Определение № 434 от 05.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1350/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Г. М. и Р. Д. Ш. срещу решение от 20.01.2012 г., постановено по гр. д. № 236 по описа за 2011 г. на Софийския градски съд, ІІ „Г” състав, в частите, с които са уважени исковете за нищожност поради липса на съгласие на договор за ипотека, сключен с нотариален акт № 147, т.V, рег. № 32408, дело № 949 от 21.11.2003 г., на договор за продажба на наследство от 22.11.2003 г. поради липса на форма, на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 20, том ІІ, рег. № 5877, д. 220 от 2004 г., издаден на 1.09.2004 г. от нотариус В. П. и установителен иск за собственост на ѕ идеални части от апартамент № 3, находящ се в сградата на [улица], [населено място], първи надпартерен етаж, както и по касационни жалби на Е. Д. Г. срещу същото решение в частите, с които са отхвърлени нейните установителни искове за собственост срещу А. Д. С. и Й. Г. Д. върху ѕ идеални части от УПИ, съставляващ парцел ІХ-481 по плана за вилна зона „С. Д. ІІ част” в кв.13, ревандикационен иск срещу С. Н. Д. за същия имот и установителен иск за право на собственост против Д. И. Ш. за собствеността върху апартамент № 3, находящ се на [улица], първи надпартерен етаж, и срещу решение № 4535 от 19.06.2012 г. по същото дело, в частта, с която е оставено без уважение искането на Е. Г. за допълване на основното решение посредством произнасяне по исковете за нищожност на пълномощни с рег. № 2562 и 2563 от 13.11.2003 г. и по иска за недействителност на договора за продажба на наследство от 22.11.2003 г. на основание чл.40 от ЗЗД, като сключен при договаряне във вреда на упълномощителя.

Касаторите П. М. и Р. Ш. твърдят, че решението на СГС в обжалваните от тях части е недопустимо, както и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основания по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Считат, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с цитираната от тях практика на ВКС и е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане до касационно обжалване по следните материалноправни въпроси:

Кога е налице липса на съгласие по смисъла на чл.26 от ЗЗД, което води

до нищожност на упълномощаването и сделките, сключени въз основа на него, налице ли е валидно упълномощаване при спазване на изискуемата от закона форма, налице ли е валидно оттегляне на пълномощното, без това да е стигнало до знанието на упълномощения, валидна ли е продажбата на наследство, сключена под формата на писмен договор със заверка на подписите и вписана в съответната служба по вписванията?

Касаторите считат също, че въззивният съд се е произнесъл въз основа на непредявени основания за нищожност, поради което решението в обжалваните от тях части е недопустимо.

Касаторът Е. Г. счита, че основното и допълнителното решение в обжалваните от нея части са неправилни, евентуално-недопустими. Твърди, че са налице всички основания по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на решенията в тези части до касационно обжалване. По отношение допускането до обжалване на основното решение поставя следните въпроси:

1. Допустимо ли е приложение на разпоредбата на чл.17, ал.2 от ЗЗД по отношение на обявена за нищожна сделка поради липса на съгласие?

2. Добросъвестни ли са последващите приобретатели на чужд имот, придобили същия от обявена за нищожна сделка поради липса на съгласие, придобиват ли същите права от подобна нищожна сделка, по която не е установена привидност и противопоставими ли са такива права на действителния собственик, има ли правно значение добросъвестността в тези случаи?

3. Процесуално задължение на съда ли е да анализира цялостно доказателствата?

По отношение на допълнителното решение в обжалваната от нея част Е. Г. формулира въпросите за процесуалното задължение на съда да се произнесе с диспозитива по всеки кумулативно съединен иск и за силата на присъдено нещо на съдебното решение, източник на което се явява диспозитивът на същото.

Жалбите са подадени в срока по чл.283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащи на касационно разглеждане съдебни актове. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

За да уважи иска за нищожност на договора за учредяване на договорна ипотека, въззивният съд е приел, че упълномощителят не е бил конкретно запознат с условията на обезпечения с ипотека договор за заем. Продажбата на наследство е счетена за нищожна, тъй като е поставен неясен печат на страница, която не е под подписа на страните. Прогласена е нищожността на нотариален акт № 20 от 2004 г., тъй като пълномощното, представено по тази сделка, не покрива всички елементи на договора за продажба и не може да се установи, че прехвърлителката е знаела и е съгласна с продажбата именно на този имот. Всички тези фактически основания, които според въззивния съд водят до нищожност и са обусловили изводите му за уважаване на исковете, не са били посочени в исковата молба, а по изложените в нея факти липсва произнасяне. Следователно в обжалваните от П. М. и Р. Ш. части решението от 20.01.2012 г. трябва да бъде допуснато до касационно обжалване поради съществуващата вероятност да е недопустимо. Поставените от П. М. и Р. Ш. материалноправни въпроси не са обусловили изводите в обжалваните от тях части на решението, поради което не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване.

Въззивният съд е отхвърлил установителните и ревандикационния иск за собственост, като е приел, че според трайно установената съдебна практика на действителния собственик са противопоставими правата, които трето лице е придобило върху вещта, макар и чрез валидна сделка, но не от собственик. Съдът се е позовал и на разпоредбата на чл.17, ал.2 от ЗЗД, според която правата, които трети лица са придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение се запазват, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидност. С оглед на тези мотиви първите два въпроса, поставени от касатора Е. Г., са от значение за изхода на спора по обжалваните от нея части от основното решение. По първия въпрос дали е допустимо приложението на разпоредбата на чл.17, ал.2 от ЗЗД по отношение на обявена за нищожна сделка поради липса на съгласие, изводът в обжалваното решение противоречи на решение № 1047 от 7.06.2004 г. по гр. д. № 373/2003 г. на ІV ГО на ВКС, според което приобретателят по сделка, сключена без представителна власт, не може да се позовава на чл.17, ал.2 от ЗЗД. По втория въпрос дали последващият приобретател може да стане собственик на имота, макар праводателят му да не е собственик, изводът в обжалваното решение противоречи на решение № 1249 от 4.12.2000 г. по гр. д. № 161/2000 г. на ІІ ГО. В това решение е прието, че приобретателят не е собственик, а може да придобие собствеността само на оригинерно основание. Ето защо касационно обжалване на основното решение в отхвърлителните части следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по първите два въпроса на касатора Е. Г.. Третият въпрос касае възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, поради което не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване.

В решението си от 19.06.2012 г. въззивният съд е отказал да допълни първоначалното си решение, тъй като е обсъдил подробно действителността на пълномощните в мотивите. Доводът на въззивния съд противоречи на точка 13 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, която задължава въззивния съд да се произнесе по всеки кумулативно обективно съединен иск, по който страната е обжалвала решението на първоинстанционния съд. Ето защо решението от 19.06.2012 г. в обжалваните части също следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение