Определение № 601 от 12.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 651/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Л. със съдебен адрес в [населено място] срещу решение № 2711 от 05.12.2019 г., постановено по гр. д. № 1639/2019 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 260 от 14.01.2019 г. по гр. д. № 16755/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. П. Л. против ЗК „Лев Инс” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 15 000 лв. до сумата 50 000 лв. - част от вземане с общ размер 150 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 26.03.2014 г. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно и за присъждане на претендираното с частичния иск обезщетение в размер на 50 000 лв. Касаторът навежда оплаквания, че въззивният съд е нарушил чл.52 ЗЗД и се е произнесъл в противоречие със задължителните указания в т.11 от ППВС № 4/68 г. като е присъдил обезщетение в занижен размер, което не кореспондира с претърпените болки и страдания, както и с преживените в резултат на произшествието емоционални, физически и психически сътресения. Поддържа доводи, че установените от заключението на съдебномедицинската експертиза факти относно естеството на причинената при произшествието телесна травма, интензитета и продължителността на болките и страданията, продължителността и особеностите на лечебния и на възстановителния процес предполагат определяне на справедливо обезщетение в размер на претендираната с иска сума. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значим за изхода на делото е посочен въпроса „за приложението на принципа на справедливост във връзка с критериите при определяне на конкретен размер обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя във връзка с приложението на т.11 от ППВС №4/68 г.”. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд е разрешил посочения въпрос в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/68 г. - т.11. Ответникът по касация ЗК „Лев Инс” АД със седалище в [населено място] не заявява становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е направил извод, че сумата 15 000 лв. представлява справедливия размер на обезщетението, което ответникът ЗК „Лев Инс” АД дължи на ищеца Д. Л. като паричен еквивалент на неимуществените вреди - болки, страдания и неудобства, претърпени при ПТП на 26.03.2014 г., реализирано виновно и противоправно от водач на превозно средство със сключена в ответното дружество задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Въззивният съд се е произнесъл по размера на дължимото обезщетение, след като е обсъдил заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза. Въз основа на заключението съдът е приел за установено, че при произшествието на 26.03.2014 г. ищецът е получил контузия и охлузване на десен лакът и авулзия (изтръгване, откъсване) на дългата глава на двуглавия мускул на дясната мишница, причинило трайно затруднение при движението на дясната ръка за период над 30 дни и съпроводено с интензивни болки и страдания, особено силни през първите 15 - 20 дни; Непосредствено след инцидента ищецът е прегледан в УМБАЛСМ „Пирогов”, където му е поставена мека имобилизация на дясната ръка; Общият възстановителен период е продължил около 1.5 - 2 месеца, през които ищецът е изпитвал болки и страдания; На мястото на увредата има козметичен дефект - бразда, която се палира по предното лице на мишницата. Като съществени за размера на обезщетението въззивният съд е преценил констатациите в заключението, че за възстановяване целостта на двуглавия мускул на дясната ръка е било необходимо да се извърши операция, която ищецът отказал при прегледа в УМБАЛСМ „Пирогов”, а без операция възстановяването на целостта на мускула е невъзможно и силата на ръката намалява, като при натоварване и при промени във времето се проявяват болки и дискомфорт. Във връзка с преценката за размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид и показанията на свидетелката Л. - съпруга на ищеца, която е обяснила, че в продължение на 6 - 7 месеца след травмата съпругът й изпитвал затруднения при служенето си с увредената ръка и се нуждаел от помощ, не можел да вдига тежко, имал болки при натоварване на ръката, страдал от безсъние. След като е съобразил възрастта на ищеца към момента на произшествието - 58 г., естеството и тежестта на получената травма, вида на проведеното лечение и продължителността на лечебния и на възстановителния процес, интензитета на понесените болки и страдания, както и изживения стрес с оглед механизма на реализиране на увреждащото произшествие (удар на пострадалия на тротоара, заедно с други пешеходци), въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че сумата 15 000 лв. удовлетворява изискването на чл.52 ЗЗД за справедлив размер на обезщетението, което се дължи на ищеца за претърпените в резултат на произшествието от 23.06.2014 г. неимуществени вреди. Въззивният съд е изложил мотиви, че за да не присъди обезщетение в по-висок размер, отчита отказа на ищеца да се подложи на операция за възстановяване целостта на увредения мускул на дясната ръка - обстоятелство, което препятства както възможното пълно възстановяване от травмата, включително възстановяването в пълен обем на силата на дясната ръка, така и понижаването на интензитета на болките и дискомфорта при движение на увредената ръка за в бъдеще. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение. Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос за съблюдаване на критериите, които имат значение за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) обезщетение за неимуществени вреди, покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на въпроса обаче не е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка, тъй като при разрешаването му въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и в частност - от указанията в т.11 на постановлението, на които се позовава касаторът. Според т.11 от Постановление № 4/19868 г. на Пленума на ВС, при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на вредите. В т.ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД, от което се ръководи съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетенията; При телесните увреждания такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатяване, загрозявания и др., както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с цитираните указания и разяснения, дадени от Пленума на ВС, а при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД е процедирал в съответствие с тях. За да определи размера на справедливото обезщетение, което се дължи на ищеца - сега касатор, като паричен еквивалент на понесените в резултат на увреждащото произшествие неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид всички установени по делото обективни обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Като релевантни за размера на обезщетението съдът е отчел възрастта на пострадалия, механизма на реализиране на произшествието и преживения от това стрес, естеството и тежестта на получената телесна травма, особеностите и продължителността на лечебния и на възстановителния процес, интензитета и времето на проявление на понесените по повод на травмата болки и страдания, причинения дискомфорт вследствие невъзможността ищецът да си служи с травмираната дясна ръка. Решаващият извод на въззивния съд, че ищецът няма право на обезщетение в по-висок размер от присъдения с първоинстанционното решение, не е обусловен от несъблюдаване в достатъчна степен на критериите за справедливост, указани в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, а е резултат от възприемане на констатацията в заключението на съдебномедицинската експертиза, че с отказа да се подложи на операция за възстановяване целостта на двуглавия мускул на дясната ръка ищецът е попречил да се постигне възможното пълно възстановяване от травмата, да се възстанови силата на дясната ръка и да се преодолеят за в бъдеще болките и дискомфорта при движение на ръката. Въззивният съд е формирал изводите си за справедливия размер на обезщетението в съответствие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,