Определение № 50389 от 10.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2705/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от С. К. С., против определение № 2590 от 13.08.2018 г. по ч. гр. дело №2861/2018 г. на Софийския апелативен съд /САС/, с което е потвърдено определение № 8615 от 17.04.2018 г. по гр. д. № 2267/2018 г. на Софийски градски съд /СГС/, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и разноски в производство по чл. 435 и сл. ГПК по повод депозирана от него жалба срещу постановление за възлагане на недвижим имот по изпълнително дело № 13078 / 2014 година по описа на ЧСИ Н. М., с рег. №. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно определение е неправилно. Счита, че при постановяване на същото, въззивният съд не е съобразил всички релевантни към производството по чл. 83, ал. 2 ГПК обстоятелства, което е довело до немотивираност на съдебния акт. Твърди, че направеният от въззивния съд извод, че задължението за плащане на държавна такса в размер на 25 лв. не представлява трудност за лицето, почиват на принципни и общи разсъждения, които не са подкрепени от събраните по делото доказателства. Моли атакуваното определение да бъде отменено като неправилно, а искането му по чл. 83, ал. 2 ГПК – да бъде уважено. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба касаторът С. релевира доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса за задължението на съда да извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК според спецификите и особеностите на конкретния случай, съобразявайки събраните по делото доказателства, установяващи правнорелевантните факти, който според него е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 481 от 11.11.2019 г. по ч. т. дело № 2062/2019 г. на ВКС, I т. о.. Касаторът навежда, бланкетно, и твърдение, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу определение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, въз основа на събраните по делото доказателства, че касаторът към момента на подаване на молбата с правно основание по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса и разноски по жалбата му срещу постановление за възлагане на недвижим имот по изп. д. № 13078/2014 г. по описа на ЧСИ Н. М., с рег. №, е бил на 69 години, с влошено здравословно състояние в резултат на тежки травматични и неврологични /сетивни/ увреждания с траен характер, безспорно изискващи лекарска помощ и специални грижи. Споделил е и констатацията на първоинстанционния съд, че С. е бил регистриран като едноличен търговец и е едноличен собственик на капитала и управител на „Вики 22014“ ЕООД, както и че притежава със съпругата си недвижим имот с площ от 65.12 кв.м.. Отчитайки горепосочените обстоятелства, САС е счел, че дължимата държавна такса от 25 лева, с оглед нейния размер, не е непосилна за молителя и не препятства достъпа му до правосъдие, тъй като той не попада в категорията на социално слабите лица. Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че жалбата срещу действия на ЧСИ не съдържа искания за събиране на доказателства, като наведените основания са за допуснати от ЧСИ процесуални пороци, поради което не може да се предполага, че ще бъдат направени допълнителни разноски в производството по чл. 435 и сл. ГПК, извън дължимата държавна такса по жалбата в размер на 25 лв.. При горепосочените решаващи съображения, САС е потвърдил обжалвания пред него акт на окръжния съд, с който е оставена без уважение като неоснователна молбата на С. с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд, приема, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на съда да извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК според спецификите и особеностите на конкретния случай, е обуславящ за изхода на производството по чл. 83, ал. 2 ГПК и поради това осъществява изискването за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол. Осъществено е и наведеното от касатора допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – разрешаването му в противоречие с горецитираната практика на ВКС. Според константната практика на ВКС, вкл. цитираното от касатора определение № 481 от 11.11.2019 г. по ч. т. дело № 2062/2019 г. на ВКС, I т. о., по молба на страната с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса и разноски въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето и неговото семейство, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение не само на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса и разноски, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство като цяло. Тази преценка винаги е конкретна, т.е. извършва се по конкретното дело въз основа на декларация от молителя и доказателства за релевантните факти, като съдът може да задължи молителя да представи и други доказателства, извън представените от него, както и служебно да събере такива. Когато първоинстанционният съд е пропуснал да събере служебно доказателства или да даде указания на молителя за възможността да представи в определен срок допълнителна или пълна декларация, респ. доказателства за декларираните обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК, въззивната инстанция следва да отстрани този пропуск. След изясняване на цялостното имуществено състояние на страната и на останалите относими в конкретния случай обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на съответната дължима за производството държавна такса и на разноските, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да ги заплати. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от такси и разноски, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на молителя. В този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 12 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. При постановяването на обжалвания акт, въззивният съд не е съобразил горепосочената практика на ВКС, като при извършването на преценката си по чл. 83, ал. 2 ГПК е съобразил обстоятелства, които не са били установени с представените доказателства, а са били презумирани /доходи от дейност на молителя като едноличен търговец и като собственик на капитала и управител във „Вики 22014“ ЕООД, както и от притежанието на единствен недвижим имот от 65, 12 кв.м./. Същевременно установените факти относно семейното положение /молителят е семеен/; влошеното здравословното състояние на молителя и съпругата му, изискващи ежемесечни разходи за лечение; възрастта на молителя и съпругата му и обстоятелството, че месечният им доход се ограничава до получаваната от тях пенсия /тогава в размер на 275 лв. за молителя и 235 лв. за съпругата/ не са преценени адекватно в контекста на дължимата преценка по чл. 83, ал. 2 ГПК, доколкото те не могат да обусловят извод за наличие на достатъчно средства у молителя за заплащане на дължимата държавна такса. Поради гореизложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакувания съдебен акт в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателят се позовава бланкетно и на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както беше посочено по - горе съдебната практика по поставения въпрос е трайна и непротиворечива, съобразена във въззивния акт, която не се нуждае от осъвременяване или от корективно тълкуване, поради което наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е осъществено. Разгледана по същество частната касационна жалба е основателна. При съобразяване с горецитираната практика на ВКС и с горепосочените установени правнорелевантни факти по смисъла на чл. 83, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че молителят – касатор не разполага с достатъчно средства за заплащане на такси и разноски в производството по чл. 435 и сл. ГПК, тъй като единственият доход на него и съпругата му са получаваните пенсии в горепосочения размер, от който ежемесечно се заделят средства за лечение. Притежанието на апартамент от 65. 12 кв.м. в [населено място] обезпечава жилищната нужда на двучленното семейство на молителя и не генерира в полза на последния доход, поради което в хипотезата на чл. 83, ал.2 ГПК може да бъде ценено единствено в смисъл, че не са необходими допълнителни средства за наем на жилище. Доколкото към момента на произнасяне на СГС и на САС липсват доказателства за доходи от притежаваните от молителя едноличен търговец и ЕООД, при неизпълнено задължение на съда да изиска, вкл. служебно, доказателства за такива доходи, не може да бъде приет друг извод, освен този, че такива допълнителни доходи молителят не реализира. Ето защо, обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено като неправилно и вместо него – постановено ново, с което касаторът да бъде освободен от задължението за заплащане на такси и разноски в производството по чл. 435 и сл. ГПК, образувано по негова жалба срещу постановление за възлагане на недвижим имот по изпълнително дело № 13078 / 2014 г. по описа на ЧСИ Н. М., с рег. № Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,