Определение № 6051 от 23.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5156/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 380 от 22.06.2023г. по гр.д. № 496/2022г. на Софийския окръжен съд е:

-потвърдено решение № 42 от 04.06.2020 год. по гр. дело № 720/2018 год. по описа на РС-Пирдоп, в частта, с която съдът е поставил в дял на Г. С. К. от [населено място] на основание чл. 349, ал. 2 от ГПК дворно място, съставляващо УПИ * в кв. *по плана на [населено място], с площ 610 кв.м.; двуетажна масивна жилищна сграда, изградена в описаното дворно място, със застроена площ 84 кв.м., второстепенна едноетажна постройка със застроена площ 31 кв.м.; второстепенна постройка, представляваща навес с оградни стени със застроена площ 32 кв.м.; второстепенна постройка, представляваща масивен гараж с лятна кухня със застроена площ 21 кв.м., всички с пазарна цена общо 106 274 лева

-отменено решението в частта относно определеното парично уравнение на дяловете на съделителите, като вместо него е постановено решение, с което Г. С. К. е осъдена да заплати на М. Н. И. сумата от 34 284 лв., а на В. С. Г. сумата от 34 427,50 лв. за уравняване на дяловете им от допуснатите до делба имоти, на основание чл. 349, ал. 2 от ГПК, ведно със законната лихва.

-отменено решението на първоинстанционния съд в частта, с която В. С. Г. е осъдена да заплати на М. Н. И. сумата 4 293,04 лева, представляваща стойността на претендирани подобрения в делбения имот, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от влизане в сила на решението за извършване на делбата до окончателното изплащане, както и в частта, с която съдът е извършил прихващане със стойността на дължими от В. С. Г. суми за подобрения с нейни вземания за уравнение на дяловете и за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, като вместо него са отхвърлени претенциите за подобрения на М. Н. И. и Г. С. К. срещу В. С. Г. до признатите от съда размери - за М. И. до размера от 4953 лева и за Г. И. до размера от 8088 лева, с които районният съд е извършил прихващане, както и са осъдени М. Н. И. и Г. С. К. да заплатят на В. С. Г. обезщетения по чл. 31, ал. 2 от ЗС.

В срок е постъпила касационна жалба от Г. С. К. и М. Н. И., чрез адв. С. Д., против въззивното решение в частта му, с която след частична отмяна на решението на районния съд Г. С. К. е осъдена да заплати на М. Н. И. сумата от 34 284 лв., а на В. С. Г. сумата от 34 427,50 лв. за уравняване на дяловете им от допуснатите до делба имоти и са отхвърлени претенциите за подобрения на М. Н. И. и Г. С. К. срещу В. С. Г. до признатите от съда размери - за М. И. до размера от 4953 лева и за Г. И. до размера от 8088 лева.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали следните правни въпроси:

1. Кой е релевантният момент за определяне на действителната пазарна оценка на делбения имот ? Сочи се противоречие с т.12 ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС; решение № 266/17.10.2014г. по гр.д. № 3333/2014г. на ВКС, първо г.о.; решение № 1 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 550/2011 г. на ВКС и решение № 67 от 24.03.2016 г. по гр. д. № 5264 / 2015 г. на ВКС, първо г.о.

2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора ? Поддържа се противоречие с р ешение № 96 от 03.12.2020г. по гр.д. № 1076/2020г.; т.2 от Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.19 от Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение №175 от 15.07.2014г. по гр.д. № 426/2014г. на ВКС, трето г.о.; решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС четвърто г.о. и решение № 40 от 04.02.2015г. по гр.д. № 4297/2014г. на ВМКС, четвърто г.о.

3.Кога настъпва преклузия за релевиране на възражение за погасяване по давност на искания по сметки за извършени подобрения от съделител в делбения имот ? Сочи се противоречие с т.4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС

4.Когото сънаследник, които владее имота, извърши подобрение в съсобствен имот, от кога започва да тече давността, с която се погасява вземането му за тези подобрения ? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 88 от 26.06.1964г. по гр.дело № 66/1964 на ОСГК на ВС и с ППВС №6/1974г.

Постъпил е писмен отговор от В. С. Г., чрез адвокат П. С., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата. Претендира се присъждане на направените в касационното производство разноски по делото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивния съд по реда на чл. 294 ГПК.

Производството по делото е във фазата по извършване на делбата. Страните са наследници на С. Г. И., починал на 21.09.1983г., като съделителката М. И. е негова преживяла съпруга, а съделителките В. Г. и Г. К. са негови дъщери.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с решение от 21.06.2019 год. по гр. дело № 720/2018 год. на Пирдопския районен съд е допусната делба на дворното място, масивната жилищна сграда, второстепенна постройка със застроена площ от 31 кв.м. и второстепенна постройка – навес, между В. Г., М. И. и Г. К., при квоти от по 1/3 ид.ч. за всяка от тях, както и е допусната делба на второстепенна постройка - масивен гараж с лятна кухня при следните квоти: М. И. - 4/6 ид.ч., В. Г. и Г. К. – по 1/6 ид.ч.

Съдът е посочил, че според заключението на съдебно-техническата експертиза дворното място е неподеляемо на два или повече дяла, като за него не може да се изготви проект за разделянето му на части, отговарящи на минималните размери за площ и лице и без да се създаде недопустимо разположение на съществуващите сгради. Еднофамилната двуетажна масивна жилищна сграда е със застроена площ 84 кв.м. и също е неподеляема - в нея няма санитарни помещения и такива не могат да се обособят без значителни преустройства. Допуснатите до делба второстепенни постройки са такива на допълващото застрояване и имат обслужваща функция към основното застрояване.

Като е взел предвид, че делбеният имот е неподеляем, че съделителката В. Г. е заявила, че оттегля искането си за възлагане на делбения имот, както и че единствената съделителка, която поддържа направената от нея възлагателна претенция - Г. К., отговаря и на двете кумулативно предвидени условия по чл. 349, ал. 2 от ГПК, съдът е приел, че решението на първоинстанционния съд в частта му, с която имотът е възложен на съделителката Г. К. следва да се потвърди.

Съдът е посочил, че с оглед значителния период от време, изминал от първоначалното оценяване на имотите от първоинстанционния съд, във въззивното производство е допусната съдебно-оценителна експертиза и вземайки предвид заключението на вещото лице е определил дължимите се от Г. К. на останалите съделители суми за уравнение на дяловете.

За неоснователни са счетени претенциите за извършени подобрения и разноски в делбения имот от М. И. по чл. 346 от ГПК:

Относно претенцията, касаеща изграждане на едноетажна полумасивна стопанска сграда с площ 31 кв.м. съдът е приел за недоказано твърдението на И., че тази сграда е строена в периода 1973-74 год. Съдът е посочил, че в мотивите на решението по допускане на делбата е прието, че единствено масивната сграда - лятна кухня и гараж на южната граница са строени след сключването на брака между М. И. и общия на страните наследодател. Всички останали постройки в дворното място са били изградени към 1968 год., като не се установява съделителката И. да е пребивавала в делбения имот преди сключването на брака и да е извършвала подобрения или ремонтни работи, вкл. да е участвала в построяването на процесната сграда, допусната до делба като бивша изключителна собственост единствено на съпруга й С. И..

По претенцията за заплащане половината от стойността на построената в дворното място лятна кухня и гараж, съдът е изложил мотиви, че е установено, че те са изградени след сключването на брака на М. и С. И. през 1968 год. Предявените претенции по сметки от преживялата съпруга досежно тези сгради са счетени за неоснователни, тъй като не е установено тя да е извършила лично със свои средства претендираните подобрения, за да получи освен дела си от прекратената СИО и половината от увеличената стойност на имота в резултат на тези подобрения. Посочено е, че преживял съпруг, който твърди, че е вложил лични средства при придобиването на имот, може да претендира за частична трансформация в първата фаза на делбата, но не и за увеличение на наследството във втората фаза /поради силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата, с което е прието, че имотът е изцяло съпружеска имуществена общност, т. е. придобит е с общи средства с презумпция за равен принос на съпрузите/.

За неоснователна е счетена и претенцията по сметки на съделителката М. И. в останалата й част, включваща направа на груба и фина мазилка на къщата отвътре, груба мазилка и пръскане на къщата отвън, поставяне на дограма, врати и прозорци /без две стаи на първия етаж/, поставяне на ел. инсталация, вкарване на вода и водоснабдяване, поставяне на улуци, поставяне на дюшеме, всички извършени през периода 1968-1972 год. Изложени са мотиви, че се касае за строително - монтажни работи, извършени след сключването на брака в имот, собственост на единия съпруг, поради което съделителката е била държател на дворното място и сградите, в които са извършвани описаните строителни работи, които според заключението на приетата техническа експертиза представляват необходими разноски за запазването и ползването на сградата по предназначение, като част от тях вече не съществуват - след 2010 год. улуците и дограмата са сменени с нови; върху дюшемето е поставен ламинат, а съпрузите след брака са прокарали ток и вода само на първия етаж от жилищната сграда. Съдът е посочил, че претенциите относно подобрения/разноски в делбения имот, осъществени преди смъртта на наследодателя, са такива по чл. 12, ал. 2 от ЗН и извършилият подобренията съделител може да претендира от останалите съделители само това, с което те са се обогатили вследствие увеличаването на наследственото имущество. В случая не е установено съделителката И. да е извършила лично със свои средства претендираните от нея подобрения, както и че в резултат на извършването им се е увеличила стойността на делбения имот - претендираните СМР не са такива, увеличаващи стойността на имота, а са необходими във връзка с ползването и обитаването му. В допълнение съдът е посочил, че претенцията по чл. 12, ал. 2 от ЗН би била основателна, само ако сънаследникът не е бил възнаграден по друг начин, а в случая преживялата съпруга е живяла и ползвала безвъзмездно делбения имот, като е участвала в извършените СМР и в собствен интерес, поради което следва да се приеме, че е била обезщетена /възнаградена/ чрез ползването на имота.

Относно претенцията по сметки на съделителката Г. К. по чл. 346 от ГПК за извършени подобрения в делбения имот, съдът е посочил, че тя претендира, че изцяло със свои средства е извършила подобрения в имота в периода 2010-2016 год., подробно описани в уточняващи молби от 25.08.2022 год., 09.02.2023 год. и 16.03.2023 год.

За основателно е счетено възражението на съделителката В. Г. за погасяване по давност на претенциите за подобрения на Г. К.. Прието е, че възражението е направено своевременно в молба от 11.02.2020 год. Към този момент исковата молба, с която са били предявени претенциите по сметки, е била нередовна - не са били конкретизирани по пера и време на извършване отделните подобрения. Нередовностите са отстранени едва с уточняващите молби, подадени във въззивното производство. Въззивният съд е посочил също, че в първото съдебно заседание във фазата по извършване на делбата, проведено на 15.10.2019 год., съдът не е определил на Г. срок за подаване на писмен отговор на молбата, с която са предявени претенциите за подобрения, вкл. за възражения срещу тях, както и не я е предупредил за последиците, предвидени в чл. 133 от ГПК. В заключение е направен извод, че възражението за погасявене на претенциите за подобрения по давност не е преклудирано.

По същество възражението е счетено за основателно. Изложени са мотиви, че с оглед изложените от Г. К. фактически твърдения, че е извършила описаните в делбения имот видове работи със свои средства със съзнанието, че този имот е съсобствен с ответниците и без противопоставянето на последните, както и в свой интерес, то предявеният иск е с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД. По отношение на вземането с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД приложение намират правилата на общата 5 - годишна погасителна давност по чл. 114, ал. 1 ЗЗД, която започва да тече от момента в който вземането е станало изискуемо. Прието е, че съсобственикът, извършил подобрения в съсобствения имот в качеството си на държател на идеалните части на останалите съсобственици, има право да претендира стойността на подобренията от момента на извършването им, откогато започва да тече и погасителната давност на вземанията му.

Съдът е посочил, че претенциите за подобрения са направени още с отговора на исковата молба, подадена на 13.12.2018 год., поради което и не са погасени по давност тези от тях, които са направени в периода след 13.12.2013 год. Съобразявайки посочените в уточняващите молби моменти на извършване на всяко едно от тях, съдът е счел, че тези по т. 13, 14, 15, 17, 18, 20, 21, 25, 27, 28, 29 са погасени по давност, тъй като се твърди, че са извършени преди края на 2013 год.

Претенцията относно останалите подобрения също е счетена за неоснователна. Въз основа показанията на свидетелите Ц., С. и А. е прието за установено, че навесът /плевня/ в процесния имот със застроена площ 32 кв.м. е изгорял изцяло при пожар през 2011 год. и построен отново от Г. К. и съпруга й изцяло с техни средства, като същите извършили и ремонт на покрива на възстановената сграда, пострадал след буря през 2012 год. Въззивният съд е направил анализ на показанията на разпитаните свидетели и е направил извод, че не се установява по категоричен начин нито едно от останалите твърдяни от Г. К. подобрения да е направено след м. декември 2013 год., поради което и е приел, че искът за заплащането им е погасен по давност. За пълнота на изложението е посочено, че част от претендирани разноски - за застраховане на имота, прокарване на ВиК инсталация за втория етаж, входна тераса, направа на навес за дърва, ремонт на баня и тоалетна, ремонт на покрив на лятната кухня, не са довели до увеличаване стойността на делбения имот, а представляват необходим ремонт, помощни постройки и разходи за запазване на вещите. Тъй като претенциите са такива по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, то отговорността на ответницата по тези претенции следва да бъде до размера на обогатяването - увеличената стойност на вещта вследствие извършените строителни работи, каквото увеличение не е налице за посочените по-горе разходи, поради което и на това основание претенцията на Г. К. е счетена за неоснователна.

При тези мотиви на съда не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По първия поставен въпрос не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, според която действителната пазарна оценка на делбения имот се определя към момента на постановяване на решението по извършване на делбата. В съответствие с тази практика въззивният съд е съобразил, че от първоначалното оценяване на имотите е изминал значителен период от време и е взел предвид изготвената във въззивното производство експертиза относно цената на делбеното имущество.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпросът е обоснован с доводи, че въззивният съд не е съобразил, че съделителката В. Г. е оттеглила искането си за възлагане на делбения имот и съответно първоинстанционното решение по извършване на делбата е влязло в сила, поради което и релевантна е оценката на имуществото към момента на извършване на делбата от районния съд. Така изложеното не сочи на произнасяне на въззивния съд по поставения въпрос в противоречие с практиката на ВКС, защото въпреки оттеглянето на искането за възлагане, направено от съделителката В. Г., въззивният съд не е бил десезиран от разглеждането на спора относно способа на извършване на делбата. Въззивната й жалба не е била оттеглена и въззивният съд е дължал произнасяне по нея, което е и сторил.

Вторият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика – направил е правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи.

Вторият въпрос е обоснован с доводи за липса на обсъждане на доказателствата относно момента на изграждане на едноетажната полумасивна стопанска сграда с площ от 31 кв.м. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е посочил защо намира за недоказано твърдението на И., че тази сграда е строена в периода 1973-74 год., като се е основал на решението по допускане на делбата. Т.е. съдът не се е произнесъл по този въпрос немотивирано, а несъгласието на касаторите с приетото от въззивния съд и твърдението им, че по делото са налице доказателства, от които следва друг извод, по съществото си представлява довод за неправилност на извода на въззивния съд, но в производството по чл. 288 ГПК не се извършва проверка на правилността на обжалваното въззивно решение.

Не се установява по третия поставен въпрос въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с т.4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В последното е даден отговор на въпроса при какви предпоставки могат да се релевират нови възражения пред въззивния съд, като е прието, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133 вр. чл. 131 ал. 2 т. 5 ГПК с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пропуски, които поради собствена небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника е относимо и към възражението за погасителна давност. В случая въззивният съд е приел, че възражението за погасителна давност, направено след приключване на първото заседание във фазата по извършване на делбата, не е преклудирано, тъй като молбата, с която са били предявени претенциите по сметки, е била нередовна - не са били конкретизирани по време на извършване отделните подобрения, които нередовности са отстранени във въззивното производство. Като е разгледал направеното възражение съдът не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, тъй като в случая не се касае за поправяне на пропуск, който страната е допуснала в първоинстанционното производство поради собствената си небрежност, а за защита срещу искова молба, нередовността на която е отстранена едва във въззивното производство.

По четвъртия правен въпрос /Когато сънаследник, който владее имота, извърши подобрение в съсобствен имот, от кога започва да тече давността, с която се погасява вземането му за тези подобрения ?/ също не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочената от касатора практика е неотносима към настоящия казус. В Тълкувателно решение № 88 от 26.VI.1964 г. по гр. д. № 66/64 г. на ОСГК на ВС и ППВС № 6/27.12.1974 г. на Пленума на ВС е разгледан въпросът относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за претенция за подобрения, извършени от добросъвестен или недобросъвестен владелец в чужд имот, както и от съсобственик, който обаче е превърнал държането на чуждите идеални части във владение. Видно от обжалваното решение, съдът не е приел, че в случая се касае за подобрения, извършени от владелец, а е прието, че претенцията е за подобрения, направени от съсобственик в качеството му на държател на идеалните части на останалите съсобственици. Прието е също, че в такава хипотеза погасителната давност за вземането за подобрение започва да тече от момента на извършване на подобренията, който извод е в съответствие с практиката на ВКС /решение № 72 от 1.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3485/2019 г., I г. о.; решение № 62 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 717/2023 г., I г. о./, според която в случаите на извършени подобрения в съсобствен имот, когато извършилият подобренията съсобственик има качеството "държател" спрямо идеалните части на другите съсобственици, погасителната давност за направените от него разноски започва да тече от момента на извършване на подобренията.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение