Определение № 3342 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1716/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. В. срещу решение № 590/21.11.2025 г. по в. гр. д. № 779/2025 г. на Благоевградския окръжен съд. С него, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. А. В., починал в хода на производството и заместен от наследника му по закон И. Г. В., срещу Административен съд – Кюстендил иск с правно основание в чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на сумата над 2 500 лв. до 5 001 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от нарушаване правото на ЕС - чл. 47 §§ 1 и 2; чл. 48, ал. 2; чл. 49, ал. 1; чл. 1; чл. 17, ал. 1; чл. 20; чл. 25 и преамбюла от Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/; чл. 2; чл. 4 §3; чл. 6 §3; чл. 19 §1 ал. 2 и преамбюла на Договора за ЕС /ДЕС/, при постановяване на решение № 15/29.01.2014 г. по адм. дело №42/2013 г. на Административен съд – Кюстендил, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането - 29.01.2014 г. до окончателното изплащане и е прекратил производството по делото в тази част, като е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, с която този иск е отхвърлен за сумата до 2 500 лв. Със същото решение въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, с която са отхвърлени предявените от И. Г. В. срещу Административен съд – Кюстендил искове с правно основание в чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на следните суми: 5001 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, 614,50 лв. - обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат от нарушаване правото на ЕС чл.47 §§ 1 и 2; чл. 48, ал. 2; чл. 49, ал. 1; чл. 1; чл. 17, ал. 1; чл. 20; чл. 25 и преамбюла от Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/; чл.2; чл.4 §3; чл. 6 §3; чл. 19 §1 ал. 2 и преамбюла на Договора за ЕС /ДЕС/, при постановяване на решение №15/29.01.2014 г. по адм. дело № 42/2013 г. на Административен съд – Кюстендил, ведно със законната лихва върху горните суми от датата на увреждането - 29.01.2014 г. до окончателното изплащане. В изложението към жалбата се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 ГПК. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, включително чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е приел за установено, че производството по адм. д. № 42/2013 г. по описа на Административен съд – Кюстендил е образувано по жалба на И. Г. В. против заповед №ДК-02-ЮЗР-481/23.11.2012 г. на началника на РДНСК-Югозападен район [населено място], с която е разпоредено да бъде премахнат незаконен строеж "септична яма", находящ се в мах. В., землище на [населено място], общ. К. с извършители Г. А. В. и И. Г. В., като заинтересована страна по делото е конституиран Г. А. В.. В първото по делото открито заседание, проведено на 20.03.2013 г., И. В. се е явил лично и с адвокат И. Д., лично се е явил и Г. В.. По искане на жалбоподателя, направено с жалбата и поддържано в съдебно заседание от процесуалния представител на жалбоподателя - адв. Д., съдът е допуснал и назначил съдебно-техническа експертиза, при вносим депозит от 60 лв. от жалбоподателя. Във второто съдебно заседание на 08.05.2013 г. не е даден ход на делото поради неизготвяне на експертизата. В третото съдебно заседание, проведено на 19.06.2013 г., е изслушано заключението на вещото лице по изготвената съдебно-техническа експертиза, с личното участие на жалбоподателя, на неговия пълномощник адв. Д. и на заинтересованата страна Г. В.. Съдът е приел експертното заключение, възложил е дължимия остатък от 40 лв. за възнаграждение на вещото лице на жалбоподателя, и е допуснал допълнителна съдебно-техническа експертиза при вносим депозит от жалбоподателя в размер на 60 лв. В следващото съдебно заседание, проведено на 25.09.2013 г., е изслушано заключението на вещото лице по изготвената съдебно-техническа експертиза, с личното участие на жалбоподателя, на неговия пълномощник адв. Д. и на заинтересованата страна Г. В.. Съдът приел експертното заключение и допуснал допълнителна задача към съдебно-техническата експертиза при вносим депозит от 80 лв. от ответника. В последното съдебно заседание, проведено на 20.11.2013г., заключението е прието. С окончателно решение № 15/29.01.2014 г., постановено по адм. д. № 42/2013 г. на Административен съд – Кюстендил е отхвърлена жалбата на И. Г. В. срещу заповед №ДК-02 ЮЗР-481/23.11.2012 г. на началника на РДНСК-Югозападен район [населено място], с която е разпоредено премахването на незаконен строеж и жалбоподателят е осъден да заплати на насрещната страна сторените от нея разноски. С решение № 9740/10.07.2014 г., постановено по адм. дело № 5127/2014 г. по описа на ВАС е отхвърлено искането на И. Г. В. за отмяна на влязлото в сила решение № 15/29.01.2014 г. по адм.д. № 42/2013 г. на Административен съд – Кюстендил. В производството пред ВАС молителят И. Г. В. се е явил лично, а конституираният като ответник Г. А. В. не се е явил. С решение № 5977/25.05.2015 г. по адм. дело № 12025/2014 г. по описа на ВАС е отхвърлено и искането на Л. И. В. за отмяна на основание чл. 245, ал. 1 АПК на влязлото в сила решение № 15/29.01.2014 г. по адм.д. № 42/2013 г. на Административен съд – Кюстендил. В производството пред ВАС молителката Л. В. не се е явила, като ответници са конституирани И. В. и Г. В., от които в съдебно заседание се е явил само И. В.. От правна страна въззивният съд е приел, че са предявени искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, който законов текст регламентира установения с практиката на СЕС и пилотното решение по делото K цbler, принцип за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на общностното право, допуснати от национални юрисдикции. Посочил е, че фактическият състав на тази обективна отговорност на държавата включва: 1/. общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти; 2/. достатъчно сериозно нарушение на тази норма и 3/. пряка причинна връзка между нарушението и вредата, претърпяна от частноправния субект. На нарушение на правна норма се приравнява и несъобразяването с практиката на СЕС по тълкуването и прилагането на съответната норма от общностното право. Посочил е, че от правото на справедлив съдебен процес, установено с текста на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и еквивалентът му по чл. 47 ХОПЕС, произтичат няколко основни права, но нито едно от тях според въззивния съдебен състав не е накърнено с постановеното по адм. д. № 42/2013 г. от Административен съд – Кюстендил решение. Подчертал е, че гаранциите, които посочените норми от правото на ЕС предоставят на частноправните субекти са процесуални. Те се свеждат до възможността лицето да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства, а съдът да има нужната компетентност да разгледа спора по същество и да се произнесе по неговата фактическа и правна страна. Допустими са разумни ограничения от страна на държавата на това право, което не е абсолютно, каквито ограничения могат да бъдат свързани с изисквания за допустимост на исковете и обжалванията - какъвто е и процесния случай /напр. решението по делото M. G. v. S., § 36/. Правото на справедливо правораздаване и на достъп до съд, включват възможността всяка страна да може да представи твърденията си и да ангажира доказателства, да се противопостави на доводите на другата страна и да оспори неблагоприятните за нея доказателства, а решаващият съд следва да направи надлежно проучване на доказателствата и твърденията на страните. Решението следва да бъде в достатъчна степен мотивирано, така че страните по делото да получат ясен отговор на своите аргументи. Въззивният съд е приел, че в случая всички установени процесуални гаранции са предоставени на ищците, същите не са били лишени от достъп до справедлив и безпристрастен съд, получили са решение по съществото, а изходът от делото е ирелевантен за фактическия състав по чл. 2в ЗОДОВ, тъй като гаранциите на правото по чл. 47 ХОПЕС са процесуални, а не материалноправни. Относно твърдяното нарушение, че не е приложен законът, който е посочил ищецът, въззивният съд е изложил, че в производството по ангажиране на отговорността на национална съдебна юрисдикция за нарушения на общностното право, не се извършва преразглеждане и пререшаване на спора, който е решен с влязлото в сила съдебно решение. В тази връзка е посочил, че оплаквания относно изхода на процеса пред националния съд, че фактите по делото са преценени неправилно или че националният закон е интерпретиран неправилно от съдилищата са ирелевантни, в производство като процесното не се извършва преценка за наличие на фактически и правни грешки на съдилищата. По отношение на нормите от ХОПЕС, които ищецът се позовава - чл. 17, т. 1 и чл. 47 ХОПЕС и установените с тях права, въззивният съд е посочил, че съгласно нормата на чл. 52, ал. 3 ХОПЕС доколкото Хартата съдържа права, съответни на права, гарантирани от ЕКЗПЧОС, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в ЕКЗПЧОС. Така правото по чл. 17, т. 1 ХОПЕС е идентично с правото по чл. 1, т. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, а чл. 47 ХОПЕС е еквивалентен с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и чл. 13 ЕКЗПЧОС. Въззивният съд е приел, че в случая не се установява и нарушение на правото по чл. 47 ХОПЕС, изискващо от държавите-членки да предвидят в националните си правни системи ефективни вътрешно правни средства за защита срещу нарушения на права, установени с ЕКЗПЧОС. Посочил е, че в практиката си Европейският съд по правата на човека /напр. решението по делото C. and Fell v. Uk/, е изяснил, че задълженията по чл. 13 ЕКЗПЧОС са допълнителни и са в смисъл, че задължение на държавата е да предвиди средство за защита за претенции относно нарушение, които преминават прага на "вероятна защитимост". Касае се за процесуални гаранции за защита, които не придават материалноправен характер на чл. 13 ЕКЗПЧОС. Приел е, че в настоящия случай ищецът е упражнил надлежно правото си на достъп до съд, предявявайки претенциите си, по които е получил решение по същество, упражнил е и правото си да иска отмяна на влязлото в сила административно решение, поради което всички процесуални гаранции на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС са спазени. Съдът е длъжен да разгледа и реши, а не да уважи всяка молба за защита и съдействие. Въззивният съд е приел, че не е допуснато и нарушение на чл. 17, т. 1 ХОПЕС. Съгласно тази разпоредба всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Преходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби. Във връзка с релевираните във въззивната жалба оплаквания, че решаващият районен съд не е бил обективен, окръжният съд е посочил, че същите не следва да се разглеждат, тъй като видно от протокола от открито съдебно заседание не е поискан отвод на съдията докладчик. В мотивите си въззивният съд е препратил и към правните изводи на първоинстанционния съд. Най-накрая, въззивният съд е достигнал до извода за частична недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като в нарушение на закона районният съд е приел, че увеличение на иска за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от наследодателя, по размер е допустимо, когато това увеличение е заявено от наследник на починалия в хода на производството ищец. В случая с протоколно определение от 11.04.2025 г. първоинстанционният съд е допуснал изменение на иска за неимуществени вреди, предявен от Г. А. В., починал в хода на производството, на 5001 лв., по искане на неговия наследник. В тази връзка са изложени съображения, че претенцията за обезщетение на неимуществени вреди е строго лична по своя характер и ако приживе пострадалият е предявил такъв иск, процесът може да бъде продължен от неговите наследници, респ. ако приживе не го е предявил, наследниците могат да претендират обезщетение само за собствените си болки и страдания, а не и за тези на непосредствено увредения. При смърт на ищеца след завеждане на исковата молба процесът може да бъде продължен от неговите наследници по силата на законното процесуално правоприемство, но само в рамките на вече заявеното спорно право - очертано със страни, предмет и размер, без да може да бъде изменян по размер и страни. Искът за обезвреда на засегнатите нематериални блага - болки, страдания, неудобства и др., произтекли от непозволено увреждане е строго личен, защото е свързан пряко със субективните преживявания на пострадалия, който именно е търпял болките, страданията и неудобствата. Затова процесуалните правоприемници на ищеца по чл. 227 ГПК по такъв иск са обвързани с положението на процеса към момента на възникване на правоприемството, включително със страните и размера на заявената претенция. Те встъпват в границите на упражненото от първоначалния ищец, а не и възможно, но неупражнено право на иск, поради което последващото му изменение от тях при условията на чл. 214, ал. 1 ГПК е недопустимо. С оглед на изложеното, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частта, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди, предявен от Г. А. В., починал в хода на производството, за горницата над сумата 2 500 лв. до 5001 лв. В касационната жалба се твърди, че постановеното въззивно решение е нищожно, недопустимо и неправилно. Твърди се, че преписът от решението, който жалбоподателят получил, не е подписан от членовете на съдебния състав, както и че непосредствено преди началото на откритото съдебно заседание по делото негласно са сменени двама от членовете на съдебния състав. Изложени са съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, при необоснованост на правните изводи и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1."В съдебно производство относно отговорността на държавата за вреди-следствие от правораздавателна дейност на друга национална юрисдикция, дължи ли съдът разглеждане по същество на твърденията за нарушения, извършени от тази юрисдикция?; 2."Длъжен ли е съдът да обсъди всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи; задължен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание?"; 3."Съответства ли на правото на ЕС - на чл. 2 ДЕС, чл. 19 §1 ал.2 ДЕС, чл. 47 §§ 1 и 2 ХОПЕС и на принципа на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти - съдебно решение, което не изследва относимото в случая материално право?"; 4."Достатъчно ли е констатиране на формалното спазване на процесуалните правила при осъществяване на правораздавателна дейност за да бъде изключена отговорност на държавата в производство по чл. 2в от ЗОДОВ? Съответства ли такъв подход на изискванията за съответстващо тълкуване на ПЕС и на чл. 7 от Конституцията на Република България?". Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 3 ГПК поради вероятна нищожност и съответно поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Административен съд – Кюстендил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал писмен отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. В случая атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. В частност, не е налице нищожност поради връчване на касатора на неподписано копие от въззивното решение, при положение, че по делото е приложен препис от постановеното в електронна форма решение, заверен при условията на чл. 102а, ал. 4 ГПК, който документ законът признава за официален препис на издаденото в електронна форма решение и доказващ, че е подписано от членовете на съдебния състав. След влизане в сила на измененията в ЗСВ и в ГПК, уреждащи издаването на актове от органите на съдебната власт в електронна форма, които изменения не са съгласувани надлежно както помежду си, така и с действащите разпоредби на ГПК, практиката на ВКС еднозначно приема, че както подписаният с ръкописен подпис писмен съдебен акт, така и издаденият такъв в електронна форма и подписан с квалифициран електронен подпис, са валидни. Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателя, че обжалваното решение е нищожно като постановено от ненадлежен /незаконен/ състав. Според разпоредбата на чл. чл. 235, ал. 1 ГПК решението се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Видно от приложения по делото протокол за избор на съдия докладчик от 09.07.2025 г. за съдия докладчик е избран съдия М. К.. С два протокола от 22.10.2025 г. за членове на съдебния състав са определени съдия Г. Я. и мл. съдия В. Д. - начин на разпределение - ръчно разпределение, като причината е заповед № 566/22.10.2025 г. на зам. председателя на Окръжен съд – Благоевград. По делото е приложен протокол от проведеното на 23.10.2025 г. открито съдебно заседание. От него се установява, че в съдебния състав, участвал при приключване на устните състезания и обявяването на делото за решаване, са взели участие съдиите Г. Я., М. К. и В. Д., като същите са участвали и при постановяване на решението, поради което липсва вероятност обжалваният съдебен акт да е нищожен на поддържаното основание. Решението не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Поставените в изложението въпроси също не могат да послужат като основание допускане на касационно обжалване. Въпросите първи, трети и четвърти не са от значение за крайния изход на конкретния правен спор, тъй като визираните в тях предпоставки не са изследвани или не са приети за установени от въззивния съд в обжалвания акт. Същевременно те изискват при отговора им да бъде анализирана конкретната установена фактическа обстановка по делото въз основа на приетите доказателства и въз основа на нея да бъдат изведени решаващите правни изводи досежно основателността или неоснователността на иска по чл. 2в ЗОДОВ, т. е. въпросите са относими към правилността на атакуваното решение и релевираните в тази връзка нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от въззивния съд. В обжалваното решение съставът на Благоевградския окръжен съд е разгледал искове за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди от нарушаване на правото на ЕС, като се е произнесъл по материалноправните предпоставки на претенцията по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ - установено ли е при разглеждане на конкретното административно дело допуснато нарушение на правна норма на правото на ЕС и практиката на СЕС даваща права на частноправни субекти при правораздавателната дейност по конкретния административен процес, за което държавата отговоря чрез органа, от чиито противоправни актове се претендира да са причинени вреди; достатъчно съществено и явно ли е това нарушение и понесени ли са от ищеца имуществени и неимуществени вреди в пряка причинна връзка с допуснатото нарушение. От съвкупната оценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е обосновал извод, че при разглеждане на административното дело ответникът Административен съд – Кюстендил не е допуснал нарушение на сочените в исковата молба норми на правото на ЕС, на правото на ищеца на справедлив съдебен процес, в проведеното съдебно производство са му били осигурени ефективни средства за защита гарантиращи защитата и реализирането на правата и законните интереси на страните в процеса, както и не е нарушено правото на мирно ползване на собствеността. Поставените въпроси не са от значение за тези решаващи правни изводи. Те съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение и като такива е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационните жалби - предмет на настоящото производство. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият въпрос е обоснован със задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, както и да извърши преценка на събраните доказателства. В решение № 134/08.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г. на ВКС, IV г. о., е посочено, че съдът е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение към предмета на спора. Това предполага да изследва целия релевантен и допустим доказателствен материал, събран по делото. Съдът е длъжен да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, като ясно и точно изложи съображения по тях. В случая в обжалваното решение се съдържат изводи за всички обстоятелства, които имат значение за разрешаване на спора, както и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Изложени са и подробни съображения по тези доводи. Ето, защо и този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение