Определение № 905 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4725/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и по касационна жалба на В. И. М., чрез адвокат Н. М. от АК-София, срещу решение № 684 от 23.05.2025 г. по гр.д.№ 579/2024 г. на Апелативен съд София, с което частично се отменя решение № 4905/25.09.2023 г. по гр.д.№ 8854/2022 г. на Софийски градски съд в частта за неимуществените вреди и е уважен иска на В. И. М. против Прокуратура на Република България за 50 000 лева, ведно със законната лихва от 22.08.2019 г. до изплащане на сумата, като се потвърждава отхвърляне на претенцията до пълния предявен размер от 100 000 лева, ведно със законната лихва от 06.12.2018 г. до 21.08.2019 г. С решението се потвърждава присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 2475.01 лева, представляваща законна лихва върху внесената парична гаранция от 15 000 лева, за периода от 10.11.2016 г. до 26.06.2018 г., както и в частта, в която се отхвърля иска за пропуснати ползи в размер на 413 076,56 лева – неполучено трудово възнаграждение от предсрочното прекратяване на трудовото му правоотношение, за периода от 26.10.2016 г. до 31.07.2020 г. с Медицински университет – София, ведно със законните лихви от 06.12.2018 г. и са присъдени разноски, съответно на уважената част от исковете. Касационната жалба на Прокуратурата на Република България е подадена срещу въззивното решение в осъдителната му част за неимуществените вреди, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, с доводи, че е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по уточнените при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, въпроси: Как се определят неимуществените вреди според принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД и „Как се определя съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД“. Според касатора въпросите са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика формирана с т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т.3 и т.11 от ТР №3/22.04.2005г. по т.гр.д.№ 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК и решения на ВКС -основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, ал.1 ГПК. От В. И. М., чрез адвокат Н. М., е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба на прокуратурата, като счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и претендира разноските по делото. Касационната жалба на В. И. М., чрез адвокат Н. М. от АК-София, е подадена срещу решението в частта, в която се отхвърлят исковете за неимуществени вреди за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 06.12.2018 г. до 21.08.2019 г.; в частта, в която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен иска за законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди от незаконосъобразно налагане на мярката „парична гаранция“, в размер на 2475,01 лева, за периода от 22.08.2019 г. до окончателното й изплащане. В касационна жалба са твърди, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1.„Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?“ 2. „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си чрез обсъждане и преценка на всички доказателства по делото и всички възражения и оплаквания на страните?“ 3. „Какъв е характерът на претенцията за присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди /пропуснати ползи/ от внасянето на сума като парична гаранция в производство по незаконно обвинение в извършване на престъпление?“. От Прокуратурата на Република България не е постъпил отговор. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение констатира, че касационна жалба е подадена е процесуално недопустима в частта, в която има произнасяне по иск за пропуснати ползи в размер на 2475.01 лева, представляваща законна лихва върху внесената парична гаранция от 15 000 лева, за периода от 10.11.2016 г. до 26.06.2018 г., тъй като е подадена срещу въззивно решение, което не подлежи на обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Преценката на съда дали въззивното решение подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.3 ГПК се извършва с оглед цената на иска към датата на завеждане на исковата молба, която се определя окончателно от първоинстанционния съд до края на първото заседание за разглеждане на делото според чл.70, ал.1 ГПК. В случая, ищецът е предявил обективно съединени искове за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ Цената на иска се определя съгласно чл.69, ал.1, т.1 ГПК – от търсената сума, която е съответно 100 000 лева, 413 076,56 лева и 2475.01 лева. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК /ДВ, бр.86 от 2017 г./ „не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост“. След като цената на иска е под установения минимален праг за достъп до касация, касационната жалба на В. И. М., подадена чрез адв. Н. М. от АК-София е недопустима в частта за имуществените вреди /пропуснати ползи/ в размер на 2475.01 лева, ведно със законните лихви до изплащането. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че по ДП № 321/2016 г., В. И. М. е привлечен като обвиняем на 11.10.2016 г. за извършени от него престъпления по чл.220, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл.26, ал.1 НК и му е определена мярка за неотклонение „парична гаранция“, която е била намалена на 15 000 лева и внесена по сметката на СГС на 10.11.2016 г., а след приключване на делото му е била на разположение да получи на 26.06.2018 г. Междувременно е била наложена и „забрана за напускане на пределите на Република България“ на 14.10.2016 г., която е отменена от съда на 29.11.2016 г. С друго постановление от 19.01.2017 г. по същото ДП № 321/2016 г., В. И. М. е привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл.219, ал.4, вр. ал.2 НК, чл.285 от НК и чл.220, ал.1 от НК, а въз основа на обвинителния акт е образувано НОХД № 934/2017г. на СГС, 7 състав, приключило с оправдателна присъда, която е потвърдена с решение от 31.10.2018 г. по ВНОХД № 1131/2018 г. на САС, влязло в сила на 06.12.2018г. При тези фактически обстоятелства, въззивната инстанция приема, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, поради незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпление от общ характер, от което са причинени вреди. Според мотивите на решението, действията на прокуратурата са в причинна връзка с настъпилите отрицателни изживявания, но надхвърлят обичайните негативни последици в наказателното производство, тъй като са свързани с упражняваната от пострадалия професионална дейност и пряко засягат чувството му за достойнство и чест. Съдът приема също, че чрез повдигането на незаконно обвинение се засяга доброто име в обществото и професионалните среди, а широкото медийно отразяване на случая, обосновава по-голям интензитет на търпените вреди. Съобразявайки заключенията на вещи лица, според съда, наказателната репресия, макар да не е първопричина за заболяванията на пострадалия, е довела до психоемоционален стрес, поради което справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на общо 50 000 лева и се дължат със законната лихва от 22.08.2019 г. до изплащане на сумата, По отношение на имуществените вреди в размер на законната лихва върху внесената парична гаранция 15 000 лева, за периода 10.11.2016 г. - 26.06.2018 г., в размер на 2475.01 лева и пропуснатите ползи - 413 076,56 лева, неполучено трудово възнаграждение от предсрочното прекратяване на трудовото правоотношение с Медицински университет – София, за периода от 26.10.2016 г. до 31.07.2020 г., въззивният съд е възприел крайните изводи на първоинстанционния съд, вкл. по направеното възражение за погасителна давност, но е отменил присъдената законна лихва върху обезщетението в размер на 2475.01 лева, считано от 22.08.2019г. до изплащането, като приема, че претенцията е неоснователна, според чл.10, ал.3 ЗЗД и липсата на главно задължение, върху което да се начисляват законни лихви. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че поставените от Прокуратурата на Република България въпроси обуславят изхода на делото, но не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Отговор на въпросите за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди, се дава в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в което се приема, че правните изводи на съда следва да се основават на конкретно установените обстоятелства за тежестта на повдигнатото обвинение и степента на накърняване на неимуществената сфера на лицето, срещу което е било повдигнато и поддържано незаконното обвинение. Въззивният съд в случая е установил всички релевантни за изхода на спора обстоятелства, въз основа на които следва да се определи конкретен размер на обезщетението на незаконно обвиненото лице, а решаващият му извод, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като по делото се доказва причинно-следствена връзка между повдигането на обвинение и причинените неимуществени вреди /установена от вещи лица и свидетелски показания/, са изцяло в съответствие с указанията в цитираното тълкувателно постановление. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира своето решение, чрез обсъждане и преценка на всички доказателства по делото и всички възражения и оплаквания на страните. В практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 217 от 31.10.2019 г. по гр.д.№ 1564/2019г., IV г.о. и решение № 19 от 23.07.2019 г. по гр.д.№ 2026/2018г., III г.о. се приема, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, когато се засяга неимуществената сфера на пострадалия, но когато се твърди, че са над обичайните, съдът може да уважи претенцията само след успешно проведено главно и пълно доказване на тези вреди и причинно-следствената връзка с обвинението. В конкретния случай, съдът възприема частично съображенията на първата инстанция за степента на въздействие на наказателното преследване върху живота и здравето на обвинения. Въз основа на установените по делото правнорелевантни факти е направен извод, че субективните изживявания от повдигането на обвинение са в степен, която е значително завишена в сравнение с обичайните при подобни случаи, което дава основание за присъждане на обезщетение в по-висок размер. След като размера на дължимото обезщетение е било определено въз основа на изводите, че извън обичайните вреди, за пострадалия са настъпили отрицателни изменения в начина му на общуване и възприемане на околния свят, влошаване на здравословното му състояние, накърняване на доброто име, чест и достойнство, включително и професионален план, не може да се приеме, че въззивният съд се е мотивирал в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, формирана с т.19 на ТР № 1/2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, че при разглеждане на делото във въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, т.е. формира собствени изводи за наличието или липсата на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди на пострадалия. Поставеният материалноправен въпрос: „Какъв е характерът на претенцията за присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди /пропуснати ползи/ от внасянето на сума като парична гаранция в производство по незаконно обвинение в извършване на престъпление?“ е във връзка с претенцията за парично вземане под минималния праг за допустимост по чл.280, ал.3, т.1 ГПК, с оглед на което е неотносим. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение