърдил първоинстанционните решения- основно и допълнително.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от процесуалните правоприемници на В. Г. В. - О. В. Г. и Г. В. Г., както и от В. Г. В., които искат то да бъде отменено като неправилно- основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответницата по касация Р. Г. Г. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Касационната жалба срещу е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационното обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че със саморъчно завещание от 11.01.2013 г. В. М. М. е оставил притежаваното от него имущество на първоначалния ответник В. Г. В., заместен от процесуалните си правоприемници О. В. Г. и Г. В. Г.. Завещателят е починал на 21.03.2013 г. и е оставил за наследник по закон своя брат М. М. М..

Със саморъчно завещание от 05.03.2016 г. М. М. М. се е разпоредил с притежаваното от него имущество в полза на ответника В. Г. В.. Завещателят е починал на 07.05.2016 г. Не е оставил низходящи и възходящи наследници по закон.

Ищцата Р. Г. е една от 11-те наследници на завещателите по съребрена линия съгласно чл. 8, ал. 4 ЗНсл.

Във връзка с твърденията на ищцата за нарушение на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗНсл със заключения на графична експертиза - основна и допълнителна, е установено, че завещанията не са написани и подписани от завещателите.

Във връзка с противопоставеното от ответниците възражение за право на задържане на имотите, предмет на предявения от Р. Г. ревандикационен иск, до заплащане на извършени от тях подобрения, е прието заключение на техническа експертиза, което след оглед на място и запознаване с доказателствата по делото е определило стойността на извършените подобрения на 19 816 лева /без данък добавен стойност/, а увеличената стойност на имота - на 46 072 лева.

Въз основа на приетата графична експертиза, която след изследване на представен сравнителен материал е дала категоричен отговор, че оспорените завещания не са написани и подписани от посочените като завещатели лица, въззивният съд приел, че се касае за неистински частни диспозитивни документи, неотговарящи на изискванията на императивната материалноправна норма на чл. 25, ал. 1 ЗНсл. Констатираният порок е тежък, поради което съставените едностранни правни сделки са нищожни на основание чл. 42, б. „б“ ЗНсл и не прехвърлят имуществото, оставено от наследодателите, в патримониума на ответниците. Съдът приел за неоснователно основното оплакване във въззивната жалба, свързано с кредитиране заключенията на графичната експертиза, основано на твърдението за липса на достатъчно сравнителен материал за извършване на пълноценно и всестранно изследване. Съдът посочил, че сравнителният материал, въз основа на който експертът е изготвил заключенията, е представен от въззивниците /сега касатори/ и не е оспорен от страните, нито е компрометиран от други доказателства, събрани по делото, поради което приел, че той изхожда от завещателите и е годен обект на изследване. Това прави обосновани и верни изводите на вещото лице - графолог. По тези съображения въззивният съд приел, че като е изградил правните си изводи въз основа на заключенията, първоинстанционният съд не е постановил необоснован съдебен акт.

Като взел предвид факта, че във въззивната жалба няма изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта по иска за ревандикация, въззивният съд посочил, че не следва да се произнася по правилността на обжалваното решение в тази част. С нея е прието, че ищцата е една от 11-те наследници по закон на завещателите- собственици на спорните по делото недвижими имоти, с права в размер на 1/11 ид. ч. Прието е, че имотите са във фактическата власт на ответниците, които живеят в тях, поради което е признато правото на собственост на ищцата и ответниците са осъдени да ѝ предадат владението, осигурявайки ѝ възможността да осъществява правата си на собственик в съответствие с идеалните си части и закона.

Във връзка с допълнителното първоинстанционно решение въззивният съд посочил, че следва да се произнесе само по основателността на възражението за право на задържане, но не и по основателността за възражението за подобрения, тъй като първоинстанционният съд не е формирал мотиви и диспозитив по него, а страните не са поискали допълване на решението.

В тази насока въззивният съд приел, че при успешно проведен иск по чл. 42, б. „б“ ЗНсл основанието, на което наследниците по завещание владеят завещания имот, не е годно да ги направи собственици, тъй като владение въз основа на нищожен акт /правна сделка/ не може да направи владелеца на вещта добросъвестен. С това е оборена презумпцията на чл. 70, ал. 1 ЗС, според която в ладелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Затова и законът не признава право на задържане за недобросъвестния владелец, в случая - на ответниците по иска за ревандикация. Въззивният съд допълнил, че от свидетелските показания не се установява при настаняването си в спорната жилищна сграда ответниците да са имали качеството на владелци. Те са започнали да живеят в нея със съгласието на собственика М. М., което е основание да се счита, че между тях е бил налице договор за /заем за/ послужване, а това облигационно правоотношение отрича да са били владелци. Упражняващите фактическата власт ответници са били държатели и няма данни по делото да са променили държането във владение, което да са манифестирали по отношение на останалите наследници по закон. По тези съображения въззивният съд приел, че възражението за право на задържане е неоснователно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са се позовали на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК и са поставили следните въпроси:

1. Има ли съдът процесуално задължение да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/;

2. Длъжен ли е съдът да възприема заключението на вещото лице и има ли процесуалното задължение да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото преди да кредитира или не заключението на вещото лице;

3. Има ли съдът процесуално задължение да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти с доклада по чл. 146 ГПК;

4. Добросъвестен ли е владелецът, придобил фактическата власт върху имота на основание завещание, ако предписаната от закона форма за съставяне на завещанието е опорочена.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите поддържат поради твърдяно противоречие на въззивното решение със следната практика на ВКС: определение № 443/29.06.2011 г. по т. д. № 1087/2010 г. на II-ро т. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I-во г. о., решение № 77/22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г. на II-ро т. о., решение № 11/13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г. на I-во г. о., и решение № 304/01.10.2015 г. по гр. д. № 2460/2015 г. на IV-то г. о.

Определение № 443/29.06.2011 г. по т. д. № 1087/2010 г. на II-ро т. о., е постановено в производство по чл. 288 ГПК, като с него касационното обжалване не е допуснато. Този съдебен акт не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

В решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I-во г. о. /по описа на II-ро г. о./, е прието, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това.

Обжалваното решение съответства на посоченото решение, което е израз на трайната и безпротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, която приема, че за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства за всички правнорелевантни факти и посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните.

В съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, възражения и доводи на страните, което е видно от мотивите към обжалвания акт.

Като формиран в нарушение на съдпроизводствените правила касаторите считат на първо място извода на въззивния съд за нищожност на завещанията поради неспазване разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗНсл. Сочат, че неправилно съдът е кредитирал основното и допълнителното заключения на вещото по графичната експертиза, въпреки тяхната необоснованост и липса на категоричност поради недостатъчния сравнителен материал за извършване на пълноценно и всестранно експертно изследване. На второ място сочат, че съдът не е дал указания и не е разпределил доказателствената тежест във връзка с въведеното от тях възражение по чл. 72, ал. 3 ЗС.

В подкрепа на изложеното касаторите се позовават на решение № 77/22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г. на ВКС, II-ро т. о., в което е прието, че като всяко доказателствено средство и заключението на вещото лице трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото; съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице дори и когато страната не е направила възражение срещу него, и следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му; независимо дали възприема или не експертното заключение, съдът следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата; съдът не може да направи извод въз основа на заключението на вещо лице, без да са налице данни за такъв извод в самото заключение.

Касаторите се позовават и на решение № 304/01.10.2015 г. по гр. д. № 2460/2015 г. на ВКС, IV-то г. о., в което е прието, че въззивният съд дължи даване на указания по разпределението на доказателствената тежест, когато такива не са дадени с доклада на първоинстанционния съд и в тази връзка е направено оплакване с въззивната жалба, и е длъжен да събере доказателствата, за които първата инстанция не е дала указания на ответника по чл. 146, ал. 1, т.т. 4 и 5 ГПК - кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях; за тези доказателства не настъпва преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК, тъй като в резултат на процесуалните нарушения, допуснати в първата инстанция, е била пропусната възможността за своевременното им допускане - чл. 266, ал. 3 ГПК.

Не се установява въззивният съд да е допуснал нарушение на посочената съдебна практика.

За разрешаване на въпроса дали завещанията, от които ответниците черпят права, отговарят на изискването на чл. 25, ал. 1 ЗНсл да са написани и подписани от лицата, посочени като завещатели, по делото е допусната графична експертиза. Основното заключение на вещото лице е изготвено при ползване на сравнителен материал, предоставен от процесуалния представител на ответниците. По представен от същия сравнителен материал е изготвено и допълнителното заключение. И двете заключения съдържат категоричния извод на експерта, че завещанията не са написани и подписани от В. М., съответно - от М. М.. При устното излагане на заключенията страните не са задали въпроси за изясняването им и макар ответниците да са ги оспорили, не са поискали съдът да назначи друго или повече вещи лица, заявявайки, че не разполагат с друг сравнителен материал /л. 191 от първоинстанционното дело/. Други доказателства по въпроса за автентичността на завещанията не са събрани. С оглед изложеното не е имало основание съдът да се съмнява в годността и обосноваността на експертното заключение и да не възприеме извода на вещото лице, че завещанията не са написани и подписани от посочените в тях за завещатели.

Данните по делото сочат, че изготвеният по реда на чл. 140 ГПК проекто-доклад /л.л. 130-133 от първоинстанционното дело/ не съдържа указания как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти - чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, а доклад по чл. 146 ГПК не е изготвен. Но тъй като въззивната жалба срещу основното решение не съдържа оплаквания за липса на доклад, изготвен от първоинстанционния съд, въззивният съд не е дължал даване на указания по разпределението на доказателствената тежест по исковете за нищожност на завещателните разпореждания и за ревандикация. Освен това следва да се има предвид, че на практика първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест във връзка с иска по чл. 42, б. „б“ ЗНсл, тъй като в първото по делото заседание, след възникналия спор между страните чия е доказателствената тежест, е дал възможност на ответната страна с писмена молба в 10-дневен срок да представи сравнителен материал за изготвяне на графичната експертиза /л. 149 от първоинстанционното дело/. Впоследствие е уважил доказателственото искане на ответниците да представят допълнителни сравнителни образци за нуждите на експертизата /л. 161 от първоинстанционното дело/. Ето защо по тази част на въпроса касационно обжалване не може да се допусне. Въпросът за разпределяне на доказателствената тежест по заявеното от ответниците възражение за право на задържане до заплащане на извършени от тях подобрения е поставен във въззивната жалба срещу допълнителното решение. В тази част обаче въпросът не е обуславящ изхода на спора, поради което по него също не може да се допусне касационно обжалване. Въпросът би бил обуславящ, ако ответниците имаха качеството добросъвестни владелци и съдът не им бе указал, че в тяхна тежест е да докажат наличие на извършени подобрения. Като основано на нищожно придобивно основание, установеното от тях владение е недобросъвестно, поради което дори и да бе извършено разпределение на доказателствената тежест, това не би променило изхода на спора по заявеното възражение за право на задържане.

С оглед изложеното настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените първи, втори и трети въпроси.

Четвъртият въпрос е поставен в несъответствие с решаващите мотиви на въззивния съд за оставяне без уважение на възражението за признаване право на задържане. Въззивният съд е отрекъл ответниците да притежават качеството добросъвестни владелци не по съображения, че предписаната от закона форма за съставяне на завещанията е опорочена. Разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗНсл изисква писмена форма, като постановява, че саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно. В случая тази форма е спазена, тъй като представените завещателни актове са изготвени писмено и са написани ръкописно. Те обаче не са били написани и подписани от посочените в тях като завещатели, което не води до порок на формата, а до неавтентичност на документа. Съображенията на въззивния съд са други и първото от тях се състои в това, че владението, основано на нищожно придобивно основание, каквото е едностранната правна сделка завещание, е недобросъвестно и това становище е в съответствие със задължителната съдебна практика /Постановление № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС/. Второто съображение на въззивния съд е, че ответниците изобщо не са имали качеството на владелци, тъй като са се установили да живеят в спорния имот на основание договор за заем за послужване с тогавашния собственик М. М.. С оглед изложеното поставеният четвърти въпрос не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради това не е и необходимо да се преценява съответствието на въззивното решение с решение № 11/13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г. на ВКС, I-во г. о., в което е прието, че при добросъвестното владение по чл. 70, ал. 1 ЗС фактическата власт се придобива на правно основание, но вещноправният ефект не настъпва, ако праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката; правното основание, на което се установява владението, представлява и основание за демонстриране на завладяването; за придобиване на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик.

Не се установява да са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК, а и касаторите само са се позовали на посочената норма, без да са обосновали защо според тях обжалваното въззивно решение е нищожно или недопустимо. То не е и очевидно неправилно. Това основание касаторите свързват с въпросите, по които искат допускане на касационно обжалване. Следователно в случая основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК не може да се разглежда като самостоятелно, тъй като се поглъща от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, което, както вече бе посочено, не е налице.

В обобщение - касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Ответницата не е направила искане за присъждане на разноски и не е представила доказателства да е сторила такива по водене на делото във Върховния касационен съд.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.