Определение № 50028 от 26.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1479/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. В. К. чрез неговия пълномощник адв. К. М., срещу въззивно решение № 1386 от 21.12.2021 г. по в.гр.д. № 1447/2021 г. на Софийски апелативен съд. В касационната жалба са развити оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че при постановяване на своето решение въззивният съд само е възпроизвел фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, без да обсъди и да вземе предвид наведените доводи за незаконосъобразност на обжалвания пред него съдебен акт; взел е становище по въпрос, който не е повдигнат с въззивната жалба и не е бил спорен между страните; неправилно е оценявал изказванията на ответника в светлината на упражняване на журналистическа професия и е приел, че изявленията му са в рамките на гарантираната от Конституцията свобода на словото, без да изложи съображения дали с действията си ответникът не е нарушил забраната на чл. 39, ал.2 КРБ. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС и ЕСПЧ по формулираните в изложението въпроси, както и на основание чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК- поради очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация П. П. В. изразява чрез своя процесуален представител адв. П. С. становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 261275 от 26.02.2021 г. по гр.д. № 145/2020 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Н. В. К. против П. П. В. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от изявления на ответника, направени на 10.09.2019 г. и 16.09.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.07.2019 г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че считано от 13.08.2019 г. ищецът Н. К. е изпълнявал длъжността „Главен редактор, радио” с място на работа Българско национално радио, програма „Хоризонт”. На 10.09.2019 г. била проведена регулярна оперативка на програма „Хоризонт”, на която той предложил да бъде потърсено обяснение от ответника П. В. по повод негово участие в сутрешен блок на БНТ, за което участие не е бил уведомен програмният директор на „Хоризонт”, нито главният редактор на програмата, както и генералният директор на БНР. В хода на оперативката обсъждането било насочено към отчитане на отминалия брой на предаването „12+3”, но ответникът заявил, че няма да отчита предишния брой, защото има да каже нещо по-важно. Ответникът заявил ” Днес говорих със С. К. и искам всички да го знаете, защото държа разговорите, които водя, да са публични, и му казах, че трябва да махнем Н. К. моментално от длъжността, която заема, защото не става за тази работа. Човек, който си позволява да се прави на цензор, да ми казва какво да има в предаванията и какво да няма, човек, който няма нито необходимото образование, нито необходимите качества, нито необходимия професионален опит, трябва да бъде моментално разкаран, защото ако не го разкара, самият Н. К. след това горко ще съжалява….Ние сме имали дебили директори на „Хоризонт”, като В. Ч. и В. В.. И двамата си отидоха позорно, така че ако Н. К. стане директор на „Хоризонт”, ще си отиде също толкова позорно ”. По-нататък ответникът продължил „ И ще завърша с едно народопсихологическо наблюдение- основният проблем на България не е дали има комунизъм или антикомунизъм, или дали „десни” или „леви” ще печелят изборите. Основният проблем на България е, че има мижитурки, които се опитват да се правят на велики. Така е било и при комунизма, и преди комунизма, и след комунизма. Лично това, което аз смятам да правя и което винаги съм правил, е когато видя някой охлюв да се опитва да се прави на орел, да му казвам, че е охлюв. Така че охлювите да бъдат така добри да си …да се върнат в дупката, откъдето са изпълзели…. Смятам, че с участието си в медии не съм накърнил мнение…ъ…позицията на БНР с нищо, така че смятам да продължа да го правя. А охлювите и червеите да бъдат така добри да обгрижат дупката, в която съществуват, защото иначе в противен случай… Ти си …ти си един дребен …гаулайтер…с претенции за голям гаулайтер, но колкото един мишок се опитва да се прави на лъв, толкова повече става мишок. Така че…така че… ти трябва да напуснеш поста, който заемаш, колкото се може по-бързо заради „тъпота с взлом”. Не знам дали ти е известно откъде е този цитат? От „Златния телец”. По отношение на тези думи, чието авторство не е било спорно, съдът е приел, че изявленията на ответника следва да се разглеждат в контекста на конституционно признатото право на свобода на изразяване, частично ограничено в хипотезите, при които реализацията му е насочена и срещу правата и доброто име на другите граждани- чл. 39 от Конституцията на Република България. Същевременно, правото на свобода на изразяване не следва да се разглежда единствено на плоскостта на националното право, а при съобразяване на чл. 10 от ЕКПЧ, съгласно който всеки има право на свобода на изразяване на мнения, което включва свободата на всеки да отстоява своето мнение без намеса на държавните власти, като упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или сакции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес и на репутацията или правата на другите. В отговор на доводите на жалбоподателя Н. К. за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд, че в случая изявленията на ответника не са противоправни, въззивният съд е посочил, че за да е обидно или клеветническо дадено изявление, или засягащо по някакъв друг начин честта, достойнството или доброто име на някого, дори и да не осъществява състава на чл. 146 или чл. 147 НК, съотв. да представлява противоправно деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД, изявлението следва да визира определено физическо лице; обидният /унизяващият/ израз да е насочен към това лице; разгласеното позорно обстоятелство да се отнася до това лице. Увреденото /обидено, оклеветено/ лице може да е посочено от автора на изявлението чрез неговите имена или по всякакъв друг начин, който не оставя никакво съмнение относно неговата личност. Само в такъв случай съдът може да приеме, че са накърнени доброто име, честта и достойнството на ищеца по предявен деликтен иск. Когато обидният или клеветнически израз е част от едно по-обширно изявление, той не може да бъде изваждан от контекста на последното и смисъла, който то внушава като цяло, включително и при преценка за това дали се отнася до ищеца, предявил иска за обезщетение. Посочил е също, че оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност, тъй като те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Цитирал е и практика на ВКС, обективирана в решение № 204 от 12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014 г. на ІV г.о., в което е прието, че не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Въззивният съд не е изложил мотиви, обосноваващи относимостта на тази практика към настоящото дело с оглед конкретните думи и изрази, употребени от ответника, въведени като предмет на иска за вреди. Съдът се е задоволил да направи обобщаващ извод, че в случая не е налице деликт, тъй като липсва противоправност в изявленията на ответника, без да анализира съдържанието и смисъла на спорните цитати поотделно и в контекста на цялостното му изявление. Не е обсъдил и не е дал отговор на заявените с въззивната жалба доводи, че употребените от ответника думи и изрази надхвърлят допустимия предел на свободата на изразяване на мнение, тъй като целенасочено накърняват честта и достойнството на ищеца. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатия в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства, събрани по делото и да се произнесе по всички възражения във въззивната жалба относно правилността на първоинстанционното решение. Не следва да се допуска касационно обжалване по втория въпрос, изведен от жалбоподателя - в правомощията на въззивния съд ли е произнасянето относно неоспорвани обстоятелства, касаещи правилността на първоинстанционното решение, ненаведени във въззивната жалба. Този въпрос не е обуславящ изхода на спора, поради което не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК. Обстоятелството, че въззивният съд е изразил становище за недоказаност на твърдението на жалбоподателя, заявено с исковата молба, че ответникът е изрекъл думите ”Ще се върне на децата ти”, без същото да е поддържано пред въззивния съд и във връзка с него да са били наведени оплаквания във въззивната жалба, с нищо не засяга интересите на жалбоподателя. Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по въпроса длъжен ли е въззивния съд да изложи анализ и мотиви; длъжен ли е да разграничи личното мнение и оценка от посочването на факти в изпълнителното дейния на деликвента; следва ли да изследва добросъвестността на журналиста, изразяващо се в проверка на твърдените факти. Първите два подвъпроса се обхващат от по-общия въпрос относно задължението на съда да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните и да мотивира своя акт, по който ще се допусне касационно обжалване. Третият подвъпрос влиза в противоречие със следващия формулиран въпрос/ № 4/- дали при преценка за законосъобразно упражняване на свободата на словото в рамките на конституционните права и задължения въззивният съд е длъжен да изследва дали думите, изречени от журналиста, са с оглед изпълнение на журналистическите му задължения за информиране на обществото и са част от публикацията /интервю, материал/ или не, защото от една страна се твърди, че изказванията на ответника са направени в работна обстановка, сред колеги, а не са разпространени чрез средства за масова информация или под друга форма, т.е. че не са насочени към информиране на обществото по значим за него въпрос. Шестият въпрос - дали е налице персонална обида на едно лице, ако му бъде дадена оценка или квалификация, или е проведено сравнение с животни, съпоставка с нискоинтелегентни литературни персонажи, приемани от него като негативни, е фактически, а не правен, тъй като не поставя за разглеждане принципен правен въпрос, а отговорът изисква преценка на събрани по конкретното дело доказателства, каквато би могла да се направи при проверка на правилността на въззивното решение по същество. Поради това този въпрос също не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК и по него не следва да се допуска касационно обжалване. При необходимост същият ще бъде разгледан с решението по същество на спора. Водим от гореизложеното съдът