Определение № 50425 от 19.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1588/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Община Пловдив, чрез главен юрисконсулт Е. П., срещу решение № 436 от 19.10.2021 г. по в.гр.д.№ 1726/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 261149 от 12.04.2021 г. по гр.д.№ 7118/2020 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която Община Пловдив е осъдена, на основание чл.49 ЗЗД, да заплати на Е. А. С. сумата 10000 лева обезщетение за неимуществени вреди от получено на 20. 12. 2019 г., около 19, 00 часа, в [населено място], на тротоара към [улица], до оградата на СОУ „Б. М.“, травматично увреждане – счупване на долния край на лъчева кост на дясна лакетна става, причинено в резултат на спъване в разположено на тротоара бетоново блокче, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 20.12.2019 г., до окончателното й изплащане. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 52 ЗЗД и при несъобразяване със създадената във връзка с прилагането му задължителната и незадължителна практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/1968 г. и решения по чл. 290 ГПК. Поддържа се и допуснати процесуални нарушения при обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба не е депозирал писмен отговор и не е изразил становище по същата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД до размер на сумата 10000 лв., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 20. 12. 2019 г., около 19, 00 часа, в [населено място], на тротоара към [улица], до оградата на СОУ „Б. М.“, ищецът се спънал в бетоново блокче с дължина 25 см. и височина 21 см., монтирано, наред с други такива, с цел да предотвратяване паркирането на съответния участък от тротоара. Блокчетата не били обозначени и боядисани в цвят различен от този на тротоарната настилка. Тротоарът бил тъмен, тъй като уличните лампи се намирали от другата страна на уличното платно и идващата от тях светлина била спирана от паркирани покрай тротоара автомобили. При падането ищецът получил закрито счупване на долния край на дясната лъчева кост на ръката. Тези травматични увреждания отговарят напълно да са получени в резултат на описания от ищеца механизъм. Същият бил приет в болница на 20. 12. 2019 г., където било извършено наместване на костите под обща анестезия. На 22. 12. 2019 г. бил изписан от болницата, но бил в отпуск поради временна неработоспособност до 21. 01. 2020 г. В болницата и след изписването изпитвал силни болки, заради които не можел да спи и приемал непрекъснато обезболяващи. Гипсът бил свален не след 30, а след 42 дни, поради по-бавно зарастване на костта. Повече от месец не излизал от вкъщи и имал нужда от чужда помощ при преобличане и други ежедневни дейности. След сваляне на гипса провел рехабилитация за раздвижване на ръката. Два месеца не можел да работи, да шофира, да осъществява нормални социални контакти, да вдига тежки предмети. И понастоящем получава болки и усеща съпротивление при специфични движения на ръката. Няма данни за настъпили усложнения на здравословното му състояние.

От правна страна съдът е приел, че е налице основанието по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община. Налице е противоправно поведение (бездействие) от страна на служители на общината, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия за сигнализиране и обозначаване на препятствията по тротоара, които задължения произтичат от следните разпоредби: пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 11 ЗОС (според които разпоредби улиците и булевардите в населените места са собственост на съответната община, която следва да ги управлява в интерес на населението в общината, съобразно закона и с грижата на добър стопанин ); чл. 167, ал. 1 ЗДвП (според която разпоредба лицата стопанисващи пътя са длъжни да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок), пар. 6, т. 6 и т. 4 ДР ЗДвП (според които тротоарът е част от пътя, а “препятствие на пътя” е нарушаване на целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението). Като е допуснала монтирането на необозначени, необезопасени и неосветени в тъмната част на денонощието бетонови блокчета на тротоара на [улица]срещу № 11 в [населено място], Община Пловдив не е положила вменената й със закон грижа и с противоправното си бездействие е станала причина за настъпване на вредоносния резултат по отношение на ищеца, поради което следва да отговаря на претърпените от него вреди. Прието е, че за обосноваване на отговорността на общината в конкретния случай са без значение разпоредбите на Закона за пътищата, на които се позовават ищецът и първоинстанционният съд, както и подзаконовите нормативни актове по прилагането му (Наредба № РД-02-20-10 от 12.11.2012 г.), тъй като съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 2, т. 1 от Закона за пътищата, същият не се прилага за улиците в населените места с изключение на онези от тях, които едновременно са участъци от републикански или общински пътища, какъвто участък не е процесната улица. Прието е за установено наличието на причинна връзка между неимуществените вреди и противоправното поведение на общински служители, на които е било възложено изпълнение на задълженията, произтичащи от цитираните по-горе нормативни разпоредби.

Прието е, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, че справедливият размер възлиза на 10000 лв., предвид характера и тежестта на травматичното увреждане, интензитета и продължителността на претърпените от ищеца болки, страдания и негативни психични преживявания, търпените ограничения и битови неудобства.

За неоснователно е намерено възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредите от страна на ищеца, изразяващо се в непроявено от същия в достатъчна степен внимание и бдителност. В тази връзка е прието, че ищецът е минавал по разрешен за движение на пешеходци тротоар, в тъмната част на денонощието, и е бил в невъзможност да забележи бетонните блокчета, тъй като същите били неосветени, необозначени като препятствия и с цвят като този на тротоара.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните групи въпроси във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Следва ли, при определяне на справедливо обезщетение, съдът да се съобрази с обществено-икономическите условия в страната, включително да посочи какви са точно критериите, свързани с икономическата обстановка, по които е определил обезщетението.

2. При определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД, следва ли да се вземе предвид периодът, за който се претендира обезщетението и през който са търпени болки и страдания, какви болки и страдания, възрастта, характерът на увреждането, последиците за пострадалия. Следва ли въззивния съд при определяне на конкретния размер на обезщетението да извърши задължителна и подробна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостта и да обоснове какво точно е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.

3. Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, вкл. свидетелските показания на лица, които не са очевидци, относно механизма на настъпване на увреждането при предявен деликтен иск. Какви са последиците от правилата за разпределение на доказателствената тежест в граждански процес и може ли съдът да приеме за доказани факти или обстоятелства, които не могат да бъдат безспорно установени въз основа на събраните по делото доказателства; ако страната не се справи с доказателствената тежест. Дори да съществува вероятност, но не и несъмненост, то следва ли да се приеме, че за съда този факти или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи осъществяването му, съответно, че се е осъществило, ако трябва да се установи липсата му.

Твърди се, че първата група въпроси са разрешени в противоречие с ППВС № 4/1968г., решение № 55 от 11.03.2013 г. по гр.д.№ 1107/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 278 от 14.12.2018 г. по търг.д.№ 2347/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 190 от 23.12.2019 г. по гр.д.№ 4378/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., втората група въпроси – в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 93 от 10.06.2021 г. по гр.д.№ 3057/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 196 от 03.02.2021 г. по гр.д.№ 925/2020 г. на ВКС, ІV г.о., третата група въпроси – в противоречие с решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр.д.№ 2560/2017 г. на ВКС, ІV г.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, тъй като същият не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. При определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат икономическите условия в страната към настъпване на инцидента, но сами по себе си, те не са пряк израз на справедливия размер на обезщетението. Неизброяването на посочения критерий, наред с останалите критерии, взети предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, не означава, че същият не е съобразен – от значение е не формалното посочване на критерия, а дали същият е взет предвид, макар и само подразбиращо се, при прилагане нормата на чл. 52 ЗЗД. Съдилищата се стремят при сходни случаи, отчитайки момента на настъпване на вредите, да присъждат сходни обезщетения, но релевантните факти, влияещи на размера, по всяко от делата са различни. Разликите в размерите на определяните обезщетения се дължат на различната фактическа обстановка по отделните дела, а не непременно на противоречиво прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД.

По отношение на втората група въпроси също не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. С постановлението е разяснено, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието “справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват и които съдът е длъжен да обсъди - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на фактите, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди – съобразил е вида и характера на увреждането, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, негативните изживявания и неудобства, продължителността на възстановителния период, липсата на усложнения и трайни негативни последици за здравето на ищеца.

Третата група въпроси също не обосновават допускане касационно обжалване на въззивното решение. Същите съдържат оплаквания за допуснати нарушения при обсъждане на доказателствата, за неизясняване на делото от фактическа страна и за необоснованост на фактическите изводи, представляващи касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК. Преценката им изисква преценка правилността на въззивното решение, а извършването на такава на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо. Независимо от това, за пълнота следва да се посочи, че въззивният съд е обсъдил, поотделно и в съвкупност, всички събрани по делото доказателства, които носят информация за релевантни факти, включително и тези, които установяват механизма на настъпване на инцидента и увреждането. Свидетелските показания са преценени заедно с всички останали събрани по делото доказателства, включително и със заключението на съдебномедицинската експертиза.

По изложените съображения, въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол в обжалваната част.

Ищецът не претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция и няма данни да е направил такива.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,