Определение № 50163 от 29.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 635/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищец в производството – М. А. С., срещу въззивно решение № 218 от 03. 12. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд, Първи търговски състав по в.т.д. № 530 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която след отмяна на първоинстанционно решение № 21023 от 02. 04. 2021 г., постановено от Смолянски окръжен съд по т.д. № 104 по описа на съда за 2019 г. в неговата част, с която е осъдено по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането ЗД „БУЛ ИНС“ АД, да заплати на ищеца-касатор сумата 80000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат му О. А. С., загинал при ПТП, настъпило на 12. 06. 2019 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 18. 10. 2019 г. до окончателното изплащане, така предявеният и частично уважен от първоинстанционния съд иск е отхвърлен изцяло, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. По отношение на процесуалните нарушения се твърди, че съдът не е обсъдил събрания по делото доказателствен материал в неговата съвкупност, в резултат на което е достигнал до погрешни фактически изводи. Сочи се, че макар апелативният съд да обсъжда в мотивите на своето решение събраните гласни доказателства и да маркира част от изводите в заключението, до което достига вещото лице по СПЕ, съставът на съда достига до грешен анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност, а оттам и до грешен извод относно правото на ищеца М. С. да получи застрахователно обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, вследствие смъртта на неговия брат. По отношение на материалния закон се твърди, че въззивният състав напълно необосновано е приел, че между ищеца М. С. и починалия му брат О. е съществувала „една нормална братска връзка, с взаимно уважение, привързаност, обич и подкрепа“ и „в случая ищецът М. С. не е доказал очертаната с TP материалноправна легитимация, при наличието на която едно лице извън кръга на лицата“ по Постановление 4/1961 г. и Постановление 5/1969 г. „има право да получи обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие смъртта на негов близък“. Пресъздавайки в подробности събраните по делото показания на свидетелите Ж. С., сестра на бащата на загиналия О. и на ищеца М. С., и тяхна леля, както и на Р. С. – трета братовчедка на техния баща А., касаторът настоява в жалбата си, че по делото се е установило, че ищецът М. С. и починалият му брат О. са били в изключително близки отношения и след неговата загуба ищецът е изживял и изживява множество страдания. Твърди се, че така събраните по делото гласни доказателства позволяват да се направи преценка за изключителност в близостта между ищеца М. С. и починалия му брат по смисъла, разяснен в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГГК на ВКС. По-натам се твърди, че от друга страна свидетелските показания и приетата по делото СПЕ установяват и понасянето на морални болки и страдания, надхвърлящи болките и страданията, които би изпитал всеки брат - силна и непреодолима скръб от загубата на брат си, силен стрес, мъка и емоционален срив, предизвикали ищеца да напусне България в опит да се отдалечи от спомените за брат си и неразделния им живот, и мъката от загубата на най-близкия човек. Следователно според касатора, в случая са доказани и двете кумулативни предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предвидени в задължителната съдебна практика. Претендира се, че като не е изследвал житейската връзка и степента на емоционална близост, въззивният съд е постановил решението си в отклонение от задължителната практика, приемайки вида на родствена близост за ограничителен критерий. Според касатора в процесния случай по несъмнен начин е установена чрез събраните по делото гласни и писмени доказателства силна и трайна взаимна близост и обич между двамата братя, както и че смъртта на по-малкия от тях е трагедия, отразила се тежко в психоемоционален план на ищеца, при когото част от преживяванията, характерни за посттравматично стресово състояние, се активизират отново близо две години след загубата. Излага се, че внезапната смърт на О. е предизвикала у ищеца нарушение в протичане на психичните му функции, обуславящи дори необходимостта от професионална психиатрична помощ. Проведено е според касатора пълно и главно доказване на факти, от които може да се изведе съществуването на особено близка привързаност, в резултат на която смъртта на единия родственик причинява морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния, /в този смисъл е и Решение № 70 от 3.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 755/2018 г., II т.о., ТК/. Настоява се, че по несъмнен начин в процеса е установена създадената силна и трайна взаимна близост и обич между двамата братя, които са обитавали обща стая в семейния дом, където са отглеждани и възпитавани заедно; Били са привързани и емоционално свързани, М. се е грижил за по-малкия си брат, помагал му е във всичко, защитавал го е; Децата са расли задружно; Доказана е силната травма, причинена на М., който от млад и жизнен човек, се затворил, станал угрижен и тъжен, силно скърбял за брат си; Проведено е главно и пълно доказване на очертаните в мотивите на тълкувателното решение релевантни факти, от които може да се изведе съществуването на особено близка привързаност, при който смъртта на единия родственик причинява морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния, /в този смисъл Решение № 206 от 26.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 670/2017 г., I т.о., ТК/. Въз основа на изложените факти според касатора следва да се приеме, че ищецът е активно материално легитимиран по предявените искове. С оглед конкретните установени по делото обстоятелства, сочещи на силна привързаност и трайни емоционални връзки, водещи до надхвърляне /по интензитет и времетраене/ на нормално присъщите за родствената връзка болки и страдания, ищецът М. С. следва да бъде обезщетен за действително претърпените от него неимуществени вреди от смъртта на брат му. Съдът следва да съобрази възрастта на починалия, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му, съдържанието на съществувалата между него и брат му духовна и емоционална връзка, интензитета и необратимия характер на понесените морални болки и страдания, както и обществено-икономическите условия в страна към момента на проявление на вредите /в този смисъл Решение № 26 от 4.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 1505/2016 г., II т. о., ТК /. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът заявява и поддържа, че правният въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, разрешен е в обжалваното въззивно решение, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, е относно даденото от Апелативен съд - П. разрешение на значимият за крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с: „1.) Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл. 493а, ал. 4 КЗ с предявен иск по чл. 432 КЗ, е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето? 2.) При предявен иск по чл. 432 КЗ от лице по чл. 493а, ал. 4 КЗ в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение? 3.) Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка; Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка? Когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за неприемане на същото?“ Във връзка с поставените въпроси в т. 1, т. 2 и т. 3. от изложението касаторът счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - решение № 70 от 03. 06. 2019 г. на ВКС по т.д. № 755/2018 г., II т. о., ТК, решение № 206 от 26. 10. 2018 г. на ВКС по т.д. № 670/2017 г., I т.о., ТК, решение № 60086 от 16. 07. 2021 г. на ВКС по т.д. № 819/2020 г. II т.о., ТК, решение № 124 от 28. 10. 2019 г. на ВКС по т.д. № 1427/2017 г., II т.о., ТК, решение № 26 от 04. 06. 2019 г. на ВКС по т.д. № 1505/2016 г., II т.о., ТК. Излага се, че съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25. 05. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. 11. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Пресъздавайки подробно разрешенията, изложени в посоченото тълкувателно решение касаторът поддържа, че от посочените разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица извън кръга на лицата, очертан в двете ППВС, се присъжда само по изключение; Предпоставките, за да се приложи това изключение, са: 1.) създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2.) действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка; Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т.е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25. 05. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. 11. 1969 г. на Пленума на Върховния съд; Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т.ч. и за роднините - братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците; При преценката за наличието им в тази хипотеза обаче следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Твърди се, че обжалваното решение е в отклонение от цитираната задължителна практика, като крайните изводи на съда в насока на това, че ищецът М. С. няма право да получи обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие смъртта на загиналия му брат, са напълно необосновани, в уверение на което отново се излагат подробни оплаквания, основани на също подробно възпроизвеждане на събраните по делото гласни доказателства и заключение на ВЛ по СПЕ. По отношение въпросите, формулирани в т. 3 от изложението касаторът счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - решение № 212 от 01. 02. 2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о. на ВКС, решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на II г.о., ВКС, Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, като в подкрепа на изложеното се цитират извадки от посочените решения на касационната инстанция досежно процесуалните задължения на въззивния съд, като такъв по съществото на спора. Твърди се, че тези основни правила са нарушени от Пловдивският окръжен съд / явно тук и по-долу става въпрос за техническа грешка - обжалваното решение е на Пловдивски апелативен съд – бел. на докладчика в касационната инстанция /, който не е изложил мотиви към постановеното от него решение; Предвидената от закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на собствени мотиви по съществото на спора, както е процедирал Пловдивският окръжен съд. Предвид решаващите изводи, с които въззивният съд е мотивирал отказа си ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат касаторът счита, че въпросът за липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца, изведена от въззивния съд е в противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС; Въпреки това, решаващият съдебен състав на Апелативен съд - П. в обжалваното решение приема, че между ищеца и брат му не е установена и доказана трайна и дълбока емоционална връзка, породила значителни душевни болки и страдания, извън традиционно присъщите за тази родствена връзка, но тези изводи на въззивния съд противоречат на установеното по делото от събраните доказателства и закона (чл. 235, ал. 2 ГПК). Сочи се, че съгласно решение № 72/12. 03. 2010 г. на ВКС, II ГО, постановено по гр.д. № 905/2009 г. по реда на чл. 290 ГПК, неправилно е решението, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, вменяващи задължение на съда да основе решението си върху установени по делото обстоятелства, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, което налага отмяната на съдебния акт. Като не е основал решението си на събраните в настоящия процес доказателства, решаващия съдебен състав на АС-Пловдив е извършил съществено процесуално нарушение и постановява неправилен съдебен акт. С нарочна молба от 09. 02. 2023 г. касаторът прави възражение за прекомерност на заплатеното от противната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата като неоснователна, при условията на евентуалност поддържа оплакване за завишен размер на присъденото обезщетение, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството по представен договор за правна защита и съдействие, прави възражение за прекомерност на заплатеното от противната страна адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна му част и да отхвърли предявения от касатора иск в цялост, въззивният съд е изложил в мотивите си в частта им, обективираща обуславящите изхода на делото във въззивната инстанция свои изводи по отношение на иска на М. С., че тъй като същият е брат на загиналия при процесното ПТП, то несъмнено за преценка на материалноправната му легитимация по предявения от него иск следва да бъдат съобразени задължителните за съдилищата разяснения по тълкуване и прилагане на закона, дадени с Тълкувателно решение №1/2016 от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС. Пресъздавайки подробно мотивите на посоченото тълкувателно решение въззивният съд е посочил, че в случая за установяване на твърдените от ищеца обстоятелства относно връзката му с неговия брат приживе, както и на обстоятелствата относно понесените от ищеца морални и емоционални болки и страдания вследствие смъртта на брат му, по първоинстанционното дело са разпитани свидетелите Ж. С. - сестра на ищеца А. С. /леля на загиналия О. и на ищеца М./, и Р. С. - трета братовчедка на ищеца А. – баща на О. и М., чиито показания съдът е кредитирал, като основани изцяло на непосредствени впечатления. Въззивният състав е приел, че от показанията на посочените две свидетелки се изяснява, че отношенията между двамата братя са били много добри, те са живеели в едно домакинство заедно с родителите си и са били много близки, отнасяли се с любов и загриженост един към друг; Установява се още, че известно време двамата братя са работели заедно в строителния бранш, но дори и като ученици винаги били заедно и се движели в една компания, между тях не е имало конфликти и съперничество, те всичко си споделяли и не можели един без друг, били много сплотени; М. бил взел О. под своето крило, както заявява свидетелката Ж. С., понеже бил по-големия брат и приел смъртта му много тежко; Бил тотално съсипан след смъртта на брат си, според показанията на св. Р. С. и затова отишъл да работи в Германия. Въззивният съд е изтъкнал, че в заключението на съдебно-психологичната експертиза също е направена оценка за съществувала между двамата братя близост, взаимно уважение и подкрепа, както и за тежкото понасяне от М. на смъртта на брат му; Тази смърт, както сочи вещото лице, е тежка емоционална травма за М. и му носи силна мъка, болка и страдание, тъй като приживе между тях е била изградена много силна емоционална връзка, трайна и дълбока близост; Към момента на извършеното от експерта проучване, при М. са констатирани нарушения в протичане на психичните му функции, обуславящи необходимост от професионална психиатрична помощ. При преценка на свидетелските показания и на заключението на СПЕ съставът на АС - Пловдив е приел обаче, че очертаната от тях фактическа картина на отношенията между двамата братя приживе, не обосновава извод за изключителност в близостта им по смисъла, разяснен в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, а сочи на извод за нормална за българската традиция духовна и емоционална близост между братя, характеризираща се обичайно с взаимна обич, разбирателство и морална подкрепа. Съдът е посочил, че за да се приеме, че между едно починало в резултат на ПТП лице и лицето, претендиращо обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на първото, и попадащо извън кръга на лицата по Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на Пленума на ВС, е съществувала особено близка връзка, необходимо е освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка; Такова обстоятелство например, относимо към връзката между братята /или братята и сестрите/ е израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина или поради друга причина /в този смисъл - решение № 92 от 17. 11. 2020 г. на ВКС по т.д.№ 1275/2019 г., II т.о., ТК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК/; В случая подобни житейски обстоятелства не се установяват; В показанията на свидетелите не се изнасят никакви данни братята да са расли като деца в семейна среда, различна от традиционната и обичайна такава, в която братята и сестрите живеят заедно с родителите си и имат помежду си взаимна подкрепа, обич и сплотеност; От същите доказателства следва извода, че и към момента на пътния инцидент, отнел живота на единия от братята, техните отношения са имали характера на една нормална братска връзка, с взаимно уважение, привързаност, обич и подкрепа. Всичко изложено според въззивния съд налага извода, че в случая ищецът-касатор не е доказал очертаната с горното тълкувателно решение материалноправна легитимация, при наличието на която едно лице извън кръга на лицата по горните две постановления има право да получи обезщетение за неимуществените вреди,търпени вследствие смъртта на негов близък. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпроси са правни, съответно - и принципно годни да послужат като общо основание за допускане на такова обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на тях обаче не е осъществен претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, каквото действително основание е видно, че се поддържа от касатора, съобразно твърденията му по делото. Първите два въпроса на касатора са общо относими към предпоставките /критериите/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., кръг на лицата с право на обезщетение. Даденото от въззивния съд разрешение на спорния по делото въпрос - дали ищеца (сега касатор) е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за претърпените по повод смъртта на брат си неимуществени вреди, не противоречи на задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. По този въпрос освен задължителната практика на ВКС, формирана със самото Тълкувателно решение № 1/2016 от 21. 06. 2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е налице и практика на ВКС, обективирана в решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., цитираното в него решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 60131 от 13. 12. 2021 г. по т.д. № 1700/2020 г. на ВКС, ІІ т. о. и др., в които са разгледани детайлно предпоставките, с които тълкувателното решение обвързва правото на други лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия при деликт, да получат обезщетение за неимуществени вреди – практика, която настоящият касационен състав изцяло споделя. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25. V. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. ХІ. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че: Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци; В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг; Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик; В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. В решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о. е прието, че от посочените в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете ППВС, се присъжда само по изключение; Предпоставките, за да се приложи това изключение, са две: 1./ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка; Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т.е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд; Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, следователно – и за братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците; При преценката за наличието им в тази хипотеза следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Поради това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка е необходимо освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, също така и да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от считаната за нормална за съответната родствена връзка; Такова обстоятелство например, относимо към връзката между бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на родителя/родителите и др.), а за връзката между братята и сестрите – израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина (решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о.). В мотивите на решение № 60131 от 13. 12. 2021 г. по т.д. № 1700/2020 г. на ВКС, ІІ т.о. на свой ред е прието, че: „Отстъпването от последователно прилагания в годините ограничителен подход по отношение на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на друго лице, възприет в Постановление № 5/84 г. на Пленума на ВС, няма за цел да разшири кръга на правоимащите по отношение на всички близки на починалия, които търпят неимуществени вреди по повод на смъртта му и според общоприетото разбиране за справедливост би следвало да имат право на обезщетение. Разширяването на кръга на правоимащите е продиктувано от регулацията на обществените отношения в материята на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в Европейския съюз, обвързваща Република България като държава - членка на съюза, и от необходимостта поради отсъствие на изрична уредба в националното законодателство /към момента на приемане на тълкувателното решение по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС/ да се даде възможност на съдилищата да присъждат обезщетения за неимуществени вреди на други лица, извън изчерпателно изброените в постановленията на Пленума на ВС от 1961 г. и 1969 г., когато случаят е изключителен - както от гледна точка на съдържанието на създадената житейска връзка между починалия и претендиращия обезщетение, така и от гледна точка на интензитета и продължителността на понесените неимуществени вреди“. Обжалваното въззивно решение в случая е постановено не в противоречие, а в съответствие с така цитираната задължителна практика на ВС и ВКС, и доразвиващата я практика на ВКС. Анализирайки събраните по делото доказателства, включително показанията на свидетелите и заключението на ВЛ по СПЕ, въззивният състав е стигнал до извод, че в конкретният процесен случай не може да се направи извод за изключителност в близостта между ищеца и загиналия му брат в смисъла, разяснен в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК, решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, ІІ т.о. и цитираното в последното решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о., а между тях е установено наличието на нормална връзка на братска близост и подкрепа, но без по делото да се установяват каквито и да било особени житейски обстоятелства, сочещи на изграждането на по-голяма от нормалната, на изключителна близост, а напротив – че и към момента на пътния инцидент, отнел живота на единия от братята, техните отношения са имали характера на една нормална братска връзка, с взаимно уважение, привързаност, обич и подкрепа. По отношение на състоянието на преживелия брат – ищеца М., включително и с оглед заключението на ВЛ по СПЕ въззивният състав е приел, че също не е установено по делото, поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между братята да е станала толкова силна, че смъртта на единия да е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение е в пълно съответствие със задължителната практика и практиката на ВКС по въпроса за активната материалноправна легитимация на братята/сестрите за получаване на обезщетение за неимуществени вреди в случаите на причинена при деликт смърт на техен родственик. Изводите на въззивния съд кореспондират с принципното становище на ОСНГТК на ВКС, че по правило право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт имат само най-близките на починалия, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. (при условие, че са доказали проявлението на вредите), а на братя/сестри се признава право на обезщетение само по изключение - когато са доказани необходимите според тълкувателното решение предпоставки за получаване на обезщетение; Формалната връзка на родство, която поради традициите в българското общество предполага понасяне на неимуществени вреди /болки и страдания/ в случай на загуба на брат/сестра, както и проявлението на такива вреди, сами по себе си не са достатъчни за присъждане на обезщетение, ако не са доказани предпоставките, при които е възможно да се направи изключение от въведеното с ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. правило, че право на обезщетение имат само лицата от най-близкия родствен и семеен кръг на пострадалия. Въззивният съд не е отрекъл нито близостта и взаимната обич между двамата братя, нито болките и страданията, които ищецът е търпял и ще търпи през целия си живот като последица от смъртта на брат си. Отхвърлянето на иска по чл. 432, ал.1 КЗ е резултат от изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на доказателствата по делото, че няма основание да се отстъпи от задължителните указания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., тъй като родствената връзка между ищеца и неговия брат не се характеризира с изключителност, а е обичайна и типична за отношенията между братя в едно семейство, и че понесените от ищеца болки и страдания по повод загубата на брат му са нормално присъщи (т. е. понасят се обичайно, неминуемо) за родствена връзка с подобно съдържание. Неоснователни са доводите на касатора за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, решения по чл. 290 ГПК. С тези решения са присъдени обезщетения за неимуществени вреди на лица извън най-близкия семеен и родствен кръг по смисъла на ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., за които е прието, че са доказали активната си материалноправна легитимация за получаване на обезщетение според критериите, изведени в тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, каквато легитимация в случая съдът е отрекъл ищецът да е доказал по делото. Присъждането на обезщетение е обусловено от спецификата на фактите по конкретното дело и от преценката на доказателствата, обусловила правните изводи на съответния съдебен състав, поради което не би могло да се приеме, че като е отхвърлил иска на касатора, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС. Правилността на извършената от въззивния съд преценка на доказателствата не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и след като решаващите правни изводи на въззивния съд са изградени в съответствие с относимата задължителна практика на ВС и ВКС, и практиката на ВКС, становището на касатора, че установените от свидетелските показания и заключението на СПЕ факти предполагат да му бъде признато правото да получи претендираното с иска обезщетение, не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос на касатора е процесуалноправен и е относим към процесуалното задължение на съда да постанови решението си след обсъждане на всички съществени за съществуването на заявеното за съдебна защита материално субективно право на ищеца, твърдения и доводи на страните, и на събраните по делото, съобразно способите на гражданския процес, допустими и относими доказателства, като основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона – чл. 235, ал. 2 от ГПК. В третата си част същият въпрос е несъответен на действителните изводи на въззивния съд по доказателствата, изложени в мотивите към решението му, доколкото е видно, че в същите съдът изцяло е кредитирал както показанията на разпитаните по делото свидетели, така и заключението на ВЛ по СПЕ, а не ги е отхвърлил като недостоверни, нито пък е препратил само към мотивите на първоинстанционното решение, както въпросът и обосновката му в тези им свои части предпоставят, напротив – изложил е и собствени изводи по спорните между страните обстоятелства по делото и това е обяснимо, доколкото въззивният съд е постановил обратен, като краен резултат, на постановения от първоинстанционния съд, изход на спора по иска на касатора. Що става въпрос за задължението на съда да обсъди непременно всички доказателства по делото, следва да се посочи, че въззивният съд в случая е обсъдил събраните допустими и относими такива по делото в тяхната взаимовръзка и пълнота, при което е постановил решението си не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС, включително и задължителната такава, поради което по делото и по този трети въпрос на касатора в първите му две части, в случая не се установява наличието на претендирания допълнителен селективен критерий и по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При този изход на производството в настоящата инстанция касаторът няма право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на такива. Основателно е възражението на касатора за прекомерност на заплатеното от противната страна адвокатско възнаграждение за защита в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Съобразно защитавания интерес от 80000 лв. минималното възнаграждение в случая е 2197.50 лв. без ДДС, съответно – 2637 лв. с ДДС, заплатеното от 3600 лв. с ДДС съдът счита за прекомерно с оглед действителната фактическа и правна сложност на производството по чл. 288 от ГПК, за съответстващо на която намира възнаграждение в размер от 2700 лв. с ДДС, до който размер и следва същото да бъде намалено. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение