Определение № 4727 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 257/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 85 030/14.07.2025 година, подадена М. Н. Д., срещу решение № 2992/16.05.2025 година на Софийски градски съд, І-ви въззивен брачен състав, постановено по гр. д. № 2348/2024 година. С въззивното решение на Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение № 16 565/13.10.2023 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 91-ви състав, постановено по гр. д. № 13 363/2022 година като е постановил друго, с което на основание чл. 128, ал. 1 от СК, по иск предявен от Д. Д. П. срещу М. Н. Д. и Д. П. П. е определил режим на лични отношения на Д. Д. П. с малолетната й внучка Ж. Д. П. като бабата има право да вижда и взема внучка си всяка последна четна седмица на месеца, включваща дните събота и неделя, за времето от 10. 00 часа в събота до 18. 00 часа в неделя, с преспиване, както и пет поредни дни през лятото, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката М. Н. Д. и режима на лични отношения на бащата Д. П. П. с детето, като при осъществяване на посочения режим бабата ще взема и връща детето от и в дома на майката. В подадената от М. Н. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Д. Д. П. иск по чл. 128, ал. 1 от СК да бъде отхвърлен или да бъде определен режим на лични отношения на детето Ж. Д. П. с бабата по време, когато се осъществяват личните отношения на бащата Д. П. П. с детето. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалби Д. Д. П. е подала отговор с вх. № 122 273/20.10.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 2992/16.05.2025 година на Софийски градски съд, І-ви въззивен брачен състав, постановено по гр. д. № 2348/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователна като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено. Ответникът по подадената касационна жалби Д. П. П. е подал отговор с вх. № 122 178/20.10.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 2992/16.05.2025 година на Софийски градски съд, І-ви въззивен брачен състав, постановено по гр. д. № 2348/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователна като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено. М. Н. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 16.06.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 85 030/14.07.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че с решение № 16 565/13.10.2023 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 91-ви състав, постановено по гр. дело № 13 363/2022 година, на основание чл. 128, ал.1 от СК, били определени мерки на лични отношения на Д. Д. П. с детето Ж. Д. П., както следва: всяка последна нечетна седмица от месеца в сряда за времето от 17. 00 часа, а ако детето посещава детско/учебно заведение, след приключване на занятията му, до 19. 30 часа на същия ден, по време, несъвпадащо с определения режим на лични отношения на бащата Д. П. П. с детето, както и пет непрекъснати дни през лятото, по време което не съвпадало с платения годишен отпуск на майката М. Н. Д. и определения режим на лични отношения на бащата с детето, като при осъществяване на посочения режим бабата щяла детето от и в дома на майката. Поддържането на близки отношения между бабата, дядото и внуците било традиция и социална норма в българското общество, която била отразена в правото на доста късен етап. С нормата на чл. 128 от СК било предоставено правото на дядото и бабата да претендират за лични отношения с ненавършилите пълнолетие внуци, като съдът можел да определи мерки за лични контакти между дядото и бабата, и внуците. Уважаването на молбата с правно основание чл. 128, ал. 1 от СК зависело от най-добрите интереси на детето, които следвало да бъдат гарантирани чрез съдебното решение. Нормата на чл. 128, ал. 1 от СК уреждала лични отношения на близки с дете, а като такива близки разпоредбата третирала единствено възходящи на детето по права линия от втора степен-баба и дядо по майчина или бащина линия. С нея се уреждало самостоятелно субективно право на бабата и/или дядото на непълнолетно дете да искат от съда по настоящия адрес на детето определяне на мерки за упражняване на лични отношения, когато това било в интерес на детето. Този иск можел да се предяви от всеки един от тези възходящи на детето, заедно или поотделно дори в случаите, когато родителите се намирали в брак и живеели заедно. Правният интерес от такъв вид защита не било необходимо непременно да се мотивира или да бил налице, тогава, когато се пречело на поддържането на този вид близки отношения. За успешното провеждане на предявената по реда на чл. 128, ал. 1 от СК молба, молителите следвало да установят качеството си на баба и дядо на малолетното дете, че ответниците били родители на последното, че разполагали с нужните материални възможности и личностни качества за полагане на адекватни на нуждата на детето грижи при осъществяване на личните си контакти с детето и че било в интерес на последното да поддържа такива контакти. В конкретния случай безспорно по делото се било установило, че Д. П. П. била възходяща от втора степен на малолетното дете Ж. Д. П., както и че Д. П. П. и М. Н. Д. били негови родители. В изготвения за целите на въззивното производство социален доклад от ДСП Младост, се излагало становище, че бабата разполагала с жилище, снабдено с всичко необходимо за бита. С оглед задължението на съда да следи служебно за интересите на ненавършилите пълнолетие деца, въззивният съд бил допуснал изготвянето на съдебно-психологична експертиза, чието заключение не било оспорено от страните и въззивният съд считал за пълно, ясно и обосновано. Вещото лице установявало каква била емоционалната привързаност на детето към бабата по бащина линия и какво било отношението на детето към бабата по бащина линия, какво било психо емоционалното състояние на детето, изследвал бил способността на бабата по бащина линия да се грижи за детето. Вещото лице установявало, че между детето Ж. Д. П. и неговата баба по бащина линия Д. Д. П. се наблюдавало емоционална връзка, но детето демонстрирало несигурност да показва тази емоция. В присъствието на друг човек говорело на име с баба си и дори по име говорело за баща си. Това можело да се тълкува като несигурност на детето да проявява реално чувствата си към възрастните и авторитетите. Ж. Д. П. била дете на 5 години, емоционално и социално в норма за възрастта. Детето било с добре развита реч за възрастта, без затруднения в общуването. Когнитивното функциониране било в норма. При изследване способността на бабата по бащина линия да се грижи сама за детето, вещото лице установявало, че Д. Д. П. била контактна, ориентирана за време и място, паметта и интелекта отговаряли на образованието и социалния й опит. При направеното изследване бил демонстриран засилен и искрен интерес към детето Ж. Д. П.. Бабата умеела да поощрява самостоятелността и инициативността, както и да приема детето за равен. Подкрепяла и стимулирала детето. Уважавала правото му на свободен избор. От направеното изследване се установявало, че Д. Д. П., баба по бащина линия на детето Ж. Д. П., можела да се грижи самостоятелно за него. При изслушването й във въззивното производство Д. Д. П. заявявала, че не работи и била пенсионер. Живеела сама в кв. Панчарево. Жилището й се състояло от голяма стая, кухня, баня и тоалетна. С внучката си Ж. Д. П. се виждала за няколко часа, когато синът й я вземал. Майката М. Н. Д. създавала пречки бабата да контактува с детето. Първите четири години майката й била казвала, че няма проблем да вижда Ж. Д. П., но след това майката била отишла при друг мъж и бабата била блокирана. Колкото може, със сина си виждала детето. Напоследък си говорела и по телефона с Ж., когато детето било с бащата, тъй като то било малко и нямало личен телефон. Изслушана М. Н. Д. заявявала, че Ж. Д. П. виждала баба си постоянно в режима на бащата и детето споделяло това. Миналото лято изцяло 32 дни детето било прекарало само с бабата, без бащата, по думи на детето. Бабата често присъствала и при вземане и предаване на детето. Като възрастен, бабата трябвало да полага адекватни грижи, но по думите на детето, майката имала съмнения за това. Детето казвало, че вижда достатъчно често баба си и не му било необходимо повече. Определения от първоинстанционния съд режим устройвал майката и тя желаела да остане същия. Изслушан от въззивният съдебен състав Д. П. П. заявявал, че в неговия режим, когато бабата пожелаела, вижда детето. Детето не контактува извън режима на бащата с баба си Д. Д. П., поради поведението на майката. Още от самата им раздяла, майката не позволявала на детето да контактува с баба си. Преди това не било имало проблем. Въззивният съдебен състав намирал, че съвкупната преценка на ангажираните по делото доказателства била в състояние да мотивира извода, че молителката разполагала с необходимите материални възможности и личностни качества за полагане на адекватни на нуждата на детето грижи при осъществяване на личните си контакти с него и че в интерес на последното е било поддържа такива контакти. Във връзка с това въззивният съд считал, че на бабата Д. Д. П. трябвало да бъде осигурена възможност за лични отношения с детето и това било в негов интерес, като самото им осъществяване следвало да дава възможност за пълноценно общуване. Само чисто емоционалната връзка не била достатъчна да изгради нормалното отношение на детето към бабата, а било необходимо да се даде възможност бабата да прояви своята обич и грижа пряко и непосредствено. Относно реда за осъществяване на личните отношения с бабата, въззивният съд, като съобразявал от една страна възрастта на детето, установените му навици, ангажираността му в детското заведение, както и необходимостта от установяване на повече стабилност в изграждането на навици за предстоящото му започване на обучение, за отдиха и почивката на същото, както и режима, в който да се осъществявали контактите на бащата с детето, намирал, че съобразен с нуждите и интересите на последното се явявал режим, по силата на който бабата по бащина линия да имала възможност да вижда и взема детето всяка последна четна седмица на месеца, включваща дните събота и неделя, за времето от 10. 00 часа в събота до 18. 00 часа в неделя, с преспиване, както и пет поредни дни през лятото, по време, което не съвпадало с платения годишен отпуск на майката и режима на лични отношения на бащата с детето, като при осъществяване на посочения режим бабата ще взема и връща детето от и в дома на майката. Предвид това, обжалваното първоинстанционно решение следвало да бъде отменено, като се определял режим на лични отношения на Д. Д. П. с малолетната й внучка Ж. Д. П., съобразно мотивите на въззивния съд. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Н. Д. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпрос, който може да бъде изведен от посочената в изложението практика на ВВКС, представляваща решение № 275/18.01.2019 година, постановено по гр. д. № 798/2018 година, решение № 18/25.02.2020 година, постановено по гр. д. № 2541/2019 година, решение № 60 270/21.01.2022 година, постановено по гр. д. № 660/2021 година и решение № 50 004/06.02.2023 година, постановено по гр. д. № 1743/2022 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., който въпрос е свързан с определянето на режима на личните отношения на баба и внуче, неговата честота и време на осъществяване и по-конкретно за това длъжен ли е съдът да прецени дали контактите между детето и бабата и дядото могат да бъдат осъществявани съвместно с тези на родителя, комуто е изрично определено време за това или с оглед нуждите на детето следва да се определи и допълнително време за самостоятелни отношения между детето и бабата и дядото, като при това съобрази, че прекомерното ограничаване на свободното време, което детето ще прекарва с отглеждащия родител, също противоречи на интереса на детето. Тъй като този въпрос се основава на посочената от М. Н. Д. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдебна практика на ВКС допускането до касационно обжалване по този въпрос се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наред с това е поискано въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса за това следва ли в производството по чл. 128 от СК, когато установи, че родителите на детето са разделени, съдът да определи такъв режим на лични контакти на бабата и/или дядото с детето, който да не ограничава режимът на лични контакти на детето с неотглеждащия родител, съответно останалите почивни дни, през които детето е с отглеждащия родител?. Първият от така поставените въпроси не обосновава допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол. Съгласно чл. 128, ал. 1 от СК дядото и бабата могат да поискат от районния съд по настоящия адрес на детето да определи мерки за лични отношения с него, ако това е в интерес на детето. Законът не определя конкретен начин на осъществяване на тези мерки, нито определено време, през което те трябва да бъдат осъществявани. Затова начина на осъществяване на мерките и тяхното времетраене се определя от съда с оглед конкретиката на всеки отделен случай. Поначало дядото и бабата осъществяват контактите с внуците си посредством контактите с техните родители, но това не изключва възможността за осъществяване на такива и извън това време и в отсъствието на родителите. При това определянето на мерки по чл. 128, ал. 1 от СК не е задължително, а когато дядото и бабата са възпрепятствани или затруднени и то само ако това е в интерес на детето. Затова задължение на съда е да прецени необходимостта от такива мерки. При тази преценка на първо място трябва да се извърши проверка дали дядото и бабата имат възможност са осъществяват контакти с детето и каква е тяхната продължителност. В случай, че дядото и бабата осъществяват такива контакти през времето, предоставено за такива на родителя, на който не са предоставени за упражняване родителските права, било защото живеят в едно домакинство с този родител, било защото той е съгласен за това, съдът трябва да прецени дали този начин и време за контакти са достатъчни, като ако това е така не трябва да определя допълнителни мерки по реда на чл. 138, ал. 1 от СК. Възможно е обаче съдът да достигне до извод, че осъществяваните по този начин контакти са незадоволителни и да определи допълнително време за лични отношения на детето с дядото и бабата. Същевременно родителят, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, обаче не е задължен да осигурява възможност за такива контакти на дядото и бабата, с детето, по времето, когато той самият упражнява правото си на лични контакти. Дядото и бабата могат да заместят родителя в тези контакти само в случаите по чл. 128, ал. 3 от СК. В тези случаи съдът ще трябва да определи режим на лични отношения между дядото и бабата и детето, което от своя страна ще ограничи, времето, което родителите прекарват с детето. При това логично е последното ограничение да засегне времето, през което детето би трябвало да бъде при родителя, на когото са предоставени за упражняване родителските права, доколкото другия родител има право само на лични отношения с детето, каквито следва да бъдат определени на дядото и бабата. В случая въззивният съд е преценявал както соченото от Д. П. П., че Д. Д. П. осъществява контакти с Ж. Д. П., в случаите, когато той осъществява определения режим на лични отношения с детето, така и заключението на изслушаната по делото експертиза и останалите събрани по делото доказателства, както и е преценявал определения от първоинстанционния режим на лични отношения на бабата с детето, който е по ограничен от определения от въззивния съд, като при това е достигнал до извода, как следва да бъде определен режима на лични отношения, т. е. приел е, че осъществяването на лични отношения между Д. Д. П. и Ж. Д. П. само по време, когато Д. П. П. упражнява определения на него режим на лични отношения с детето е недостатъчно и е необходимо определянето на допълнително време за това. Това следва от макар и кратките мотиви на въззивния съд, поради което постановеното от него решение не е постановено в отклонение от посочената от касаторката съдебна практика, а с оглед на това не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол. Касационно обжалване не трябва да бъде допускано и по втория от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на М. Н. Д. въпроси, доколкото определянето на начина на осъществяване на личните отношения между дядото и бабата и детето, а също така и тяхното времетраене, е въпрос на преценка на съда с оглед конкретиката на всеки отделен случай, без законът не е поставил рамки, в които това трябва да се извърши, с изключение на изискването за спазването на интереса на детето. След като такива изрични рамки не са поставени от закона, те не могат да бъдат поставяни като задължителни за всеки един случай чрез съдебната практика. Във всички случаи определянето на режим на лични отношения по чл. 128, ал. 1 от СК на дядото и бабата с детето ще засегне времето, през което двамата родители или единия от тях прекарват с детето. Как обаче ще стане това се определя от съда с оглед особеностите на всеки един случай. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2992/16.05.2025 година на Софийски градски съд, І-ви въззивен брачен състав, постановено по гр. д. № 2348/2024 година по подадената срещу него от М. Н. Д., касационна жалба с вх. № 85 030/14.07.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение