Определение № 1820 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4299/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. С. чрез адв. М. – назначен негов служебен адвокат против решение № 523/30.04.2024 г. по гр. д. № 2830/2023 г. на Апелативен съд – София, 8 – ми граждански състав. Ответникът по жалба Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалба е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 1932/18.04.2023 г. по гр. д. № 8254/2022 г на Софийски градски съд, ГО, I – 18 състав в частта за отхвърляне на предявеният от М. М. С. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ по НОХД № 9804/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 13 - ти състав, която впоследствие е била отменена, за разликата над присъдените 300 лв. до претендираните 30 000 лв. и в тежест на ищеца са възложени разноски. Решението на първоинстанционния съд в осъдителната му част (за присъденото обезщетение в размер на 300 лв.) е влязло в сила като необжалвано. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че с оглед на факта, че в частта на присъденото обезщетение първоинстанционното решение е влязло в сила, между страните със сила на пресъдено нещо са установени правопораждащите факти на деликтния състав по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, съответно установено е незаконно приложена мярка „задържане под стража“ спрямо ищеца, която е била отменена, както и че в пряка причинна връзка от това за ищеца са настъпили неимуществени вреди. По основния спорен въпрос за размера на дължимата обезвреда, решаващият състав е съобразил на първо място, че процесната мярка за процесуална принуда не е била приложена спрямо ищеца, т. е. същият не е бил задържан (а се е укрил, за да не бъде задържан). На второ място е прието, че периодът, през който е действала мярката, е твърде кратък - от 06.04.2022 г. до 21.04.2022 г., когато е отменена (с определение № 843/2022 г. по ВЧНД № 1446/2022 г. на СГС), т. е. 15 дни. Развити са доводи, че с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, ищецът не е установил твърденията си за търпени неимуществени вреди със съдържание и интензитет, оправдаващи от гледна точка на справедливостта присъждането на обезщетение в претендирания размер - от 30 000 лв. За неоснователно е намерено оплакването на ищеца във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от първостепенния съд, изрязващо се в недопускане на съдебно-психологична експертиза. Изтъкнато е, че неимуществени вреди, за установяването на които е поискано това доказателствено средство (силен страх, стрес, уплаха от възможността ищецът да бъде задържан, което от своя страна довело до принудителното му укриване) не изискват специални знания и съответно не се установят с експертиза, а със свидетели, които ищецът не е ангажирал въпреки предоставената му възможност за това. С оглед на горните факти и при съобразяване с обществено - икономическите условия в страната към релевантния момент, както и отчитайки особеностите на конкретния случай, второинстанционният съд е приел, че сумата от 300 лв. е справедливо обезщетяване на понесените от ищеца неимуществени вреди за период от 15 дни, изразяващи се в страх от задържането му, довел до неговото укриване, съответно невъзможност за свободно придвижване за този период от време. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроса за обстоятелствата, които следва да се обсъдят и преценят от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, с оглед принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Питането се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че е обусловило изхода на делото и е разрешено в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в ППВС № 4/1968 г., както и в решение № 9/10.02.2022 г. по гр. д. № 1692/2021 г., решение № 15/04.02.2020 г. по гр. д. № 1510/2019 г., решение № 182/05.12.2016 г.по гр. д. № 1331/2016 г., решение № 158/17.01.2019 г. по гр. д. № по гр. д. № 299/2018 г., всичките по описа на III г.о. на ВКС, решение № 26/11.02.2019 г. по гр. д. № 1467/2018 г. на ВКС, IV г.о. и др. Прави се искане за достъп до касация и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на касационното обжалване. Повдигнатият правен въпрос осъществява обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславя изхода по конкретното дело, изводим е от решаващите мотиви на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросът обаче не удовлетворява допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава. С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване, доразвито в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразено обстоятелството, че мярката за неотклонение „задържане по стража“ макар и наложена, не е била приложена спрямо ищеца – т. е. той не е бил задържан, че нейното действие е било ограничено в твърде кратък срок (едва 15 дни), че понесените от ищеца негативни изживявания се изразяват в страх от задържането му, довел до неговото укриване, съответно невъзможност за свободно придвижване за горния период от време, че в хода на съдебното дирене по делото други вреди от неимуществен характер не са установени. Затова присъдения размер от 300 лв. е счетен да удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните обстоятелства по делото. Наличието на трайна съдебна практика на ВКС по поставения въпрос (вкл. сочената от страната задължителна такава) и съобразяването й от въззивния съд при постановяване на решението в обжалваната му част, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Няма основание за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което достъп до касация на въззивното решение в обжалваната му част не може да се осъществи. Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на III г. о.,