Определение № 3676 от 03.07.2026 г. на ВКС по д. № 4709/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на П. Т. срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив/АС/ по гр.д. №262/25 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу „Асарел Медет“ АД, [населено място] по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. / частичен иск с пълен размер 60 000 лв./, настъпили вследствие на злополука по време на работа на обект на ответника, ведно със законната лихва от деня на злополуката 31.01.20 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Поставя като значими за спора и разрешени в противоречие с практиката на ВКС процесуалните въпроси: 1. Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените от страната възражения и доводи и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно релевантните факти?; 2. При оспорване на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, длъжен ли е въззивният съд да обсъди съображенията на жалбоподателя за тяхната неправилност, както и да се аргументира, ако ги приема за неотносими към спора?;3. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно направени възражения и доводи на въззивника за неправилност на първоинстанционното решение представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила?; 4. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото факти и събраните доказателства представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логична връзка всички събрани по делото доказателства и изведе правилни правни изводи с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логично обсъждане на фактите и обстоятелствата? Според касатора по тези въпроси въззивното решение противоречи на ТР №1/2001 г.,т.12 ОСГК и на р. по гр.д. №4031/19 г. на четвърто г.о. на ВКС. В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК касаторът поставя и материалноправни въпроси: за предпоставките за ангажиране на отговорността на възложителя на работата и достатъчно ли е да има установени нарушения на изпълнителя с акта за разследване на злополуката; могат ли вредите да бъдат причинени с всяко нарушение на нормативни, ненормативни и установени правила, както и на технологични изисквания, ако тяхното спазване е предвидено в нормативен акт и нарушението на такива правила и наредби представлява ли противоправно поведение; за ангажиране отговорността по чл.49 ЗЗД необходимо ли е да се установи виновно поведение на конкретен работник/ служител на фирмата или е достатъчно да се установи, че са допуснати нарушения при извършване на дейността, довели до злополуката. Според касатора по тези въпроси въззивното решение противоречи на ППВС№7/58 г., р. по гр.д. №126/81 г. ОСГК и р. по гр.д. №101/2008 г. на трето г.о. на ВКС. Цитираното решение по н.д. не обосновава допълнителната предпоставка на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с вътрешно противоречиви и взаимноизключващи се изводи на съда и неяснота на мотивите му. По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че по договора за строителство, сключен между ответника / като възложител/ и „Монтажи Ко“ ЕООД / като изпълнител/цялата организация и контрол по изпълнение на СМР, включително осигуряването на безопасни условия на труд, е възложена на изпълнителя. На осн. чл.26, ал.1 от договора между двете дружества обаче възложителят също има задължение да осигурява контрол, включващ и условията за безопасност на труда, а такива задължения са му вменени и с чл.11 от Наредбата за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на СМР. Затова следва да се приеме, че отговорността за вреди по чл.49 ЗЗД е солидарна на двете дружества и ищецът може да насочи претенцията си за обезвреда към предпочитания ответник – в случая възложителя. Той принципно е материалноправно легитимиран да отговаря по иска, но за да понесе отговорност за вредите, претърпени от ищеца, следва да са налице и другите елементи от фактическия състав на предявения иск: противоправно действие или бездействие на лицето, на което е възложена работата / в случая контрола по осигуряване и спазване на изискванията за здраве и безопасност на труда / в причинна връзка с конкретния инцидент. Според въззивния съд, обективната отговорност на възложителя е обусловена от деликтно поведение на лицето, на което работата е възложена, но в случая не са установени конкретни неизпълнени задължения на координаторите и други лица при ответника във връзка с охраната и безопасността на труда. Констатираните нарушения в протокола на ТП на НОИ за разследване на злополуката не налагат извод за неупражнен от възложителя контрол и не обосновават ангажиране на отговорността му. Затова искът е отхвърлен като неоснователен. При тези решаващи изводи на АС ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставените от касатора материалноправни въпроси относно отговорността на възложителя на работата за настъпили при извършването й вреди, на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК - поради твърдяното им разрешаване от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС. Затова ВКС на РБ, трето г.о.