Определение № 3269 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1847/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Г. И., чрез пълномощник адв. Н. И. от АК - В. против въззивно решение № 2/05.01.2026 г. постановено по в. гр.д. № 2316/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна в частта му, с която е потвърдено решение № 2039/05.06.2025 г. по гр.д. № 14816/2024 г. на Районен съд- Варна, в частта с която е отхвърлен предявеният от Н. Г. И. срещу Р. Д. Д., иск с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, за сумата от 10500 евро, дължимо за периода от 15.03.2019 г. до м. април 2023 г. договорно възнаграждение по чл. 4, ал. 1 от договор за заем от 14.03.2019 г., като погасен по давност. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за погасителната давност на договорното възнаграждение по чл. 4, ал. 1 от договор за заем от 14.03.2019 г., в противоречие със задължителната практика на ВКС. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1. „Дали възнаграждението, което е договорено между страните по безсрочен договор за заем е възнаградителна лихва с периодичност на плащането, което е свързано с тригодишна давност на погасяване или е задължение, представляващо общо плащане, чието погасяване по договор е обвързано със заетата сума и петгодишна давност на погасяване при дължимост?; 2. „Дали уговореното в договора възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума по същността си представлява договорна лихва и попада ли в приложното поле на разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, уреждаща кратката погасителна давност?“; 3. „Следва ли въззивният съд, постановил решение, с което е приел, че: „вземането е възникнало при сключване на договора за заем - 14.03.2019 г., когато сумата е предадена на заемателя. Настоящият съдебен състав намира, че в случая началният момент на давността следва да се определи съобразно разписаното правило в разпоредбата на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД“, да съобрази фактите по делото и правните си изводи с постановеното в ТР № 3/2023 от 21.11.2024 г. на ОСГТК на ВКС?“ и 4. „Дали решението на въззивния съд е в съответствие с точното прилагане на закона, считайки за напълно изяснено понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от ЗЗД, относно плащането на договореното възнаграждение по договор за заем, което е с характеристики на лихва, но само за определяне на обема от пари, вещи, но изплащането му е едновременно с главницата (заемната сума), на части и с неопределена периодичност?“. Твърди се, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с: ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г.; ТР № 3/18.052012 г. на ОСГТК на ВКС; ТР 5/21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС; ТР 3/2023/21.11.2024 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 65/ 06.07.2018 г. по т.д. № 1556/2017 г. на ВКС; решение № 103/16.09.2013 г., т.д. № 1200/2011 г. на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Р. Д. Д. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение от фактическа страна въззивният съд е приел, че между страните липсва спор за постигнато между тях съгласие за сключването на договор на заем /от 14.03.2019 г./, получаването на сумата от 15000 евро от заемателя /ответника Д./ и извършени частични плащания от последния през периода от 14.09.2020 г. до 21.03.2023 г. По спорния между страните въпрос за размера на договореното възнаграждение по чл. 4, ал. 1 от договора е прието, че при предходно воденото между страните гр. д. № 9984/2023 г. по описа на ВРС и двете страни са представили заверени копия от собствените си екземпляри от договора, а ищецът представил и оригинал на същия за справка на съда, от които несъмнено било установено, че размерът на договорената възнаградителната лихва е 1,5 % месечно /размер посочен и в представеното от ищеца по настоящото дело копие от договора/. Прието е, че договорната лихва е дължима в евро, в каквато валута била и заетата сума. В договора страните не уговорили срок за връщане на сумата, като покана за връщане на остатъка от заетата сума и за заплащане на договорна лихва била отправена на 16.05.2023 г. С оглед посоченото въззивният съд е прие, че през процесния период от 15.03.2019 г. до 01.04.2023 г. договорът за заем е бил безсрочен, а ответникът е дължал на ищеца договорената възнаградителна лихва. На ищцовата претенция за възнаградителната лихва, от ответника било противопоставено правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност. Въззивният съд е посочил, че за вземането за възнаградителни лихви е приложима тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, като е отхвърлил твърденията на ищеца за приложимост на петгодишната погасителна давност. Прието е, че уговореното в договора възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума по същността си представлява договорна лихва и попада в приложното поле на разпоредбата на ЗЗД, уреждаща кратката погасителна давност. Процесният договор бил безсрочен, както по отношение на главницата, така и по отношение на възнаградителната лихва, като в случая началният момент на давността следвало да се определи съобразно разпоредбата на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, според която ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Посочено е, че когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/ и това води до съответните санкционни последици, но не поставя начало на погасителната давност, тъй като съгласно чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, давността тече от възникване на задължението. Вземането на кредитора за възнаградителна лихва по процесния договор за заем възникнало на 14.03.2019 г., от която дата започнала да тече давността, която не била прекъсвана или спирана до изтичането на тригодишния период – 14.03.2022 г., като в резултат на това вземането било погасено, съгл. чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. По тези съображения искът по чл. 240 ал. 2 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по първите два от поставените от касатора правни въпроси, касаещи характера на договореното между страните възнаграждение за ползване на заета сума и приложимия давностен срок за погасяване на това задължение. Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Договорът е двустранна сделка, той се сключва със съвпадането на две насрещни волеизявления и правилата за тълкуването му са правила за тълкуване на тези волеизявления. Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД, заемателят дължи лихви, само ако това е уговорено писмено, т.е. законът изисква писмена форма за действителност на задължението за възнаградителни лихви. В случая въззивният съд е установил такава уговорка в чл. 4, ал. 1 от договора за заем, сключен между страните. Доколкото такава лихва е по естеството си възнаграждение за ползвания финансов ресурс, тя еднозначно се определя като „възнаградителна“. По въпроса относно приложимостта на тригодишната погасителна давност по отношение на претендираната лихва е налице константна практика на ВКС. Приема се, че съгласно чл. 111, б. „в“, предл. второ ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви и за други периодични плащания. Следователно, вземането за лихви има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Поради това, при своевременно направено защитно възражение за изтекла кратка погасителна давност, спрямо възнаградителната лихва не намира приложимост общата петгодишна погасителна давност. Несподелянето от въззивния съд на довода на жалбоподателя, че лихвите се погасяват в петгодишен давностен срок, не е в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, поради което не се обосновава допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационна проверка и по последните два въпроса с №№ 3 и 4. Както е изяснено в правната доктрина и трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да съставлява основание за допускане на касационното обжалване, материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да е от значение за изхода по конкретното дело, да е разрешен с обжалвания съдебен акт на въззивния съд и да е обусловил правните му изводи в него, както и да е ясно и точно формулиран от страна на жалбоподателя. В случая, изведените от страна на касатора формулировки по посочените въпроси не отговарят на никое от тези изисквания. Същите са смислово и логически неясни, и не биха могли да бъдат уточнени и сведени до ясна и точна формулировка на материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. Липсват доказателства за сторени разноски за настоящото производство от страна на ответника по делото, поради което такива не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.