Определение № 1782 от 26.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 519/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Е. Д. К. против въззивно решение № 1242 от 08.11.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 912 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 142 от 12.12.2022 г., постановено от Окръжен съд – София по т.д. № 45 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване по отношение на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, че К. не дължи следните суми, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 15640/2012 г. по описа на РС – София, за събиране на които е образувано изпълнително производство № 20168440402654 по описа на ЧСИ С. Я.: сумата от 100146.60 лв., представляваща остатък от непогасена главница по договор за ипотечен кредит, сключен с „ОББ“ АД на 20.03.2008 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 29.03.2012 г. до окончателното плащане; сумата от 8042.93 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.05.2011 г. до 28.03.2012 г.; сумата от 170.96 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 15.05.2011 г. до 28.03.2012 г.; сумата от 2167.21 лв., представляваща държавна такса; сумата от 1840.32 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, със законните последици по отношение на разноските в производството. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Споделя се виждането, че не е от компетентността на съдебния изпълнител да установява дали даден дълг е погасен по давност или не, която оценка е само в правомощията на съда, но се оспорва като неправилно приемането от страна на съда, че перемпцията е без правно значение за давността. По подробно изложени в жалбата съображения се твърди, че противно на приетото от въззивния съд в обжалваното му решение, давностният срок за принудително събиране на процесното вземане, което освен това оставало и недоказано, е изтекъл към дата 13.09.2021 г. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяването на друго по съществото на спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в цялост, претендират се разноски. В инкорпорирано в жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото (включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда), които са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), а именно: Следи ли служебно въззивният съд за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото; В случай че страната не е релевирала в жалбата/отговора на жалбата възражения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при постановяване на доклада по делото, следва ли въззивният съд да извършва служебна проверка за законосъобразност на този акт; Ограничен ли е въззивният съд от заявените от страната в жалбата/отговора на жалбата оплаквания при проверка на правилността на първоинстанционното решение, конкретно - при проверката за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. Твърди се, че по посочените въпроси Софийски апелативен съд се е произнесъл в обжалваното решение в противоречие с т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 60148/19.07.2021 г. по т.д. № 1873/2019 г. на ВКС, I-во ТО, и редица други. Излага се в обосноваване на въпроса, че в определение № 232/25.02.2022 г., постановено по първоинстанционното дело, Софийски окръжен съд не се е произнесъл по разпределяне на доказателствената тежест между страните. Според касатора в случая, доколкото се касае за отрицателен установителен иск, в тежест на ответната страна е да установи съществуването на задължението по процесния изпълнителен лист, като в тежест на ищцовата страна е да установи твърдението си за изтекла погасителна давност, а поведението на съда е изцяло неправилно и в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Поддържа се също, че ищцовата страна се е позовала на допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила, следователно, доколкото въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, същият служебно е одобрил допуснато нарушение от първата инстанция, а така допуснатото от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, е особено съществено и представлява основание за отмяна на решението му и постановяване на ново решение по спора. Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че спорният въпрос по делото е за началната дата, от която е започнала да тече погасителната давност и дали към момента на депозиране на исковата молба в съда същата е била изтекла. Съгласно т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2015 на ОСГТК на ВКС и съобразно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, изпълнителното производство се прекратява по право в хипотезите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на период от две години, а новата погасителна давност за вземането в такъв случай започва да тече от датата на която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие. Според съда перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение /но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете/, а перемпцията не го изключва - обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Въззивният състав е посочил по-натам, че погасителната давност е сложен юридически факт, представляващ съвкупност от два елемента: изтичането на определен период от време и бездействие на титуляра на правото. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда какъв е срокът на давността за вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение, какъвто е настоящия случай, но правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение - същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК, които са приложими за влязлото в сила съдебно решение. Според съда от това следва да бъде прието, че погасителната давност за процесното вземане е общата пет годишна давност. Въззивният състав е приел, че в случая давността е прекъсвана многократно с всяко едно от постъпленията, постъпващи вследствие на наложения запор на 13.09.2016 г. върху трудовото възнаграждение на длъжника, продължили до 07.12.2018 г., които действия представляват изпълнителен способ /поради това, че тези постъпления са в резултат на действията на ЧСИ и съставляват погасявания чрез способите на изпълнителния процес/. Това според съда означава, че от прекъсването с постъплението по платежното нареждане от 07.12.2018 г. е започнала да тече нова петгодишна давност, която не е изтекла към момента на предявяване на исковата молба - 04.03.2022 г., поради което и предявеният иск с правно основание чл. 439 от ГПК е неоснователен. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Поставените от касатора въпроси са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки гражданскоправен съдебен спор, като относими към приложението на императивно установените в процесуалния закон, разяснени и в практиката на касационната съдебна инстанция, включително задължителната такава, основни начала на гражданското съдопроизводство и към задълженията на съда във връзка с доклада по делото, разпределянето на доказателствената тежест между страните и законосъобразното, и съобразено с практиката, осъществяване на процесуалната дейност на съда по делото, при съблюдаване на принципите на диспозитивното, служебното и състезателните начала, и на равенството на страните в процеса. В случая обаче така поставените въпроси са изцяло несъответни на видните от материалите по делото, действителните обстоятелства относно дейността на страните и на съда, осъществени при подготовката на делото за разглеждането му в открито съдебно заседание и докладването му от страна на първоинстанционния съд, както и при обжалването на първоинстанционното решение, и на същата дейност, осъществена от въззивната съдебна инстанция. Соченото от касатора в изложението му определение на първоинстанционния съд съдържа само произнасянето му по събирането на писмените доказателства, искани от страните с исковата молба и отговора й. Първоинстанционният съд е докладвал делото в проведеното по същото първо открито съдебно заседание и противно на предпоставяното от въпросите на касатора, този доклад на съда съдържа както произнасянето му досежно безспорните между страните факти, така и относно спорните такива, включително и относно разпределянето между страните на тежестта за установяването им по делото /л. 61 от първоинстанционното дело, гръб, стр. 4 от протокола от откритото съдебно заседание, проведено на 07.10.2022 г./ В същото съдебно заседание е присъствал процесуален представител на касатора и същият е заявил, че няма възражения по доклада и няма да прави нови доказателствени искания /пак там/. Отново противно на предпоставяното от въпросите на касатора, във въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение, както и във въззивното производство въобще, не е релевирано негово оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото и/или допускането и събирането на доказателства в първоинстанционното производство, още по-малко пък обосновано такова, визирано в цитираната и от касатора т. 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д. № 1/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК, а смисълът на даденото в същата точка задължително за съдилищата разрешение относно задълженията на въззивния съд в случаи, като процесния, е обратен на поддържания от касатора. При така изложеното налага се извод, че обжалваното въззивно решение е постановено не в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, и с практиката на Върховния касационен съд, съответно - поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в случая не е налице по делото, поради което и такова обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото касаторът няма право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение за защита в същото. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение