Определение № 612 от 22.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2344/2022 г.
ВКСI търговско отделение22.11.2022 г.докладчик Анна Ненова
Диспозитив
ВРЪЩА касационната жалба на ЗД“Бул Инс“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Л.“, [улица], срещу Решение № 190 от 24.06.2022г. по в.гр.д. № 211/2022г. на Окръжен съд – Перник и ПРЕКРАТЯВА производството по т.д. № 2344/2022г. по описа на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав.
ОСЪЖДА ЗД“Бул Инс“ АД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Л.“, [улица], да заплати на И. А. И., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата от 750 лева (седемстотин и петдесет лева) разноски в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 4, вр. чл. 81 от ГПК.
Определението в прекратителната част може да бъде обжалвано пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните на основание чл. 286, ал. 2 от ГПК.
Председател:
Членове:1.
2.
Особено мнение на съдия Анна Ненова по т.д. № 2344 по описа за 2022г.
Намирам, че въззивното решение е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лева и подлежи на касационно обжалване, при което няма основание касационната жалба на ЗД“Бул Инс“ АД да бъде връщана.
КЗ от 2005г. (отм.) въвежда понятието „потребител на застрахователни услуги“, между които и застрахованият, за когото са възникнали права по застрахователен договор (§ 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на КЗ (отм.)), като цел на кодекса е осигуряване защитата на интересите на потребителите на застрахователни услуги (чл. 2, ал. 2 от КЗ (отм.)).
Ако застрахованият е физическо лице, което ползва застрахователните услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност или физическото лице като страна по договора действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, то се касае за потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на ЗЗП, вр. чл. 2, б.”б” от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Образувано дело по иск на или срещу застрахован - потребител на застрахователни услуги във връзка с отношения, породени или отнасящи се до застрахователен договор, се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес (чл. 113 от ГПК).
При договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите застраховани лица са собственикът на МПС, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва МПС на законно основание (чл. 257, ал. 2 от КЗ (отм.)). Когато застрахованият при настъпване на ПТП е управлявал МПС след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма, застрахователят има право да получи от застрахования платеното на увреденото лице обезщетение (чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.)). Посочването в КЗ (отм.) на правото на застрахователя по чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.)) като предявимо срещу застрахованото лице, означава, че то е породено от застрахователния договор, независимо, че в този случай застраховката не покрива риска поради наличието на клауза за изключване (право на застрахователя да получи платено на увреденото лице обезщетение и задължение на застрахования да плати на застрахователя сумата), при което, ако се касае за физическо лице, което ползва застрахователните услуги на застрахователя без да са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, съответно като страна по застрахователния договор действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, искът по чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.) е иск срещу потребител и образуваното дело се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес, включително при праг на достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК – по въззивни граждански дела с цена на иска над 5 000 лева.
В случая И. А. И. е имал качеството застрахован по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен при действието на КЗ (отм.) като лице, ползвало МПС на законно основание, без да се касае за търговска и професионална дейност, съгласно обстоятелствата по делото, и предявеният срещу него иск от застраховател по чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.) е иск срещу потребител, ползвал застрахователни услуги по чл. 113 от ГПК. При цената на иска, предмет на въззивното решение, от 8 466. 70 лева, въззивното решение, като такова по гражданско дело, подлежи на касационно обжалване.
Идентичен подход по иск по чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.) следва да бъде прилаган при решаване на спор за подсъдност по чл. 113 от ГПК при предявен иск по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, съответно действителност на арбитражна клауза по чл. 19, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 3, ал. 4 от ЗЗП при спор по такъв иск.
Разбирането на мнозинството на съдебния състав почива на разпоредбата на чл. 81 от ЗЗ (отм. с § 5 от ПЗР на КЗ (отм.)) – че застрахователят не се освобождава от задължението си по договора за застраховка „Гражданска отговорност“, ако щетите са причинени от лице, управляващо МПС при забраната по чл. 5, ал. 2, т. 3 от ЗДвП, но има право на регресен иск срещу причинителя, съответно създадената при тълкуване на разпоредбата съдебна практика, съгласно която задължението на застрахователя да плати на третото лице и регресното му право срещу делинквента възникват по силата на закона, а не от застрахователния договор (напр. Решение № 70 от 23.06.2011г. по т.д. № 624/2010г. на ВКС, ТК, І т.о.).
КЗ (отм.), при действието на който е бил сключен договорът за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, определя лицето, управлявало МПС след употреба на алкохол като застраховано, а не като причинител на вредата (делинквент), както и регламентира право на застрахователя да получи платено на увредения обезщетение от застрахования, без това право да се квалифицира като регресно, т.е. основано на правилата относно неоснователното обогатяване. Същевременно действалата към датата на сключване на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламенти и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка също третира тези случаи като непокрит риск поради наличието на клауза за изключване (чл. 13).
Но дори да се приеме, че и при действието на КЗ (отм.) при управление на МПС след употреба на алкохол задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите няма действие по отношение на водача на МПС, за което е сключена застраховката, то не би се касаело до отношения, породени или отнасящи се до договор (застрахователен договор като абсолютна търговска сделка по чл. 1, ал. 1, т. 6, вр. чл. 286, ал. 2 от ТЗ) и делото не би било търговска, а гражданско, с приложимост на разпоредбите на гражданското законодателство, при което при цената на иска по въззивното решение над 5 000 лева, то отново би подлежало на касационно обжалване.
Анна Ненова
Мотиви
Производството по делото е образувано по касационна жалба на ЗД“Бул Инс“ АД срещу Решение № 190 от 24.06.2022г. по в.гр.д. № 211/2022г. на Окръжен съд – Перник. С въззивното решение, като е било отменено Решение № 10 от 20.01.2022г. по гр.д. № 990/2021г. на Районен съд – Радомир, са били отхвърлени изцяло предявените от ЗД“Бул Инс“ АД срещу И. А. И. искове по чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8 466. 70 лева със законната лихва за забава от 30.07.2021г., датата на предявяване на исковата молба, до окончателното плащане. Претендираната главница е за заплатено от застрахователното дружество обезщетение, с ликвидационните разноски, за вреди от ПТП, настъпило на 27.07.2014г. в [населено място], по причина на виновно поведение на И. А. И. като водач на лек автомобил марка „Опел“, модел „Тигра“ с ДК [рег.номер на МПС], за който е имало договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен със ЗД“Бул Инс“ АД, но управлението на моторното превозно средство от водача е било след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. Представено е изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна И. А. И. отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Настоящият състав на Върховния касационен съд в мнозинството си намира, че касационната жалба е недопустима. Тя е подадена от надлежна страна, но срещу съдебен акт, който е изключен от касационен контрол. Въззивното решение е постановено по търговско дело с цена на иска до 20 000 лева и по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, в редакцията на разпоредбата към датата на постановяване на решението, то е окончателно и не подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд. Характерът на делото като търговско е с оглед на неговия предмет – права, отнасящи се до търговска сделка от тези по чл. 1, ал. 1, т. 6, вр. чл. 286, ал. 2 от ТЗ – застрахователен договор. Не се касае за иск срещу потребител по чл. 113 от ГПК, при което образуваното дело да се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес, съгласно разрешението по Тълкувателно решение 3/2019 от 23.02.2022г. по тълк. дело № 3/2019г. на ОСГТК на ВКС. Предявеният иск е обоснован с твърдение за управлявано МПС след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма, при което застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите има право да получи от водача платеното на увреденото лице обезщетение, т.е. хипотеза, при която водачът на МПС не е застраховано лице, а делинквент, по отношение на когото се упражнява регресно право (чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.)). В този смисъл ответникът не е потребител на застрахователни услуги по § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на КЗ (отм.), нито потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на ЗЗП, вр. чл. 2, б.”б” от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК касае всички оценяеми искове, независимо от правното основание, доколкото в ГПК или друг нормативен акт изрично не е разпоредено друго. Прагът на обжалваемост не зависи от евентуален порок на обжалваното въззивно решение. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, съответно касационните доводи по чл. 281 от ГПК за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение се преценяват само по отношение на касационни жалби, които са допустими – редовни, подадени срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, в срок, от страна с правен интерес от обжалването. За редовността и допустимостта на касационната жалба касационната инстанция следи служебно, без да е обвързана от преценката на въззивния съд по чл. 285 и чл. 286 от ГПК, нито се изисква възражение срещу редовността и допустимостта на жалбата, направено от другата страна. При изложеното касационната жалба на ЗД“Бул Инс“ АД като недопустима подлежи на връщане по реда на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Образуваното касационно производство следва да бъде прекратено. С отговора на касационната жалба И. А. И. е поискал присъждане на сторените в касационното производство разноски. Установява разноски за адвокатско възнаграждение от 750 лева по представен договор за правна защита и съдействие от 06.10.2022г., сключен с адв. Г. Б., като за възнаграждението е удостоверено, че е платено в брой. Разноските са посочени в списък по чл. 80 от ГПК на страната. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 4, вр. чл. 81 от ГПК, тези разноски следва да бъдат присъдени в цялост. От касатора е направено евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна пред касационната инстанция. Възражението е неоснователно. Минималното адвокатско възнаграждение по чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед материалния интерес в касационното производство (8 466. 70 лева) е 565 лева. Платените 750 лева са с около 1/3 над това минимално възнаграждение и не могат да бъдат приети прекомерни, само при което подлежат на намаляване по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, нито се установяват обстоятелства, които да създават съмнение относно начина, по който е било определено минималното адвокатско възнаграждение в случая (сумата на възнаграждението в този размер да ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на § 101, § 1 от ДФЕС, каквато преценка трябва да направи националният съд, съгласно решението на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/2016г.). Воден от горното съдът
Цитирани разпоредби
32- чл. 13
- чл. 113 ГПК
- чл. 19, ал. 1 ГПК
- чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК
- чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
- чл. 281 ГПК
- чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК
- чл. 286 ГПК
- чл. 286, ал. 2 ГПК
- чл. 287, ал. 1 ГПК
- чл. 78, ал. 5 ГПК
- чл. 80 ГПК
- чл. 81 ГПК
- чл. 1 ДФЕС
- чл. 5, ал. 2, т. 3 ЗДвП
- чл. 81 ЗЗ
- чл. 86, ал. 1 ЗЗД
- чл. 3, ал. 4 ЗЗП
- чл. 2, ал. 2 КЗ
- чл. 257, ал. 2 КЗ
- чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ
- чл. 286, ал. 2 ТЗ
- чл. 1, ал. 1, т. 6
- чл. 1
- чл. 101
- чл. 2
- чл. 280, ал. 1
- чл. 285
- чл. 5
- чл. 7, ал. 2, т. 3
- чл. 78, ал. 4
- чл. 9, ал. 3