Определение № 50209 от 20.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3108/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от М. Л. М. и Д. И. Ш., чрез адвокат Е. Д., срещу въззивното решение №169/10.02.2022г. на Софийски апелативен съд по в.г.д.№2255/2021г. в частта, с която е потвърдено решение №263072/13.05.2021г. по г.д.№6563/20г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетения в размер от по 160 000лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени от повдигнати на всеки един от тях обвинения за извършване на престъпление, по което са били оправдани с влязла в сила присъда №4/24.10.2013г. по ВНОХД №196/2013г. на АСНС и от обвинение, по което наказателното производство е прекратено с разпореждане от 22.04.2015г. по НОХД №423/2015г., в сила от 06.07.2015г. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, неправилност, необоснованост и постановяването му в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила. Насрещната страна Прокуратурата на Република България, редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд e потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от М. Л. М. и Д. И. Ш. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл.2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетения в размер от по 160 000лв. за претърпени неимуществени вреди, причинени от повдигнати на всеки един от тях обвинения за извършване престъпление, по което са били оправдани с влязла в сила присъда №4/24.10.2013г. по ВНОХД №196/2013г. на АСНС и от обвинение, по което наказателното производство е прекратено с разпореждане от 22.04.2015г. по НОХД №423/2015г., в сила от 06.07.2015г. Решението в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че между страните не е налице спор и от доказателствата по делото се установява, че двамата ищци М. Л. М. и Д. И. Ш. са били обект на наказателно преследване, като с влязла в сила на 28.04.2014 г. присъда били осъдени по част от обвиненията, а в останалата част – оправдани. Съдът посочил, че от датата на влизане в сила на присъдата, доколкото в същата се съдържа произнасяне относно невиновността на лицата, за тях е възникнала възможност да претендират обезщетение за вреди от незаконното обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Приел, че по отношение на обезщетенията, предмет на производството е приложима обща петгодишна погасителна давност, която е изтекла на 28.04.2019 г., много преди подаване на исковата молба – 08.07.2020 г. С оглед на това, намерил за основателно въведеното от ответника възражение в този смисъл и направил извод за неоснователност на предявените исковете поради погасяването им по давност. Съдът изложил, че макар ищците да са формулирали претенциите си за обезвреда като отделни пера, основавайки се на незаконосъобразните действия по задържане от 72 часа, домашен арест, неспазване на изискването за разумен срок на производството, забрана за напускане на страната, не са налице основания те да бъдат обсъждани поотделно. Обосновал, че обезщетението обхваща всички действия в хода на производството по незаконно обвинение в извършване на престъпление, като тяхното естество, продължителност, тежест и пр. намира отражение в определянето на общия размер на обезвредата. Допълнително посочил, че по смисъла и на т. 13 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС, ОСГК, основанието на иска за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ поглъща основанието на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, така както поглъща и основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение поради прекратяване на воденото срещу ищците производство, съдът приел за установено, че същото е стабилизирано на 06.07.2015 г., поради което давността по отношение на тази претенция следвало да изтече на 06.07.2020 г. С оглед на това и предвид правилото за спиране на давностните срокове, установено от чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13.03.2020 г., направил извод, че депозираната на 08.07.2020г. искова молба е подадена преди изтичане на давността. Изложил, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вреди и когато воденото срещу дадено лице наказателно производство бъде прекратено, като в закона изчерпателно са изброени хипотезите на прекратяване, при които лицето, обект на наказателно преследване, има право да ангажира отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ. Това са случаите, в които: 1) производството е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето; 2) производството е прекратено тъй като извършеното деяние не е престъпление и 3) прекратяването е поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или след като деянието е амнистирано. В конкретния случай, прекратяването на производството спрямо ищците било основано на чл. 24, ал.1 т. 6 НПК, тъй като н.д. № 423/15 и н.д. № 110/15 г. било образувано за деяние, за което те вече са били обект на преследване и спрямо тях е била постановена влязла в сила присъда, какъвто фактически състав не е предвиден като основание за ангажиране отговорността Прокуратурата по специалния закон. Позовал се и на формираната съдебна практика в този смисъл, според която включването на нови основания за прекратяване на наказателното производство във фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 (сегашна т. 3) ЗОДОВ чрез разширително тълкуване е недопустимо. Отбелязал, че в тази хипотеза отговорността на държавата може да бъде ангажирана по общия ред, какъвто иск не е предявен. По изложените съображения съдът намерил предявените искове за неоснователни. Касаторите М. Л. М. и Д. И. Ш. обосновават допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Не следва ли при предявен иск за обезщетение за репариране на вреди, настъпили в резултат от две обвинения, едното незаконно, при определяне наличието и размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът да обсъди и съобрази поотделно всички установени по делото, релевантни, конкретни обстоятелства, както и техният принос и значение за двете деяния поотделно, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. 2/ Не следва ли при предявен иск за обезщетение за репариране на вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът отделно да обсъди, съобрази и оцени общественото положение на ищеца при повдигане на обвиненията, като отделен значим фактор за оценка размера на настъпилите за ищеца неимуществени вреди. и 3/ Не налага ли съчетанието на тези два фактора – общественото положение на ищеца и медийното разгласяване на повдигнатото обвинение на лицето, претендиращо обезщетението, определяне на по-висок размер на настъпилите за това лице неимуществени вреди. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №184/05.10.2016г. по г.д.№1168/2016 г. и решение №150/21.06.2016г. по г.д.№1177/2016г. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.288 от ГПК и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторите да са посочили точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда и по отношение на които са налице предвидените в чл.280 от ГПК допълнителни основания. Касационната инстанция извършва проверка само в рамките на касационните доводи и по поставените въпроси. Съдът не може да допусне касационното обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподятеля, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Касационната инстанция може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или от посочените съдебни актове. В конкретния случай, всички поставени в изложението на касационните основания въпроси са свързани с начина на определяне на размера на следващото се на ищците обезщетение по реда на чл.2, ал.3, т.1 от ЗОДОВ, но същите не са обусловили правните изводи на въззвиния съд. Последният е отхвърлил предявените искове на две основания – като погасени по давност и поради липса на предвидените в закона предпоставки за ангажиране отговорността на държавата във връзка с прекратеното наказателно производство водено срещу ищците. В обжалваното решение съдът не е разглеждал и не се е произнасял по размера на дължимото им се обезщетение и начина на определянето му, поради което въпросите не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателите основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,