Определение № 186 от 03.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4960/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 282613/1.10.2021 г., подадена от А. Т. И., чрез адвокат Н. Д., срещу решение № 260882 от 8.07.2021 г. по гр. д. № 3173/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260998 от 23.10.2020 г. по гр. д. № 11564/2018 г. на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на иска по чл. 45 ЗЗД, предявен от А. Т. И. срещу Р. Н. М., за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5100 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания в резултат на разгласени неверни твърдения и приписване на престъпление на 13.03.2017 г., ведно с мораторна лихва за периода 13.03.2017 г. - 16.07.2018 г. в размер на 696.97 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на исковата молба в съда до окончателното изплащане. Въззивният съд е съобразил, че съгласно наведените от ищеца твърдения, в резултат на невярната статия на ответника Р. М. от 13.03.2017 г., в която е написано, че е наглост И. да говори за партийни пристрастия към партия, в която е бил партиен секретар, отговарял е за младежите в МВР и е зет на заместник-министър на МВР по онези времена; че на „честния“ г-н А. И. е съставен акт за злоупотреба (незаконно придобиване) на дърва за огрев от контролните органи на ДЛС „Чекерица“ и община Брезово и в момента текат следствени действия, е пострадала репутацията и доброто му име. И. заявява, че никога не е бил партиен секретар в БКП, тъстът му никога не е бил заместник-министър в МВР по време на комунистическия режим; никога не е вършил злоупотреби, не е придобил незаконно дърва за огрев, не му е съставян акт за злоупотреби от контролните органи на ДЛС „Чекерица“ и никакви следствени действия не са били извършени по отношение на него в тази връзка, поради което счита, че ответникът му е приписал и извършването на престъпление за незаконно придобиване на имущество. Окръжен съд – Пловдив е визирал, че за да е налице фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, следва да се докаже определено противоправно поведение на дееца (действие или бездействие), претърпени вреди, техният вид и характер, причинна връзка между поведението на ответника и претърпените вреди. Вината се предполага. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства. Приел е за безспорно, че М. е автор на процесната статия (в сайта www.plovdiv-online.com ). Визирал е, че от представения АУАН № 3/24.04.2017 г. се установява, че на 24.04.2017 г. на ищеца, след извършена на 26.01.2017 г. проверка, е съставен акт за констатирано нарушение, състоящо се в съхранение на 0.5 куб. м дърва без горска марка и документи за произход, като по делото не се спори, че въз основа на акта не е издадено наказателно постановление на А. И.. Приет е констативен протокол от 26.01.2017 г., съставен от Д. Г. и Д. К., служители в ОГСЕ - Брезово, съгласно който, при извършената проверка в дома на А. И., съставителите установили наличието на 0.5 куб. м дъбови дърва за огрев, с дължина 2 м, без марка или пластина и без документ за превоз на дървесината, които да доказват законния й произход. Във връзка с направеното оспорване от страна на И. на горепосочения констативен протокол, като антидатиран, съдът е взел предвид събраните гласни доказателства, както и оригиналния регистър на актовете за 2017 г., от който е видно, че за 2017 г., под № 003/24.04.2017 г., на А. И. е съставен акт по чл. 213, ал. 1, т. 1 и 2 ЗГ, като същото записване е налице и в представеното заверено копие по делото. Посочил е, че разпитаните свидетели Д. К. и Д. Г. установяват, че през 2017 г. в Община Брезово имало подаден сигнал до кмета на [населено място] срещу А. И., вследствие на което била назначена проверка. Проверката била извършена от двамата свидетели в качеството им на служители в ОГСЕ - Брезово, като първият е горски техник, а вторият – свидетел. Те посетили имота на ищеца в [населено място] на 26.01.2017 г., където установили наличие на 1 куб. м дърва, дъб с дължина 2 м, които нямали контролна марка и превозен билет. Дървата били сурови, отрязани преди два часа; И. не представил документ за придобиването им; съставен бил констативен протокол от същата дата. Свидетелката на И. - П. И. (съпруга), също установява, че през м. януари 2017 г. в дома им в [населено място] са идвали общински служители, които влезли в двора им, като заявили, че търсят някакви дърва. Съгласно показанията на свидетелката Д. К. съставеният на ищеца констативен протокол от 26.01.2017 г. й бил предаден от Д. Г. и въз основа на него бил съставен АУАН; на А. И. били изпращани няколко покани за явяване в общината за съставяне на акта и връчване. Въззивният съд е приел, че горните писмени и гласни доказателства са непротиворечиви и еднозначни по отношение на това, че проверката за дървата е била извършена на 26.01.2017 г., поради което е намерил за недоказано оспорването от И. на датата на съставяне на протокола. Относно изложените в процесната статия твърдения, че И. е бил партиен секретар, отговарящ за младежите към МВР, и зет на заместник-министър на МВР по времето на социализма, Окръжен съд - Пловдив е посочил, че разпитаните по делото свидетели П. И. (съпруга на ищеца) и Н. Г., без родство със страните, установяват, че А. И. никога не е бил партиен секретар, а тъстът му не е бил заместник-министър. Във въззивното решение е изложено, че по отношение на твърдените неимуществени вреди свидетелите П. И. и Н. Г. установяват, че написаното в статията силно притеснило И., който много се вълнувал от публикацията, бил силно превъзбуден, кръвното му налягане трайно се повишило, увеличил приема на лекарствата; родителите на децата от училището коментирали статията; на 29.04.2017 г. получил инфаркт, за което го лекували в болницата около седмица. Според свидетеля Г., след изписването му от болницата И. не се чувствал добре и постъпил отново в болница. Публикуваната статия възприел като лична нападка, поради което бил неспокоен и нервен; след излизане от болницата не се чувствал добре и пиел лекарства. Г. свидетелства и че И. имал и други лични проблеми, свързани с организацията на работа и назначенията в гимназията, където работел, но публикацията го тревожела повече; имал проблем с кръвното и пиел за това лекарства и преди статията. Същевременно свидетелят А. П. - личен лекар на И., заявява, че от 2013 г. до 2016 г. на И. били правени само профилактични прегледи; след 2017 г. постъпвали епикризи от получен инфаркт и поставени стендове; през 2017 г. имал настинка, на 7.03.2017 г. получил задух, поставили му диагноза ендокринна недостатъчност, исхемична болест на сърцето, пулмонален синдром, нестабилна стенокардия (състояния след поставяне на стендове); И. имал много болести - хронични, които са съществували преди, а са били установени, когато бил приет първия и втория път в болницата. Въз основа на събраните доказателства, Окръжен съд – Пловдив е направил следните правни изводи: Намерил е за недоказани по делото изложените в исковата молба твърдения за противоправността на деянието. Посочил е, че съгласно ТР № 12/1.04.1971 г. по н. д. № 9/1971 г. съставът на чл. 147 НК за клевета изисква деецът да е разгласил позорно обстоятелство за другиго или да му е приписал престъпление, от което следва, че неистинността на разгласеното позорно обстоятелство или приписано престъпление се явява елемент от състава на това престъпление, без наличието на което не е налице клевета, т. е. ако разгласеното позорно обстоятелство е истина, то извършеното деяние ще бъде несъставомерно. Въз основа на събрания доказателствен материал по делото е направил извод, че изложените в статията на М. данни за незаконно притежание на дървесина са верни. По отношение на останалите твърдения в публикацията - за партийната принадлежност на ищеца и качеството заместник-министър на МВР на тъста му при социализма - съдът е приел, че макар и по делото да се установява, че те са неверни, същите не са позорящи или обидни, доколкото унизителният характер на казаното следва да се преценява съобразно приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване. Визирал е съдебна практика на ВКС, съгласно която за съставомерността на деянието по чл. 147 НК е необходимо то да е позорно, укоримо, недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвиква еднозначна отрицателна оценка на обществото (което в случая не е така); умисълът при клевета е изключен при наличие на увереност в истинността на изнесеното, формирана на основата на обективни факти или факти, узнати от самия потърпевш. По въпроса за настъпилите вреди и причинно-следствената връзка с деянието съдът е намерил, че от показанията на разпитаните свидетели се установява, че А. И. е страдал психически от мисълта, че написаното от М. руши авторитета му; че е получил инфаркт, лежал е в болница и е получил ЕР на ТЕЛК за 80 % трайно намалена работоспособност, като е приел, че много е възможно това да е вследствие на публикацията, но същевременно е съобразил, че съгласно доказателствата ищецът е имал и други лични проблеми и хронични заболявания, поради което е намерил за недоказана по несъмнен начин по делото причинната връзка деяние-вреди. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. И. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос (въпроси): Следва ли въззивният съд, при повторното разрешаване на материалноправния спор, да установява истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК; да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи; да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти и да ги отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Визира противоречие на въззивното решение по този въпрос с приетото в: ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 252/18.02.2019 г. по гр. д. № 4172/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 23/3.04.2017 г. по гр. д. № 2634/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 77/30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г. на ВКС, IV г. о. Изложените от жалбоподателя съображения по горния въпрос са във връзка с изводите на Окръжен съд – Пловдив, че оспореният констативен протокол от 26.01.2017 г. не е антидатиран и че ответникът не е действал противоправно, оповестявайки факта на съставянето му. Посочено е и че въззивният съд не се е произнесъл по довода в сезиращата го жалба за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение. От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая в изложението е визиран процесуалноправен въпрос (въпроси), по отношение на който се твърди противоречие със задължителната практика и с практиката на ВКС. Действително, съгласно задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, включително цитираната от жалбоподателя такава, въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е постановил решението си в съответствие с горните изисквания, като е съобразил въззивната жалба, относимите за правилното решаване на спора доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви и е направил съответните правни изводи. Друг е въпросът, че съжденията и крайният му извод не са в интерес на А. И.. Окръжен съд – Пловдив не е обсъдил някои от събраните доказателства, но част от тях (доклад на Ц. У., писмен отговор на кмета на общината Х. Е., регистър на актовете) следва да се приемат за неотносими за правилното решаване на спора, доколкото по делото не се установява да е бил воден редовен регистър за констативните протоколи, а са налице доказателства, че е налице такъв единствено за съставените актове и наказателни постановления. Други доказателства – като писмо до началника на РУ на МВР – Р. изх. № 66-00-16/17.03.2017 г., с което е изпратен и процесният констативен протокол, са в подкрепа на направените от Окръжен съд – Пловдив изводи. По делото не е представена визираната в изложението към касационната жалба присъда на Р. М., за да бъде обсъдена от съда, а и не се установява относимост на такова доказателство към конкретния спор. Що се отнася до твърдението във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от Районен съд – Пловдив, необсъдено от въззивния съд в постановеното от него решение, същото е във връзка с действията на първоинстанционния съд по направеното оспорване датата на съставяне на констативния протокол и установяване дали същият е антидатиран, както и доказателствената тежест. Окръжен съд – Пловдив е взел отношение по въпросното твърдение, уважавайки всички доказателствени искания на И. относно оспорването датата на констативния протокол, поради което не е имало нужда да го обсъжда и в решението си. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. В тази връзка съдът съобразява и че формулираният въпрос в изложението и наведените доводи на жалбоподателя имат отношение само към един от решаващите мотиви на въззивното решение за неоснователност на заявената претенция. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответникът има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 600 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,