Определение № 60279 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1315/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. А. и А. М. Я. срещу въззивно решение № 519 от 30.12.2019 г. по гр.д. № 688 /2019 г. по описа на Русенския окръжен съд, постановено при ново разглеждане на делото, в частта му, с която е отменено решение на Районен съд Бяла с което са отхвърлени установителни искове на М. М. Я. срещу А. М. А. и А. М. Я. за собственост по наследство и давност на 1 /3 ид.ч. от три поземлени имота (посевни площи) в [населено място] и искането по чл.537,ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост над 2 /3 ид.ч. и вместо това е постановено друго, с което искът е уважен, както и искането по чл.537,ал.2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт относно удостовереното право на собственост в размер на 1 /3 от правото на собственост. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в останалата част. Насрещната страна М. М. Я. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по искове за собственост на недвижим имот, за които не съществува ограничение за касационно обжалване. Въззивното решение е постановено след изпълнение на указанията, дадени при първото разглеждане на делото на Върховният касационен съд за отстраняване на нередовности в исковата молба – да уточни правопораждащите правото на собственост факти. Ищецът твърди, че трите процесни имота са били в собственост на неговата майка М. Х. и след нейната смърт през 2008 г. двете ответници А. М. А. и А. М. Я. - негови сестри без основание са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност за целите имоти. Ищецът иска да бъде установено, че той е собственик по наследство на 1 /3 ид.ч. от имотите и к.н.а. да бъде отменен за тази 1 /3 ид.ч. Въззивният съд е приел за установено от правна страна следното: Майката и наследодателка на ищеца и двете жалбоподателки – ответници е придобила процесните три поземлени имота, като след реституцията им и споразумение със сестра си през 1994 г. ги е владяла като свои до смъртта си през 2008 г. Не се установява до 2008 г. друг да е владял и своил имотите. Не се установява в частност жалбоподателките А. М. А. и А. М. Я. да са владели имотите в сочения от тях период от време – от 1999 г. до 2015 г., когато са ги продали на третия ответник. Като анализира съдържанието на констативния нотариален акт от 2011 г., с който ответниците А. М. А. и А. М. Я. са признати за собственици на процесните имоти въззивният съд установява, че те са се позовали на изтекла в полза на М. Х. придобивна давност и на наследство от нея, както и на придобиването от нея (М. Х.) по давност на идеалните части на останалите наследници на починалите наследодатели. Нотариалният акт за собственост на ответниците е оспорен от М. Я. относно удостоверените с него права. Въззивният съд приема, че легитимиращото му действие е оборено в частта, в която на А. М. А. и А. М. Я. са признати права, придобити по давностно владение на идеалните части, останали в наследство от М. Х. в полза на останалия и наследник – ищецът М. Я.. Така е защото до 08.03.2008 г. М. Х. е била жива и е владяла имотите, а след смъртта и и до издаване на нотариалния акт на 20.07.2011 г., респ. до 20.10.2015 г., когато ответниците са продали земите на третия ответник, не е изтекъл десетгодишният срок по чл.79,ал.1 ЗС. По тази причина процесните имоти са запазили и към настоящия момент продължават да имат характер на наследствени и ищецът и всяка една от ответниците притежават по 1 /3 ид.ч. от тях, а доказателствената сила на нотариалния акт е оборена за 1 /3 ид.ч. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателките навеждат доводи за недопустимост, поради това, че е липсвала процесуална възможност за навеждане на ново придобивно основание на иска – придобивна давност. Настоящият състав намира, че няма съмнение за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд е изпълнил точно указанията на Върховния касационен съд за отстраняване на нередовност на исковата молба. Във връзка с доводи, че майка им М. Х. не е придобила процесните имоти по давност жалбоподателките извеждат правни въпроси, за които твърдят, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване: Въводът във владение на един от сънаследниците от поземлена комисия при възстановяване на собствеността върху земеделски имот представлява ли правно основание, опровергаващо презумпцията на чл.69 ЗС? Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички относими доказателства, доводите на страните и възраженията им и да мотивира решението си като гаранция за правилността на съдебния акт? Въпросите са свързани с доводи, че майка им М. Х. не е придобила процесните имоти по давност и че съдът не се е произнесъл по направено от ответниците възражение за придобиване от тях на имота по давност. Първият въпрос не е обуславящ, защото както беше посочено, въззивният съд е приел, че оспореният от ищеца констативен нотариален акт, с който ответниците са се снабдили за процесните имоти, им е издаден на основание наследство от покойната им майка М. Х. и давност. Заедно със събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е обсъдил оспорения от ищеца констативен нотариален акт, с който жалбоподателките – ответници се легитимират като собственици на целите процесни имоти, както и приложените към нотариалната преписка по издаването му документи, включително споразумителния протокол между майката на ищеца и жалбоподателките и нейната сестра. От тях, както и от приложения протокол за разпит на свидетели от нотариуса, въз основа на който е издадено постановлението на нотариуса, е видно, че и тримата свидетели твърдят, че откакто поземлена комисия възстановила имотите през 1994 г. майката на А. М. А. и А. М. Я. ги владяла до своята смърт през 2008 г., а след това само двете молителки. Никой от свидетелите не твърди, че ответниците са установили самостоятелно владение на имотите преди смъртта на майка си. Поради това и в съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че издаденият по молба на ответниците в тяхна полза титул за собственост, на който основават правата си, опровергава възраженията им срещу основателността на исковете, че майка им не е придобила по давност и не е била собственик на процесните имоти. В съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че спорното между страните обстоятелство, е дали ответниците са придобили по давност дела на своя брат от наследствените имоти и въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е приел, че не са. Вторият въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, както беше посочено въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства във връзка с доводите на страните и е изложил самостоятелни изводи, включително както беше посочено по-горе за мотивите на въззивния съд, за неоснователността на възражението на ответниците за придобивна давност: Не се установява в жалбоподателките А. М. А. и А. М. Я. да са владели имотите в сочения от тях период от време – от 1999 г. до 2015 г.. до смъртта на майка им през 2008 г.: до 08.03.2008 г. майката на страните М. Х. е била жива и е владяла имотите, а след смъртта и и до издаване на нотариалния акт на 20.07.2011 г., респ. до 20.10.2015 г., когато ответниците са продали земите на третия ответник, не е изтекъл десетгодишният срок по чл.79,ал.1 ЗС От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателките нямат право на разноски, а искането на ответника М. Я. за осъждане на жалбоподателките да му заплатят направените разноски за процесуално представителство в касационното производство в размер на 600 лева е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата. Воден от изложеното настоящият състав