Определение № 733 от 29.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 3908/2013 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 вр. с чл.577 вр. с чл. 569 т.5 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 339 / 28.03.2013 год. по ч.т.д. № 1074 / 2013 год. на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърден отказа на съдия по вписванията при Районен съд - Стара Загора, материализиран в определение № 84 / 14.11.2012 год., да впише Устав на жалбоподателя от 31.03.2000 год., с който е извършена непарична вноска / учредителен апорт / от съдружник в новоучреденото към този момент дружество – Окръжен съюз на ТПК – С. З., представляваща недвижим имот с предназначение на зъболекарски кабинет, с площ от 26,40 кв.м., находящ се на ІІ-ри етаж в сградата на ул. „ Св. К. Б. І „ № 100, С. З.. Жалбоподателят оспорва допустимостта и в евентуалност - основателността както на въззивното определение № 339 / 28.03.2013 год. по ч.т.д.№ 1074 / 2013 год., така и на определението ,с което е постановен отказ от Съдията по вписванията. Твърди, че всяка от инстанциите не се е съобразила с предмета на искането: вписване на Устав от 31.03.2000 год., учредяващ апорт към момента на възникване на дружеството - 16.05.2000 год. / вписано в търговския регистър при Старозагорски окръжен съд, фирмено отделение с решение № 1743 / 16.05.2000 год. по ф.д.№ 1010/ 2000 год. /, поради което счита, че произнасянето - по различен предмет на искано вписване - е недопустимо. В тази връзка и доколкото основанията на отказа на съдията по вписванията не се изчерпват с основанието, на което единствено е потвърдил отказа въззивния съд - липса на декларация по чл. 264 ал.1 ДОПК, за отсъствие на непогасени публични задължения на прехвърлителя на непаричната вноска - страната е изложила и съображения за неотносимост на констатираното от съдията по вписванията междувременно влязло в сила съдебно решение, установяващо право на собственост върху апортирания имот в полза на различно от вносителя лице. Жалбоподателят намира последното обстоятелство неотносимо, тъй като искът по който е постановено съдебното решение бил заведен след 16.05.2000 год. – т.е. след възникване на дружеството, от който момент с оглед учредителния характер на апорта ,същото е придобило собствеността върху имота,позовавайки се и на декларативния / оповестителен / ефект на вписването в имотния регистър. Доколкото въззивният съд не е разгледал всички наведени от жалбоподателя съображения, в аспект на всички основания за отказ в определението на съдията по вписванията, жалбоподателят се позовава на съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По конкретното основание на потвърдения отказ – липса на декларация по чл. 264 ал.1 ДОПК - страната не оспорва дължимостта й, но счита, че в съответствие с чл. 129 ал.2 ГПК съдията по вписванията, съответно въззивния съд - при пропуск на първия - е следвало да укаже представянето й, вкл. внасяйки делото за разглеждане в открито съдебно заседание. В двете допълващи се изложения на основанията по чл. 280 ал.1 ГПК, жалбоподателят не формулира конкретен правен въпрос, а излага тезите си, че: 1 / въззивното определение е недопустимо, тъй като дължимия от съда акт е решение, постановимо в открито съдебно заседание, а не определение - в закрито заседание; 2 / въззивното определение противоречи на т.5 на ТР № 7 / 2013 год. по т.д.№ 7 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като проверката на съдията по вписванията се ограничава до валидността на заявения за вписване акт и отказът не може да бъде постановен на формално основание,в случая – поради липса на декларация по чл. 264 ал.1 ДОПК; 3/ въззивното определение противоречи на казуална съдебна практика - определение от 30.11.2009 год. по ч.гр.д.№ 437 / 2009 год. на Ямболски окръжен съд и определение от 30.04.2013 год. по ч.гр.д.№ 194 / 2013 год. на Сливенски окръжен съд; 4 / правилното разрешаване на конкретния казус е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и подлежащ на обжалване съдебен акт. Съгласно ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС касационният съд следи и служебно за недопустимост на атакуваните пред него актове, поради което и доколкото наред с изложението за недопустимост на определението на съдията по вписванията / което не е предмет на настоящия контрол /, жалбоподателят по същество индикира и такава на въззивното определение - с довода за разгледан различен от предявения за вписване предмет - настоящият състав ще следва да прецени основателността му. Предмет на искането за вписване е конкретният акт, подлежащ на вписване и това е Устава от 31.03.2000 год., съдържащ учредителен апорт, с който устав / видно от справка в търговския регистър / дружеството е вписано и възникнало, считано от 16.05.2000 год.. Това е и предмета на произнасянето на съдията по вписванията, респ. на въззивния съд. Предмет на произнасянето не е вписване на акт към конкретно определен минал момент, твърдян от страната като релевантен, което би противоречало както на конститутивния ефект на вписването в търговския регистър, така и на чисто оповестителния ефект на вписването в служба по вписванията, с оглед действието му спрямо третите лица. Съдията по вписванията - макар вписването му да няма само по себе си конститутивен ефект, съгласно вмененото му с пр. второ на чл. 73 ал.5 ТЗ задължение, е изследвал правата на вносителя, които и с представеното решение по установителен иск за собственост са противопоставими на вносителя на апорта и към датата 16.05.2000 година. Не е налице произнасяне по различен от предявения за вписване акт, респ. отказът на съдията по вписванията, съответно потвърдилото го въззивно определение / какъвто е дължимият при произнасянето акт в закрито съдебно заседание, не решение / не са недопустими. Ако евентуално жалбоподателят е имал предвид ,че проверката на съдията по вписванията е относно притежанието на собствеността само към момента на възникване на дружеството, то се касае за материалноправен въпрос по правилността, а не по допустимостта на акта му, но напълно неотносим към предмета на настоящото обжалване, тъй като въззивният съд е потвърдил отказа на едно единствено основание - липса на декларация по чл. 264 ал.1 ГПК. Както се посочи по-горе, жалбоподателят не е формулирал въпрос, покриващ общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС: отговорът на който да е включен в предмета на произнасяне на въззивния съд и да е обусловил решаващите му изводи. Заявил е противоречие на определението с цитирана задължителна и казуална съдебна практика, но при липса на правен въпрос, нейното съответствие и приложимост не могат да бъдат изследвани. При това въззивният съд е обосновал отказа си единствено с липса на декларация по чл. 264 ал.1 ДОПК, чиято дължимост страната признава, но в частната си жалба съотнася към формално изискване на процедурата по вписването, за изпълнението на което е допустимо и дори дължимо даване на указания по реда на чл. 129 ал.2 ГПК. Дори касаторът да би формулирал в изложението по чл. 280 ал.1 ГПК релевантен правен въпрос с това му съдържание, то с т.1 на ТР № 7 / 2013 год. по т.д.№ 7 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на същия: „ Разпоредбата на чл.129 ал.2 ГПК е неприложима в производството по вписване на актове относно недвижими имоти. Съдията по вписванията е длъжен да постанови отказ, съгласно чл.32а от Правилника за вписванията, без да може да дава указания за отстраняване на нередовности на м о л б а т а за вписване „. При изрична задължителна практика в отговор на релевантния правен въпрос, недопустимо е извеждането на противен извод, по аргумент от т.5 на същото Тълкувателно решение, а и няма основание за такъв. В т.5 на ТР № 7 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС е даден отговор относно правомощията на съдията по вписванията, вкл. за проверка правата на вносителя при вписване на непарична вноска от съдружник / акционер в търговско дружество, в съответствие и с изменението на чл. 73 ал.5 пр. второ ТЗ. Не е ограничено приложението на т.1 от тълкувателното решение само досежно обстоятелства относими към валидността на подлежащия за вписване акт. С оглед преждеизложеното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение