Определение № 246 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 686/2020 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община – Варна, чрез юрисконсулт П. Ц., против решение № 113 от 28. 10. 2019 г. по гр. д. № 437/2019 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 639 от 27. 05. 2019 г. по гр. д. № 2598/2018 г. на Варненския окръжен съд, с което е прието за установено по отношение на Община – Варна, че Л. Б. Ч. и А. И. А. са собственици, на основание придобивна давност, на поземлен имот с идентификатор .......... по кадастралната карта на [населено място], с площ от 425 кв.м., с адрес [населено място], [улица], ведно с едноетажна жилищна сграда с идентификатор .......... с площ от 91 кв.м. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила: необсъждане на всички събрани по делото писмени доказателства, установяващи проведено в периода 1987-1989 г., при действието на ЗТСУ /отм./, и приключило отчуждително производство, с имотно и парично обезщетяване собствениците на имота, в резултат на което собствеността е придобита от държавата, а впоследствие и от общината; некредитиране показанията на свидетелите, ангажирани от общината; незачитане материалната доказателствена сила на представените актове за частна общинска собственост, в нарушение на чл. 179 ГПК. Поддържа се и необоснованост на фактическите изводи, както и нарушение на чл. 79 ЗС и пар. 1 ЗД ЗС. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответниците по касационната жалба Л. Б. Ч. и А. И. А., чрез адв. Б. Д.-П., с писмен отговор изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, поради неотносимост на формулирания правен въпрос. Развиват и съображения за правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд, споделяйки изводите на първоинстанционния съд, на осн. чл. 272 ГПК, и излагайки и собствени такива, е приел за установено от фактическа страна, че по силата на договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .../1932 г., наследодателката на ищците Р. С. Г. е придобила процесния имот, който към този момент е съставлявал парцел № ..., с площ от 425 кв.м., в кв. ... по плана на [населено място]. Към 1961 г. имотът е бил застроен с едноетажна жилищна сграда, състояща се от три стаи, две антрета, изба и клозет, съгласно удостоверение № .../7. 03. 1961 г., издадено от ГНС-Варна. С н.а. № .../10. 03. 1983 г. Р. Г. прехвърля по 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху имота и къщата на дъщерите си И. С. М. и Й. С. Ж.. Р. С. Г. починала на 10. 07. 1983 г. и оставила следните наследници по закон: а/. дъщеря си И. С. М. - поч. 30. 04. 1993 г. и оставила за наследници децата си Л. Б. Ч. (ищца), И. Б. М. и В. С. М.; б/. дъщеря си Й. С. Ж. – поч. 21. 02. 2012 г. и оставила за единствен наследник дъщеря си Л. Ж. А., починала на 16. 11. 2013 г. и оставила наследници съпруг А. И. А. (ищец) и син Ж. А. А..; в/. внуците си Р. Т. Я. и Т. Т. К. - по право на заместване на сина й Т. С. Г., поч. 1966 г.; г/. внуците си С. И. Г. (поч. 2007 г. и оставил за наследници съпруга Е. Ат.Г. и деца А. С. И. и И. С. Ш.), Р. И. С. и Р. И. С. – поч.2018 г., неженен, без деца (по право на заместване на сина й И. С. Г., поч. 1978 г.). По ЗРП от 1984 г. е предвидено продължаване и разширяване на [улица], което засяга редица имоти, включително и процесния имот. Със заповед № 2371/26. 08. 1987 г. по чл. 98 ЗТСУ имотът е отчужден в полза на държавата, на основание чл. 95 ЗТСУ, оценен е и е предвидено имотно обезщетяване на ищцата Л. Б. Ч. и на Л. Ж. А. (наследодател на ищеца А. А.) – всяка с тристайно жилище, и обезщетяване на останалите съсобственици с плащане на парично обезщетение.Представени са заповеди № № 974/27. 03. 1989 г. и 978/27. 03. 1989г., издадени на основание чл. 100 ЗТСУ /отм./ и чл. 103, ал. 5 ЗТСУ /отм./, с които е определено Л. Ж. А. да бъде обезщетена с жилище – апартамент № 55, на 1 етаж, 33 вход, състоящо се от три стаи, кухня и сервизни помещения, с площ 93, 50 кв.м., изба № 1 и припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, с доплащане на сумата 20904 лв., а Л. Б. Ч. – с апартамент № 57, на 1 етаж, 33 вход, състоящо се от три стаи, кухня и сервизни помещения, с площ 93, 50 кв.м., изба № 4 и припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, с доплащане на сумата 20685 лв.Л. А. и Л. Ч. са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост върху описаните жилища, дадени им като обезщетение срещу отчужден имот за мероприятие по ЗТСУ № № 191/1994 г. и 189/1994 г., издадени на осн. чл. 134, ал. 4 ЗТСУ /отм./. Представена е счетоводна справка, изготвена от Община-Варна, за изплащане на парични обезщетения, в която фигурират съсобствениците на отчуждения имот Р. Т., Т. Т., Р. И., С. И. и Р. И., като няма данни за превод на сумите по банкови сметки. Със заповед № 1516/6. 10. 1992 г. на кмета на Община-Варна е отменено отчуждаването на процесния имот, извършено със заповед № 2371/26. 08. 1987 г.. Отмяната на отчуждаването е извършена на основание чл. 102, ал. 9 и 10 ЗС, поради отпадане от плана за строителство на обекта, за който е отчужден, несъбаряне на съществуващата в имота сграда и по причина, че „собствениците не са конкретно отчуждени“, както и на основание издадена в тази връзка заповед № 130 от 3. 02. 1991 г. на кмета на общината за отмяна на отчуждаване на терени за обекти, отпаднали от плана за строителство. Със заповед № 1262 от 24. 04. 2008 г. на кмета на Община-Варна са отчуждени 1/12 от 18/425 ид.ч. от процесния имот от 425 кв.м., от лицата Р. И., Р. И. и наследниците на С. И. (И. С. Ш., А. С. И. и Е. А. Г.), срещу парично обезщетение от 1367 лв., изплатено по банков път. Въз основа на показанията на свидетелката А. Б. е прието, че от 1983г. до предявяване на иска на 20. 09. 2018 г. само Л. Б. Ч. и Л. Ж. А., а след смъртта на последната на 16. 11. 2013 г. – съпругът й А. И. А., са владели процесния имот. Доказателствената стойност на съставените актове за частна общинска собственост е приета за оборена. От правна страна съставът на апелативния съд е приел, че ищците са придобили правото на собственост върху имота по давност, чрез упражнявано в продължение на повече от десет години преди предявяване на иска владение, започнало 1983 г., продължило и след 1992 г. (отмяната на отчуждаването). След отмяната на отчуждаването със заповед № 1516/6. 10. 1992 г. на кмета на Община-Варна, извършена на основание чл. 102, ал. 9 и 10 ЗС, имотът не е бил нито държавна, нито общинска собственост и разпоредбата на пар. 1 ЗД ЗС е неприложима. Правото на собственост на ищците, придобито още към 2002 г. (изтичането на десетгодишния давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС след отмяна на отчуждаването през 1992 г.) не е преминало върху общината на някакво основание, включително и за 1/12 ид.ч. от 18/454 ид.ч. от имота, по отношение на които през 2008 г., при действието на ЗОС, е проведено отчуждително производство по отношение на лицата Р. И. С., Р. И. С., И. С. Ш., А. С. И., Е. А. Г. (наследници на едно от четирите деца на Р. С. Г. - И. С. Г.,), по реда на ЗОС, за 1/12 ид.ч. от 18/454 ид.ч. от правото на собственост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос: „Налице ли е правен интерес за предявяване на положителен установителен иск за собственост от лице, претендиращо право на собственост върху имот, който е бил отчужден, преди лицето да е върнало полученото при отчуждаването обезщетение.“ Този въпрос не е бил обсъждан от въззивния съд, обжалваното решение не съдържа произнасяне по него и същият няма обуславящо значение за изхода на спора. Отмяната на отчуждаването на имота е извършена по реда на чл. 102 ЗС, а не по Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, предвиждащ влизане в сила на решението за отмяна на отчуждаването от момента на възстановяване на полученото парично обезщетение. Разпоредбата на чл. 102 ЗС в редакцията й към 1992 г. (ДВ, бр. 31/1990 г.), при действието на която е издадена заповед № 1516/6. 10. 1992 г., предвижда възможност за отмяна на отчуждаване на имота по искане на отчуждения собственик, ако обектът, за който е извършено отчуждаването, отпадне от плана и отстъпеният като обезщетение недвижим имот не е предаден на собственика. Влизането в сила на заповедта за отмяна на отчуждаването не е поставено в зависимост от настъпване на обстоятелства като връщане на изплатено парично обезщетение, връщане на сумата, платена като разлика между цената на отчуждения имот и този, отстъпен в обезщетение, доброволно предаване или принудително изземване от общината на предоставения като обезщетение имот. На следващо място, в срока за отговор на исковата молба ответната община не е направила възражение за материална незаконосъобразност на заповед № 1516/6. 10. 1992 г. на кмета за отмяна на отчуждаването на основание чл. 102, ал. 9 и 10 ЗС, поради издаването й при липса на една от предвидените в цитираната норма предпоставки – неприключване на отчуждителната процедура с предаване на предоставените като обезщетения жилищни обекти на отчуждените собственици, нито е искала допускане на доказателства за установяване на този факт. Следва да се посочи, също, че претендираното от общината право на собственост върху двата жилищни обекта – апартаменти, предоставени на ищцата/наследодателката на ищеца като обезщетение за отчуждените им в периода 1987-1989 г. общо 10/12 ид.ч. от правото на собственост не е предявено за защита в настоящото производство, поради което не следва да се обсъжда дали с влизане в сила на заповедта за отмяна на отчуждаването жилищата са станали общинска собственост. По изложените по-горе съображения настоящият състав намира, че поставеният въпрос не покрива изискванията за правен въпрос като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Поради отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда дали е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че мотивите към посоченото и представено от касатора решение № 71 от 28. 04. 2015 г. по гр. д. № 6943/2014 г. на ВКС, 1 г.о. не съдържат произнасяне по поставения въпрос, а коментират доказателствената сила на актовете за държавна и общинска собственост. В останалата си част изложението съдържа оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, необоснованост и противоречие с материалния закон, идентични на изложените в касационната жалба. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които са различни от основанията за допускане до касационно обжалване и чиято основателност би могла да се прецени само при допускане до касационен контрол на въззивното решение, което би осигурило възможност за проверка на правилността му. Жалбоподателят се позовава и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения (необсъждане на всички събрани по делото доказателства), необоснованост на фактическите изводи и нарушение на материалния закон. Тези пороци, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, като правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината. Следва да се добави, че не е от решаващо значение за изхода на делото дали ще се приеме, че ищците са придобили по давност целия имот или само 1/3 ид.ч. от същия, а останалите 2/3 (каквито са били правата им в съсобствеността към отчуждаването) – по наследство от И. С. М. и Й. С. Ж. и сключен от последните с майка им Р. Г. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н.а. №..../1983 г. В обобщение, настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и проверка на правилността му. При този изход на делото Община – Варна ще следва да бъде осъдена да заплати на Л. Б. Ч. и А. И. А. сумата 2700 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,