Определение № 4580 от 13.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1645/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца А. М. Д., касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България и касационна жалба на ответника Областна дирекция на МВР – Стара Загора срещу въззивно решение № 35 от 13.01.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1965/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, 12 с-в. Ищецът обжалва въззивното решение в частта му, в която, като е потвърдено решение № 1257 от 05.03.2024 год., постановено по гр. дело № 10557/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-10 с-в, са отхвърлени предявените от него солидарно срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Стара Загора искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 25 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., за сумата от 7 500 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от продажба на автомобил и за сумата от 14 935 лв. – имуществествени вреди, явяващи се пропуснат доход от възнаградителна лихва по банков влог на иззета в наказателното производство сума в размер на 19 000 лв. за периода от 18.07.2011 год. до 10.10.2022 год. Ответниците Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Стара Загора обжалват въззивното решение в частта му, в която, като е потвърдено решение № 1257 от 05.03.2024 год., постановено по гр. дело № 10557/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-10 с-в, са уважени предявените солидарно срещу тях от А. М. Д. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 год. до окончателното й изплащане, а ответникът Областна дирекция на МВР – Стара Загора – и в частта, в която са уважени предявените от А. М. Д. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 26 434 лв. – обезщетение за имуществени вреди от пропуснат доход от неплатено трудово възнаграждение за периода от 15.07.2011 год. до 06.12.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 год. до окончателното й изплащане. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на всяка от жалбите. В жалбата на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд декларативно бил посочил въз основа на кои обстоятелства приема, че размерът на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди – 25 000 лв., се явява справедлив, като не бил взел предвид всички обстоятелства, имащи значение за преценката. Не бил обсъдил как продължителността на процесното наказателно производство била повлияла на ищеца. Към момента на задържането и привличането в качеството на обвиняем ищецът бил публична личност, ползвал се с доверие и уважение в обществото, като заемал ръководна длъжност. Не било обсъдено в пълнота и заключението по съдебно-медицинската експертиза, от което се установявало, че в резултат на незаконно обвинение здравословното състояние на ищеца се било влошило. Въззивният съд не бил съобразил продължителността на задържането на ищеца, обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането, както и че обвинението било станало достояние на широк кръг, в т.ч. поради публичното задържане на ищеца. Неправилно въззивният съд бил приел, че не е представен документ, удостоверяващ сделката, имаща за предмет собственото на ищеца МПС. За сключването на предварителен договор за продажба на МПК не било необходимо съставянето на документ. Достатъчно било страните да са постигнали устно съгласие за предмета на договора, неговата цена и кога ще се сключи окончателната сделка. Ответниците не били оспорили наличието на въпросната договорка, а нейното сключване се доказвало от показанията на свидетелката Д.. Неправилно въззивният съд бил приел, че иззетата в наказателното производство сума от 19 000 лв. не е собствена на ищеца, тъй като била изтеглена от банковата сметка на свидетелката Д.. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси /като първите четири от тях са обобщени и уточнени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год./: 1/ За определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да го обоснове? 2/ Как се доказва стойността на сключени предварителни договори при условие, че за тяхното сключване, валидност и правопораждащо действие не е необходимо изготвяне на писмен документ? 3/ Допустими ли са гласни доказателства за установяване на размера на договорената цена за отчуждаване на вещ, собственост на ищеца, в полза на трето лице, когато двамата са сключили устен договор, в който са определили вещта, която е негов предмет и цената за отчуждаване? Представлява ли пропусната полза за ищеца въпросната цена да не се получи от него поради невъзможност да изпълни поетия ангажимент и да не сключи окончателен писмен договор с нотариална заверка на подписите, поради обстоятелството, че върху договорената за продажба вещ е наложено обезпечение по искане на органите на досъдебното производство? Следва ли при липса на писмен предварителен договор да се извърши преценка от съда каква е била пазарната стойност на процесната вещ към момента на договорката за нейната продажба, съответно сочената от свидетелите цена за това достоверна ли е и следва ли такава претенция да се уважава и до какъв размер? 4/ Как се определя правото на собственост върху парични средства, които се държат, стопанисват и управляват от съпруг? 5/ Представляват ли изключителна собственост на единия съпруг парични средства, намиращи се по банковата сметка на другия съпруг и за които средства е налице изрично признание от страна на лицето, в чиято сметка се намират въпросните средства, че същите в действителност са собственост на другия съпруг и се намират в конкретна банкова сметка поради наличие на договорка между съпрузите за това? 6/ Относно задължението на съда да изложи собствени мотиви за причинната връзка между причинените вреди на ищеца и незаконното обвинение, както и за задължението на съда да обсъди и даде отговор на всички доводи и възражения на страните, отправени до него в сезиращата жалба? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/, както и че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касационната жалба Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Стара Загора не са депозирали писмени отговори. В жалбата на ответника Прокуратурата на Република България се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е нарушил принципа на справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди бил завишен. В решението не били изложени мотиви за значението на всяко едно от установените обективни обстоятелства за размера на обезщетението. Въззивният съд не бил отчел следните обстоятелства: за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, в т.ч. по отношение на неговото физическо и психическо здраве; в досъдебното производство мерките за неотклонение се вземат и контролират от съда; фактическата и правна сложност на наказателното производство, продължителността му в съдебната фаза и причината за тази продължителност; възрастта на ищеца; широката медийна разгласа на процесното обвинение не можела да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, а и по делото нямало данни, че Прокуратурата на Република България неправомерно била предоставила невярна информация за хода на наказателното производство; съдебната практика по аналогични случаи; обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. Въззивният съд не бил изложил и мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са поставени два въпроса, които обобщени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., се свеждат до следния въпрос: За определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да го обоснове? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год., т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, решение № 179 от 19.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1156/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 50298 от 16.12.2022 год. на ВКС по гр. дело № 912/2022 год., ІV г. о., ГК и решение № 159 от 09.10.2019 год. на ВКС по гр. дело № 89/2019 год., ІІІ г. о., ГК. Ответникът по касационната жалба А. М. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната от ответника част. В жалбата на ответника Областна дирекция на МВР – Стара Загора се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че изложените в обжалваното решение мотиви са напълно идентични с мотивите към първоинстанционното решение. Така въззивният съд не бил изпълнил задължението си да изложи мотиви по доводите на страните, изложени във въззивните жалби и отговорите по тях. По делото липсвали доказателства дали през периода от 15.07.2011 год. /датата на задържането, което продължило 24 часа/ до 08.02.2012 год. /отстраняването от длъжност/ ищецът бил получавал трудово възнаграждение или не, респ. по каква причина не бил получавал трудово възнаграждение. Липсата на трудови доходи представлявала вреда, която не се предполагала, а подлежала на доказване. Не било ясно дали през периода от 15.07.2011 год. до 19.08.2011 год. /когато била взета мярката за неотклонение „задържане под стража“/ ищецът бил полагал труд и получавал ли е трудово възнаграждение. В мотивите на обжалваното решения не бил изяснен начина, по който въззивният съд бил изчислил конкретния размер на обезщетението за имуществени вреди от пропуснато трудово възнаграждение. Присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди бил завишен и не съответствал на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не бил изследвал колко време било продължило влошаването на здравословното състояние на ищеца, дали същото имало трайно отражение или е настъпило подобрение след изменение на мярката за неотклонение, респ. след приключване на наказателното производство. В решението нямало оценка на достоверността на събраните гласни доказателства и не било обсъдено дали търпените от ищеца вреди надхвърлят обичайните такива. Доброто име и положението на уважаван професионалист подлежали на доказване. Емоционалните изживявания, посочени в исковата молба – като основание за претендираното обезщетение, не били доказани по несъмнен начин. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, като направи собствени правни изводи и да изложи собствени мотиви? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши обоснована преценка на свидетелските показания с оглед на всички други данни по делото, като отчете тяхната възможна заинтересованост в полза на една от страните по делото? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 212 от 01.02.2012 год. на ВКС по т. дело № 1106/2010 год., ІІ т. о., ТК, решение № 7 от 08.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 510/2011 год., ІІ г. о., ГК, решение № 92 от 06.11.2019 год. на ВКС по т. дело № 2100/2018 год., І т. о., ТК, решение № 403 от 23.01.2015 год. на ВКС по гр. дело № 3902/2014 год., ІV г. о, ГК, решение № 202 от 21.12.2013 год. на ВКС по т. дело № № 866/2012 год., І т. о., ТК. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба А. М. Д. не е депозирал отговор на касационната жалба. С молба с вх. № 18211 от 07.10.2025 год. ответникът Прокуратурата на Република България се е присъединил към касационната жалба на ответника Областна дирекция на МВР – Стара Загора срещу въззивното решение в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 26 434 лв. – обезщетение за имуществени вреди от пропуснат доход от неплатено трудово възнаграждение за периода от 15.07.2011 год. до 06.12.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.05.2022 год. до окончателното й изплащане. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства, че на 15.07.2011 год., в 18.00 ч., ищецът е задържан от органите на МВР за срок до 24 часа. С постановление от 16.07.2011 год. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 302, т.1, пр. 1 вр. с чл. 301, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с чл. 20, ал. 1 НК, а именно – че в периода от м. февруари 2011 год. до 13.07.2011 год. в [населено място] в условията на продължавано престъпление, сам и в съучастие, в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение – директор на Областен отдел „Контролна дейност – ДАИ“ към Изпълнителна Агенция „Автомобилна администрация“, [населено място] е приемал дарове, които не му се следват – пари, за да не извърши дейности по служба – да не упражни функциите си по осъществяване на контрол. На 19.08.2011 год. с определение № 250 по НЧД № 519 на Окръжен съд – Стара Загора по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена с протоколно определение от 28.07.2011 год. на Апелативен съд – Пловдив. На 06.10.2011 год. с определение № 322 по НЧД № 672 на Окръжен съд – Стара Загора мярката за неотклонение „задържане под стража“ на ищеца е изменена в „домашен арест“. На 29.11.2011 год. с постановление на прокурор от ОП – Стара Загора мярката за неотклонение е изменена на „парична гаранция“, а впоследствие отменена с постановление от 17.09.2013 год. на прокурор при ОП – Стара Загора. Със Заповед № 086 от 29.02.2012 год. на Изпълнителния директор на изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ при Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията (МТИТС) ищецът е временно отстранен от работа като началник Областен отдел „Контролна дейност - ДАИ“ поради привличането му като обвиняем по досъдебно производство № 429/2011 год. по описа на ОДМВР – Стара Загора, във връзка с пр. пр. № СП 1367/2011 год. на ОП – Стара Загора. С решение № 2979 от 04.06.2012 год. на АССГ, влязло в сила на 29.06.2012 год. заповедта за временно отстраняване е отменена по жалба на ищеца. На 04.07.2012 год. със заповед № 380 от 04.07.2012 год. на Изпълнителния директор на изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ при МТИТС ищецът отново е отстранен от работа като началник Областен отдел „Контролна дейност – ДАИ“ поради това, че има качество на обвиняем по досъдебно производство № 429/2011 год. по описа на ОДМВР – Стара Загора във връзка с пр. пр. № СП 1367/2011 год. на ОП-Стара Загора, която заповед е влязла в сила. На 06.12.2013 год. със заповед № 086 от 06.12.2013 год. на Изпълнителния директор на изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ при МТИТС, служебното правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. След неколкократни връщания на обвинителния акт, на 08.03.2016 год. по внесен обвинителен акт в СНС е образувано НОХД № 599/2016 год. за извършени престъпления по чл. 301, ал. 1, пр. 2 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК и по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4 вр. чл. 321, ал. 3, т.1 вр. чл. 321, ал.1 НК срещу ищеца и други лица. С присъда, постановена по посоченото дело и влязла в сила на 09.05.2022 год., ищецът е оправдан по повдигнатото му обвинение. Въз основа на събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства чрез разпита на свидетелката Р. Д. /съпруга на ищеца към 2011 год./, въззивният съд е счел за установено, че преди образуването на процесното наказателно производство ищецът бил весел човек, с чувство за хумор, винаги усмихнат, душата на компанията. След това той коренно се променил – станал затворен, не се усмихвал, спрял да бъде отзивчив към хората. При посещенията на свидетелката по време на престоя му в ареста в Стара Загора ищецът плачел почти през цялото време, свалил около 15 кг., не можел да спи и здравословното му състояние се е влошило. Това наложило да бъде преместен в болницата към затвора в Ловеч. Здравословните проблеми на ищеца, свързани със завишение на захарта и кръвното налягане, се задълбочили и се е наложило да премине на медикаментозно лечение. Негативно била повлияна и психиката му. Преди задържането си ищецът бил изключително уважаван човек – като професионалист и като личност, като във връзка с работата си контактувал с много хора. След задържането и по време на делото приятелите му се отдръпнали, което накарало ищеца още повече да се затвори и да изпитва неудобство, да не излиза от вкъщи. Имало и публикации в пресата, в интернет и по новините, което също оказало голямо влияние върху ищеца. Като е кредитирал заключението по съдебно-медицинска експертиза, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е страдал от артериална хипертония от 2001 год., захарен диабет – неинсулинозависим тип от преди юли 2011 год., тревожно-депресивно разстройство от 2007 год. и стенокардия от преди 2011 год. Тези заболявания били възникнали преди датата, на която бил задържан под стража и същите не били в причинно-следствена връзка със задържането, но настъпили влошавания на тези заболявания във връзка с преживения стрес от задържането му под стража. Задържането на ищеца и наказателното производство срещу него получили широко медийно отразяване и публично разгласяване /публикации – извлечения от интернет медии/. По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимущестени вреди, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: възрастта на ищеца – мъж в зряла възраст, с изградени социални контакти, личен и професионален авторитет; наказателното производство срещу ищеца продължило 7 години, 8 месеца и 8 дни; след задържането ищецът започнал да преживява стрес с висока интензивност, вследствие на което съществуващите му заболявания се влошили, наложило се медикаментозно лечение на същите; на ищеца били наложени мерки за неотклонение „задържане под стража“, „домашен арест“ и „парична гаранция“; засегнати били социалните му контакти, уронено било доброто му име и положението му на уважаван професионалист, като затова допринесло и широкото медийно отразяване на случая; на ищеца било повдигнато обвинение за участието му в няколко престъпления, сред които и за участие и ръководене на организирана престъпна група. При отчитане на всички тези критерии въззивният състав е формирал извода, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 25 000 лв. е справедливо. По отношение на иска за имуществени вреди в размер на 55 000 лв., изразяващи се в пропуснати ползи от трудови възнаграждения за периода от 15.07.2011 год. до 06.12.2013 год. въззивният съд е изложил съображения, че съгласно действащата към датата на привличането на ищеца като обвиняем разпоредба на чл. 100, ал. 2 ЗДСл, във всички случаи на образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1 б. “а“ НК органът по назначаването го отстранява временно от работа. Последният действа в условията на обвързана компетентност, без право на преценка. В случая прокуратурата отговаря за всички вреди за периода от 08.02.2012 год. до 06.12.2013 год. /прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца/. При обективна невъзможност на работника или служителя да се яви на работа по съществуващо служебно правоотношение, която е резултат от наложена му ограничителна мярка, е налице доказана възможност за реализиране на трудови доходи, която обаче е пропусната именно поради наложените мерки за неотклонение. За периода, през който ищецът е бил в обективна невъзможност да полага труд по валидно служебно правоотношение в резултат на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, впоследствие изменена в „домашен арест“ в рамките на наказателното производство, причинната връзка между вредата и незаконното обвинение е доказана. Следователно ищецът е търпял имуществени вреди от пропуснато трудово възнаграждение и за периода от 15.07.2011 год. до 08.02.2012 год. В обобщение е счел, че искът за обезщетение за имуществени вреди за пропуснат трудов доход са основателни за периода от 15.07.2011 год. до 06.12.2013 год. Като се е позовал на заключението по съдебно-счетоводна експертиза, според което месечното трудовото възнаграждение, получавано от лице заемащо длъжността „Началник областен отдел“ в [населено място], до прекратяване на служебното правоотношение на 06.12.2013 год. в „Контролна дейност – ДАИ“ – Стара Загора е както следва: за периода 2010 – 2012 год. в размер на 580 лв.; за периода 2012 – 2013 год. в размер на 812 лв.; за 2013 год. в размер на 1 200 лв., като за проверявания период на лицето не са изплащани допълнителни възнаграждения, въззивният съд е счел, че дължимото на ищеца обезщетение възлиза на 26 434 лв. По иска за имуществени вреди в размер на 7 500 лв., изразяващи се в пропуснати ползи от продажба на автомобил, въззивният съд е приел, че по делото не са ангажирани убедителни доказателства, които да установяват със сигурност пропуснати ползи от продажбата на въпросния автомобил. Не се установява наличие на действителна уговорка за продажба на същия, а само намерение у ищеца. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, предположението за осъществяването й следва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Възможността за увеличение на имуществото на лице, сама по себе си, не е достатъчна за да се приеме наличието на пропусната полза, поради което претенцията за имуществени вреди в размер на 7 500 лв. е неоснователна. Отделно от това е изложил съображения, че дори и при наличието на валидно сключен договор за покупко-продажба на МПС, съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. 2 ГПК, не се допускат свидетелски показания за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5 000 лв. По отношение на иска за имуществени вреди в размер на 14 935 лв., изразяващи се в пропуснат доход от възнаградителна лихва по банков влог, въззивният съд е посочил, че ищецът твърди, че е притежавал сумата от 19 000 лв. и е имал намерение да я съхранява в банка като обикновен депозит. В тази връзка е приел, че по делото не се установява, че ищецът лично е притежавал подобна сума, нито че той е предприел действия по сключване на договор за банков влог, като сигурното възникване на правоотношението е осуетено единствено от изземване на сумата от органите на досъдебното производство. Съгласно самите твърдения на ищеца, от общия му дом със съпругата му е иззета единствено сумата от 1 020 лв. и 140 евро на 15.07.2011 год. По делото не са ангажирани доказателства чия е била сумата в брой – на ищеца или на съпругата му, но дори и да се приеме, че е била имущество на ищеца, то няма данни откога е била съхранявана от него в брой, нито доказателства за сключен договор за банков влог или депозит или друг банков договор, по силата на който за ищеца би възникнало вземане за възнаградителна лихва и получаването на което вземане е осуетено единствено от изземването на сумата. За остатъка от паричната сума се установява от показанията на свидетелката Д., че парите е изтеглила лично от собствената си банкова сметка. Сумите по банковите сметки на съпрузите не представляват съпружеска имуществена общност, а са лично имущество – чл.21 и сл. СК. Ето защо за ищеца не биха могли да възникнат вреди от пропусната полза да получи възнаградителна лихва, доколкото не е бил собственик на сумата, която се предполага да е възнамерявал да вложи в банка. А вредите, възникнали в патримониума на свидетелката Д. не са предмет на настоящото производство. В обобщение е формирал извод за неоснователност на тази претенция. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Не е налице поддържаното от всеки от касаторите А. М. Д. /ищец/ и Областна дирекция на МВР – Стара Загора /ответник/ основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закова или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще е съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да е налице очевидна неправилност, когато въззивното решение е незаконосъобразно поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато то е постановено в противоречие с практиката на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи необосноваността на въззивното решение, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая изложените във въззивното решение мотиви изключват извод за наличието на някоя от горепосочените хипотези на квалифицираната форма на неправилност. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ и по трите касационни жалби по поставения от касаторите А. М. Д. и Прокуратурата на Република България идентичен въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да го обоснове, както и по поставения от касаторите А. М. Д. и Областна дирекция на МВР – Стара Загора идентичен въпрос относно задължението на въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, като направи собствени правни изводи и да изложи собствени мотиви. Тези въпроси обуславят изхода от спора – първият от тях е поставен в контекста на оплакванията на касаторите, че въззивният съд не е извършил преценка на всички конкретни обективно съществуващи и проявени обстоятелства и на това как същите влияят на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а вторият – че обжалваното решение буквално повтаря мотивите на първоинстанционния съд, и е необходима проверка за разрешаването им от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, в т.ч. задължителната такава, по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД и във връзка със съдържането на мотивите на въззивния съд. В решението си по съществото на спора ВКС ще се произнесе по останалите поставени от касаторите въпроси. На основание чл. 18, ал. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът-ищец А. М. Д. следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 5 лв. Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – Стара Загора са освободена от държавна такса /Тълкувателно решение № 7 от 16.11.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГК/. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд