Определение № 3195 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2076/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Вики Спа“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. И. Ю. от САК, против определение № 1006 от 11.04.2023 г., постановено по въззивно частно гражданско дело № 783/2023 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено разпореждане № 17330/17.10.2022 г. по гр.д. № 13649/2021 год. на Софийски градски съд за връщане на основание чл. 130 ГПК на подадената от дружеството искова молба с вх.№ 26578/11.11.2021г. Касаторът оспорва извода на въззивния съд, че липсва правен интерес от иска, предмет на делото пред Софийски градски съд. Дружеството е собственик на продадения ипотекиран имот и е съобразима разпоредбата на чл. 177, ал. 1 ЗЗД. Същевременно въпросът за правния интерес вече е решен при допускане на обезпечение по делото с определение от 16.03.2022 г. по ч.гр.д. № 464/2022 г. на Апелативен съд - София. Дори да се приеме недопустимост на иска по чл. 177, ал. 1 ЗЗД, то съдът е следвало да разгледа иск за неоснователно обогатяване, доколкото е налице значително разместване на материални блага, при което ответното дружество се обогатява значително за сметка на частния касатор. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1, във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, достъпът до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е обоснован със следния въпрос: Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона? Според касатора въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 9/25.03.2014 г. по гр.д. № 3700/2013 г. на ВКС, I г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Прави се оплакване и за очевидна неправилност на определението, по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Частната жалба е допустима като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване. С искова молба с вх.№ 26578/11.11.2021 г. „Вики Спа“ ЕООД е предявило срещу „Мекс Ко“ ЕООД положителен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 177, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено на правото му да получи от цената на продаван на публична продан имот по изпълнително дело № 20198900401040 по описа на ЧСИ В. сумата от 130 000 лева, частично от общо дължими 456 349,86 лева, направени полезни разноски в имота. С разпореждане от 09.08.2022 г. по образуваното гр.д. № 13649/2021 год. на Софийски градски съд на ищеца е било указано да обосноване правния интерес от иска. С молба вх. № 60185/26.09.2022 г. ищецът е конкретизирал интереса си с оглед влизането в сила на разпределението по изпълнителното дело, съгласно което не е било извършено реално разпределение на суми и дружеството не е получило дължащите му се полезни разноски. В условията на евентуалност е поддържана хипотезата на неоснователно обогатяване на взискателя – иск по чл. 59 ЗЗД. С разпореждане № 17330/17.10.2022 г. съставът на Софийски градски съд е върнал исковата молба поради липса на правен интерес от водения иск. Посочено е било, че евентуалното уважаване на иска по чл. 177, ал. 1 ЗЗД не би довело до отмяна на влязлото в сила постановление за възлагане, нито ще доведе до ново преразпределение на сумите. Съдебният изпълнител е обвързан с влязлото в сила постановление за разпределение на постъпилите от публичната продан суми. При тези данни, за да потвърди обжалваното пред него определение, съставът на Апелативен съд – София също е аргументирал приложението на чл. 177, ал. 1 ЗЗД само при висящ изпълнителен процес, в хода на който е насочено принудително изпълнение чрез публична продан по отношение на собствен на ищеца ипотекиран имот. Подчертал е, че за целта е необходимо ипотекарният длъжник да се е снабдил с изпълнителен титул за вземането си за подобренията върху ипотекирания имот след успешно проведен иск срещу ипотекарния кредитор и длъжника, за което по делото са налице безспорни данни в обратна посока. Апелативният състав е определил като неоснователни възраженията на частния жалбоподател за допуснато обезпечение на предявения иск по чл. 124 ГПК вр. чл. 177, ал. 1 ЗЗД. Налице е влязло в сила решение, потвърждаващо изготвеното постановление за разпределение по изпълнителното дело. Императивната норма на чл. 456, ал. 1 ГПК установява изготвяне на разпределението като краен срок за конституиране на други кредитори на същия длъжник. Този срок е изтекъл предвид стабилизиране на постановлението за разпределението със съдебен акт. С оглед тези обстоятелства за ищеца липсва правен интерес от исковото производство. Той не би могъл да се легитимира поради невъзможност да се присъедини като взискател по изпълнителното дело предвид изпускане на срока (в случая, извършването на разпределението). За неоснователно е счетено и възражението, обосноваващо правна квалификация на иска по чл. 59 ЗЗД, тъй като искът по чл. 177, ал. 1 ЗЗД представлява частен случай на неоснователното обогатяване и съдът е обвързан от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и конкретизирания във връзка с тях петитум. В случая от данните по делото безспорно се извежда именно частният случай на неоснователното обогатяване поради искането да се получи увеличената стойност на ипотекиран имот от реализираната при публичната му продан цена. Липсвали са твърдения, сочещи към общия състав на чл. 59 ЗЗД. При горните данни настоящият състав намира следното: Според задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290, ал. 2 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение, но не е идентичен с тях (чл. 290, ал. 2, във връзка с чл. 293, ал. 2 от ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но който не е посочен от касатора, нито самостоятелно да формулира такъв въпрос вместо него, въз основа на инвокираните в касационната жалба оплаквания на касатора. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, макар да е формулиран процесуален въпрос за необсъждане на всички твърдяни обстоятелства и представени писмени доказателства, които касаторът - ищец счита за относими към редовността на исковата молба, са възпроизведени същите доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост, по смисъла на чл. 281, т. 3, във връзка с чл. 283, ал. 2 от ГПК, които са заявени и със самата частна касационна жалба. Поради смесването на основанията за отмяна на обжалвания съдебен акт, предмет на инстанционен контрол при произнасяне по съществото на жалбата, с тези за допускане на касационно обжалване на определението, касаторът de facto не е формулирал въпрос, удовлетворяващ общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не са конкретизирани процесуалноправни доводи, имащи значение за решението по делото, които не са обсъдени от въззивния състав, а посочените от касатора са намерили подробен и ясен отговор в определението на състава на Апелативен съд - София. Евентуалното несъгласие на частния касатор с тях не е предмет на произнасяне в настоящото производство, защото касае правилността на същото. В изложението (т. 2 и т. 3) са наведени и други оплаквания срещу правилността на обжалваното определение, но липсва формулиран правен въпрос. Бланкетно е посочено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не е налице и нито една от хипотезите за достъп до касация, регламентирани в също бланкетно цитираната в изложението норма на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Обжалваното определение не е нито нищожно, нито недопустимо, доколкото е постановено от надлежен съд, в рамките на правораздавателната му компетентност и на предмета на спора, очертан от частната жалба на ищеца против първоинстанционното определение. То не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно, доколкото не е опорочено от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, свързана с допуснати от съда нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, нито е постановено в нарушение на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти, чиито резултат е прилагането на закона в неговия несъществуващ, в т. ч. противоположен (contra legem) или отменен смисъл. По горните съображения, настоящият касационен състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на Апелативен съд - София. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,