Определение № 2047 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4035/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. А. К., чрез процесуалния ѝ представител, срещу решение № 752 от 11.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 528/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отменено първоинстанционното решение № 397 от 28.11.2022 г., постановено по гр. д. № 118/2022 г. на Районен съд – Асеновград и вместо това по реда на чл. 59, ал. 9 СК е определен нов режим на лични отношения между ищеца Х. Г. Х. и общото им с касаторката дете, както следва: всяка първа и трета събота и неделя от месеца, с преспиване в съботната нощ, с право на бащата да взема детето от 9.00 часа в събота и да го връща в 18.00 часа в неделя в дома на майката; 20 дни или два пъти по 10 дни през лятото, които дни да не съвпадат с платения отпуск на майката; през Новогодишни празници - в четните години бащата да взема детето от 9.00 часа на 31.12 на съответната календарна година, с преспиване на детето при бащата и връщане на детето при майката, по местоживеенето на детето, до 18.00 часа на 01.01. на следващата календарна година; един ден преди или след рождения ден на детето.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано. Изложени са доводи, че не са налице нови факти или обстоятелства, обосноваващи промяната на режима на лични отношения между бащата и детето, като съдът не е преценил всички обстоятелства, имащи значение за определянето на интереса на детето.

Ответникът по касационната жалба – Х. Г. Х., в срок е подал отговор, чрез процесуалния си представител, с който оспорва основателността на подадената жалба. Счита, че оплакванията на касаторката представляват изначално наведените от нея възражения срещу основателността на предявения иск, поради което са били разгледани в предходните инстанции. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Направено е и искане за присъждане на разноски съобразно представения договор за правна защита и съдействие.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че производството се развива по реда на чл. 294 ГПК, след отменителното решение № 102/16.02.2024 г., постановено по к. гр. д. № 2994/2023 г. по описа на ВКС, с което делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ОС-Пловдив със задължителни указания. Приел е, че е предявен от Х. Г. Х. против Г. А. К. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 СК за изменение на първоначално определения с решение № 444/26.10.2018 г., постановено по гр. д. № 910/2018 г. на Районен съд - Асеновград, изменено с решение, постановено по в. гр. д. № 2749/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив, режим на лични контакти на бащата Х. Г. Х. с малолетния му син Д. Х. Х..

Въззивният съд е посочил, че в хода на производството пред първоинстанционния съд майката е подала молба за определяне на привременни мерки, в която е заявила: че детето не желаело да бъде без нея по време на срещите с баща си; че счита за удачно режима на лични отношения да се осъществява по телефон или чрез различни мобилни приложения. От посоченото е направил извод, че нейното желание е детето да не се среща реално със своя баща, което е преценил като неправилно.

Съдът е отчел събраните пред първата инстанция свидетелски показания. Посочил е, че свидетелите на ищеца – без родство със страните – са установили, че до 2021 г. ищецът не се е виждал с детето, а след това вижданията им били трудни, но все пак свидетелите са го виждали да носи подаръци на детето и да играе с него, като детето не е било видимо притеснено. Единият свидетел е твърдял, че майката с мимики и жестове към детето пречела на общуването между него и баща му по време на срещите. Свидетелката, сестра на майката, е посочила, че до месец септември 2021 г. бащата много рядко виждал сина си и то извън установения режим на контакти, като често детето било разочаровано, когато бащата не дойдел в предвидения в графика ден. Свидетелката, майка на ответницата и баба на детето, също е установила, че бащата до м. септември 2021 г. не се е възползвал от установения режим на контакти, като контакти не са се състояли и по време на действието на ограничителната заповед срещу бащата, издадена по искане и за защита на майката. И двете свидетелки потвърждават, че след м. септември ищецът е изразявал желание да вижда сина си, между тях е имало срещи, на които той му е носел подаръци, но според бабата детето било объркано и превъзбудено след тях.

В мотивите си съдът е посочил, че по делото е била приета и съдебнопсихологична експертиза, неоспорена от страните и кредитирана от съда. От същата е констатирал, че за изграждането на детето като хармонично развита личност с психологично и емоционално равновесие е много важно то да осъществява пълноценни контакти и с двамата си родители, в противен случай липсата на сътрудничество между родителите с голяма вероятност ще доведе до сериозни дефицити. Посочил е, че според вещото лице към момента на експертизата детето е имало прояви на тревожност и емоционално напрежение, но без да е бил налице синдром на родителско отчуждение, нито пък данни за манипулиране на детето от майката и разширеното семейство по майчина линия. Обсъдил е становището на експерта, че емоционалната и доверителна връзка между детето и бащата била нестабилна поради това, че контактите между тях са редки, инцидентни и нерегламентирани.

Производството пред въззивния съд се е развило след като делото е било върнато от касационната инстанция с решение № 102 от 16.02.2024 г., постановено по гр.д. № 2994/2023 г. на ВКС. С цитираното решение и на основание чл. 294 ГПК са били дадени задължителни указания на въззивната инстанция да изслуша родителите и да изиска нов социален доклад с оглед обстоятелството, че в хода на делото бащата се е оженил и понастоящем живеел с новата си съпруга. В изпълнение на задължителните указания на ВКС, въззивният съд е взел предвид обясненията на бащата, че до 2021 г. е работел като шофьор на камион в Германия, като след завръщането му майката на сина му започнала да ограничава срещите между него и детето. Бащата е посочил още, че през 2022 г. е сключил нов брак, като съпругата му го подкрепяла за детето. Според майката синът им почти не познавал баща си, който действително се опитвал да контактува с него, но не познавал потребностите на детето и последното се чувствало притеснено. Въззивният съд е посочил, че по делото е бил приет и допълнителен социален доклад от 22.04.2024 г., в който е било посочено, че към момента липсвало родителско взаимодействие – родителите не комуникирали по отношение грижата за детето, което е в противоречие с интереса на детето да има пълноценна връзка и с двамата си родители. Допълнил е, че според установеното от социалните служители, емоционалната връзка между бащата и детето е била прекъсната, поради нереализирания контакт между тях, както и че според мнението на служителите детето следва да бъде регистрирано като „дете в риск“ и да бъдат реализирани мерки за закрила на семейната среда, като страните бъдат задължени да ползват социални услуги по чл. 138а, ал. 3 СК.

Въз основа на обсъдените свидетелски показания съдът е приел, че не се установява контактите на бащата с детето да са се отразявали негативно на психиката му, напротив, в интерес на детето било то да има пълноценна връзка и с двамата си родители, която към настоящия момент спрямо бащата е била нарушена. Направил е извод, че ограничителната заповед на практика е препятствала срещите на бащата с детето за година и половина, тъй като те е следвало да се осъществяват само в присъствие на майката. Съдът се е позовал и на заключението на вещото лице по приетата експертиза, че отсъствието на бащата от живота на детето не е в негов интерес и би довело до сериозни дефицити в развитието му. Допълнил е, че тази констатация е потвърдена и от допълнителния социален доклад. Въз основа на събраните доказателства и установените обстоятелства за интереса на детето, съдът е направил извод, че действително е налице изменение на обстоятелствата, налагащо определяне на нов режим на лични отношения между детето и баща му. Взел е предвид и обстоятелствата, че при определяне на първоначалния режим детето е било на 2 години, а сега е на 7 години, че ограничителната заповед на майката спрямо бащата е отпаднала, както и че бащата окончателно се е завърнал в България и е изразил готовност активно да участва в отглеждането на сина си. С оглед установените нови обстоятелства, е приел предявения иск за основателен, като е определил нов разширен режим на лични отношения между бащата и детето, който да се осъществява без присъствието на майката.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът по чл. 59, ал. 9 СК да определи релевантния период за преценката дали са изменени обстоятелствата и как точно по постановените по-рано мерки за упражняване на родителските права, и как извършва адекватна преценка дали исканата промяна обслужва най-добрия (висшия) интерес на детето?“.

2. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да събира доказателства във всеки момент от развитието на въззивното производство, включително и чрез назначаване на повторна психологическа експертиза за състоянието на родителите и детето, в производството по чл. 59, ал. 9 СК, за да защити интереса на детето?“.

3. „Задължен ли е съдът да прецени най-добрия интерес на децата и на всички обстоятелства, имащи отношение към вземане на решение в най-добрия им интерес, за необходимостта от ясно, точно и адекватно на обстоятелствата предписание относно личните отношения на децата с неупражняващия родителските права родител?“.

Посочени са множество решения на ВКС, с които се твърди, че въззивното решение им противоречи. Поддържа се още наличието на очевидна неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения:

Всички, формулирани в изложението, въпроси са обусловили дейността на въззивната инстанция и имат значение за изхода на делото, но са разрешени съобразно трайната и непротиворечива практика на ВКС, включително и посочената в изложението. Според разрешението, дадено с т. V, във вр. с т. II от Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. на Пленума на ВС, под „изменение на обстоятелствата“ се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при ново разрешение, като във всички случаи съдът е длъжен да обсъжда дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки, при която преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето. Настоящият съдебен състав намира, че тези разрешения са актуални и при действието на СК от 2009г. В допълнение следва да се посочи, че по своето съдържание изменението на обстоятелствата, респ. новите обстоятелства могат да имат най-различна проявна форма. Те могат да се отнасят до родителските, възпитателските или моралните качества на родителите, до тяхното и на децата поведение, до желанието на децата и на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, до социалната среда, в която живеят децата след решението, до жилищните, битовите и материалните условия и т.н. Съгласно практиката, формирана при действието на новия СК, в решението си по чл. 59, ал. 9 СК съдът е длъжен, на първо място да установи, дали са променени обстоятелствата, при които с предходно решение вече е бил решен въпросът за родителските права, респ. е определен режим на контакти на детето с неупражняващия правата родител. Релевантен е периодът от приключване на съдебното дирене на инстанцията по същество, решила въпроса в предходното производство, до приключване на съдебното дирене в производството по чл. 59, ал. 9 СК - така решение № 59/17.03.2022 г. по гр. д. № 2684/2021 г., IV г. о. След това съдът, който разглежда иска по чл. 59, ал. 9 СК, е длъжен да прецени дали промяната е от значение за критериите, при които следва да обезпечи най-добрия интерес на детето. Същите са примерно посочено в чл. 59, ал. 4 СК, както и в Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. на Пленума на ВС. В последното е прието, че въпросът за личните отношения между родителя, неупражняващ родителските права, и детето се решават с оглед интересите на детето, както и съвкупността от обстоятелства, преценени заедно и поотделно, във всеки конкретен случай. В понятието „интереси на децата“ се включват: необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на навици и дисциплина, подготовка за пълноценното им съществуване в обществото и изобщо изграждането на всяко дете като хармонично развита личност и съзнателен гражданин. В последователната практика на ВКС се приема, че чрез режима на упражняване на родителските права и на лични отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и да се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, като право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. Именно в този смисъл е и постановеното въззивно решение, като съдът правилно е преценил, че на детето следва да бъде предоставена по-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като е изходил от интереса на детето.

В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд, с оглед цялостната защита на най-добрия интерес на детето при решаването на спора между страните, е преценил всички конкретни обстоятелства, които в случая са от значение за изводите му, че е налице изменение на обстоятелствата, при които е бил определен първоначалният режим на лични отношения между бащата и сина, и за определяне на новия. Мотивите на обжалваното решение отразяват преценката на съда – поотделно и в съвкупност на събраните доказателства – социални доклади, психологическа експертиза, свидетелски показания и пр. Съдът е разгледал твърденията и възраженията на страните и е отговорил какво приема за установено. Видно от мотивите му, съставът на окръжния съд е изпълнил задължителните указания на касационната инстанция и е изслушал родителите, както и е изискал нов социален доклад. В този смисъл по повод третия въпрос не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.

Във връзка с възраженията на касаторката по повод втория въпрос, че не е била назначена повторна психологическа експертиза, следва да се посочи, че на първо място такива указания не са били дадени на въззивната инстанция при връщането на делото от състава на ВКС. На следващо място, съдът не е приел да е установено наличието на родителско отчуждение, което да го задължи да назначи повторна експертиза съгласно чл. 59, ал. 6 СК. Съгласно чл. 201 ГПК повторната експертиза се назначава, когато първоначалното заключение на вещото лице не е било обосновано и е възникнало съмнение за правилността му. В настоящия случай, съдът изрично е посочил, че експертното заключение не е било оспорено и го е кредитирал, поради което не е налице сочената хипотеза. Доколкото съдът е изпълнил задълженията си да събере, установи и обсъди всички доказателства и обстоятелства по делото, които имат значение за интересите на детето при определяне на новия режим на лични отношения с баща му, с което е съобразил трайната съдебна практика, то не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В изложението се съдържа и позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да е наведена надлежна по смисъла на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г на ОСГТК на ВКС аргументация за наличието му. Видно от гореизложеното по поставените въпроси, както и от цитираната от самата касаторка съдебна практика, по приложението на нормата на чл. 59, ал. 9 СК е налице трайна и непротиворечива практика, ненуждаеща се от изоставяне, промяна или осъвременяване.

При постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна или процесуалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила. Предвид посоченото не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК на въззивното решение.

В заключение, не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на сочените основания за допускане на касационния контрол.

С оглед изхода на делото, на ответника по касационната жалба са дължими направените от него разноски в размер на 1000 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че уговореното адвокатско възнаграждение е било заплатено в брой.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение