Определение № 60230 от 08.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1193/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК /във вр. чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК/. Образувано е по съвместната частна касационна жалба (с вх. № 1709 от 5.ІІ.2021 г.) на С. И. Г. и Б. И. Г. - двамата от [населено място], подадена чрез техния процесуален представител по пълномощие от АК-Г. против онази част от определение № 2770 на Софийския апелативен съд, ТК, 13-и с-в, от 17.ХІІ.2020 г., постановено по ч. гр. дело № 3717/2020 г., с което е било изменено постановеното от СГС първоинстанционно решение № 2817/6.ІV.2010 г. в частта му за разноските и така – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК - те са били осъдени, солидарно, да заплатят на застрахователното дружество „Бул Инс“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ сумата 4 872 лв., представляваща изплатен от търговеца адвокатски хонорар, /както и 150 лв. – „депозит за вещо лице“/. Оплакванията на двамата частни касатори са за необоснованост и постановяване на въззивното определение за разноски, изменящо в тази му част първоинстанционното решение на СГС, както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Инвокирайки довод, че присъденото в тяхна тежест заплащане на адвокатско възнаграждение били недължимо, защото по делото нямало доказателства такова реално да е било платено от застрахователя, те претендират изменяване на въззивното определение в тази му част, като солидарната им отговорност към застрахователя за разноски се ограничи до сумата от 150 лв., представляваща изплатен от дружеството депозит за възнаграждение на вещо лице. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им частна касационно жалба двамата нейни податели обосновават наличието на приложно поле на частното касационно обжалване единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение САС се е произнесъл по следните четири правни въпроса, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Присъждат ли се съдебни разноски по дело за адвокатско възнаграждение на регистрирани по ЗДДС адвокати, без те да са представили данъчна фактура, а само договор за правна защита и съдействие с вписан в него начин на плащане – в брой или по банков път?“; 2./ „Ако адвокатът е регистриран по ЗДДС, то следва ли той да издава и представя по делото нарочна фактура за извършено плащане?“; 3./ „Присъждат ли се съдебни разноски за възнаграждение на адвокат, регистриран по ЗДДС, ако последният не е представил договор за правна защита и съдействие, попълнен с всички изискуеми реквизити по Закона за счетоводството, като: а.) трите имена на адвоката или наименованието н адвокатското дружество, заедно с ЕГН или ЕИК, респ. - Булстат; б.) от кого последното се представлява; в.) адрес на упражняване на дейността?“; 4./ „Трябва ли договорът за правна защита и съдействие, за да бъде валиден и въз основа на него да може да бъдат присъдени съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, да съдържа горепосочените изискуеми реквизити по Закона за счетоводството?“ Ответното по касация застрахователно дружество „Бул Инс“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ не е ангажирало становище на свой представител по допустимостта и основателността й. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, развило се по реда на чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, настоящата съвместна частна касационна жалба на С. и Б. Г. – двамата от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните:. При отхвърлени изцяло, т.е. в пълните им предявени размери от по 50 000 лв. преки осъдителни искове на настоящите двама частни касатори с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, водени срещу ответното застрахователно дружество „Бул Инс“ АД-София за неимуществени вреди от процесното ПТП на 6.ХІ.2013 г., С. и Б. Г. са били осъдени – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК – да заплатят на този застраховател разноски в размер общо на 8 622 лв., включващи изплатен хонорар за един негов адвокат от САК, възлизащ на 8 472 лв. и още 150 лв. – внесен от дружеството депозит за вещо лице. Независимо от грешката си досежно размера на преките искове, с които е бил сезиран - след допуснатото по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3-то ГПК тяхно намаляване, първостепенният съд е отказал да измени решението си в частта му за разноските, оставяйки без уважение съвместната молба на ищците с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, основаваща се на възражението им за липса на валидно сключен от представляващите застрахователя физически лица, негови двама управители, договор за правна защита и съдействие. С атакуваното в настоящето частно касационно производство въззивно определение, САС е изменил първоинстанционното решение в частта му за разноските, намалявайки присъдени в тежест на Г. адвокатския хонорар от 8 472 лв. на 4 872 лв. /или с 4 000 лв./, съобразявайки надлежно не само цената на всеки един от двата субективно съединени преки осъдителни иска срещу застрахователя с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, а също и обстоятелствата, че по делото има приложен договор (от кочан, със серия „А“ и № 839169/12.ХІІ.2018 г. - бел. на ВКС ) за правна защита и съдействие, сключен между застрахователя „Бул Инс“ АД-София, представляван от двамата негови изпълнителни директори /Ст.Пр. и Кр. Кр/ и адвоката от САК М. Г. с отразеното в документа плащане на договорената сума от 8 000 лв. /без ДДС/ в брой, което отразяване „служи като разписка за направените разноски, без да е необходимо представянето на фактура“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от 4-те прави въпроса, формулирани от двамата части касатори в изложението им по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им жалба няма естеството на такъв, който да е бил включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на състава на САС в атакуваното определение по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, след като Г. са поддържали защитна теза за липса на представено по делото договор за правна защита и съдействие. Предвид изцяло хипотетичния характер на всеки един от тези 4 правни въпроса, не се констатира наличие на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, което прави безпредметно обсъждането налице е релевираната от двамата частни касатори допълнителна предпоставка за това /по т. 3 на същия законов текст/. Мотивиран от горното Върховният касационен, Търговска колегия, Първо отделение