Определение № 982 от 18.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 706/2012 г.

Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез адвокат К. Д., с вх.№3070/17.07.2012 г. на Великотърновския апелативен съд, срещу решение №153 от 12.06.2012 г. по в.т.д.№99/2012 г. на Великотърновския апелативен съд в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата от 22 700 лв. и вместо това е отхвърлен предявеният от кастора срещу [община] иск с правно основание чл.92 ЗЗД за същата сумата, представляваща дължима неустойка за забава. За да отмени осъдителното решение на Великотърновския окръжен съд и да отхвърли иска на касатора [фирма] с правно основание чл.92 ЗЗД в посочения размер от 22 700 лв., Великотърновският апелативен съд е приел, че в полза на него се дължи само 1/2 ид.част от общия размер на претендираната договорната неустойка общо за сумата от 45 400 лв., тъй като тя е договорена за обезпечаване задължението на общината да предаде в уговорения срок на посочените в договора за замяна имоти, поето общо към двама заменители, [фирма] и [фирма], поради което е без значение по-късното им придобиване в изключителна собственост само от касатора. Жалбоподателят [фирма] твърди, че въззивното решение в обжалваната му част е недопустимо, р.п. неправилно, постановено при наличие на всичките основания за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК. Като основание за твърдяната недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част сочи произнасянето на апелативния съд по правилността на първоинстанционното решение до размера на половината от присъдената неустойка, без във въззивната жалба да са правени такива доводи. Поставя като значими за изхода на делото две групи правни въпроси, които могат да се обединят в следните два въпроса: 1.Допустимо ли въззивният съд с оглед правомощията му по чл.269, изр.второ ГПК, сам да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение за недължимостта на претендираната неустойката съобразно правата на двамата уговарящия кредитори /в случая заменители по сключения с общината договор за замяна/, без общината- длъжник изрично да е навела такова основание за обжалване във въззивната си жалба. По този процесуалноправен въпрос подържа допълнителното основание за достъп до касация чл.280, ал.1,т.1 ГПК, защото счита, че Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по правилността на първоинстанционното решение извън въведените във въззивната жалба оплаквания в противоречие с приложената практика на ВКС. 2. Уговорената неустойка за забавено изпълнение на задължението за предаване владението и ползването на имотите по сключен договор за замяна, следва ли общото право на заменителите да търсят обезщетение за забавено изпълнение, или следва правото на собственост върху имотите, преминало по силата на делба в изключителна собственост само върху единия от заменителите-съсобственици. По този въпрос подържа допълнителния критерии за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Ответникът [община] оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима. Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол. Първият поставен въпрос е от значение за изхода на делото, но не е налице допълнителният критерии за достъп до касация- този по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Съществуващата противоречива практика на ВКС по правомощията на въззивния съд, очертани в чл.269 ГПК, е преодоляна с т.1 на ТР 1-2013/09.12.2013г.-ОСГТК. Съгласно него при проверка правилността на първоинстанционното решени, въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Произнасянето по евентуално нарушение на императивна правна норма, е прието като изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт. Определеният от въззивния съд размер на дължимата неустойка за забава, съобразно правата на двамата съсобственици върху предоставените им от общината по замяна имоти, е съобразен с императивната норма на чл.20а ЗЗД за задължителната сила на договорите за страните, които са ги сключили. Задължението на общината за заплащане на уговорената неустойка за забава, произтича от т.5.4. във вр. с т.5.3 на договора за замяна на недвижим имот, които клаузи обезпечават изпълнението на задължението на общината, поето от нея общо спрямо двамата заменители – ищецът [фирма] и [фирма], които договорни клаузи за страните по договора имат силата на закон. Великотърновския апелативен съд е бил длъжен да установи действителните права на кредиторите по вземането за неустойка, произтичащи от сключения между тях и [община] договор за замяна, поради което обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с принципни разрешения, дадени в ТР 1-2013-ОСГТК за правомощията на въззивния съд пред вид разпоредбата на чл.269 ГПК. По тези съображения не е налице и твърдяната от касатора евентуална недопустимост на обжалваното въззивното решение. Вторият поставен въпрос е от значение за изхода на делото, но не е налице допълнителният критерии за селектиране на касационната жалба- този по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Въпросът изцяло е фактологически обусловен – от конкретната изискуемост на общо уговореното право за обезщетяване на вредите от забавено изпълнение след тяхното настъпване и доколко ликвидирането чрез делба на възникналата съсобственост в лицето на двамата заменители се е отразила на качеството им на кредитори по общоуговореното облигационно вземане за неустойка. Подържаният допълнителен критерии за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.3 ГПК въобще не е мотивиран с предпоставките за това, съдържащи се в т.4 на ТР1-2010-ОСГКТК, а именно произнасянето по поставения въпрос да допринесе за промяна в съдебната практика, за извършване на корективно тълкуване на непълна, неясна или противоречива правна норма, за създаване на съдебна практика в унисон с евентуално променено законодателство. При това по чл.92 ЗЗД, регламентиращ правото на неустойка, както и по чл. 75, ал.1 изр.1 ЗЗД, уреждащ на кого трябва да се направи изпълнението, има изобилна съдебна практика, поради което непосочването на такава от касатора не може да се преодолее само чрез позоваване на допълнителния критерии по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. С оглед изхода по делото в полза на ответната община разноски не следва да се присъждат, тъй като такива не са поискани, нито е доказано извършването им. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд