Определение № 3694 от 06.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3953/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. К. Г., чрез пълномощника адв. Г. Ц., срещу въззивно решение № 658/21.05.2025 г. по гр. дело № 2692/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 172 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 193/2022 г. на Окръжен съд – Монтана за отхвърляне на обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от ищеца П. К. Г. срещу ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ за заплащане на сумата 60 000 лева, предявен като частичен от сума в общ размер от 100 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат на причинени телесни увреждания при пътен инцидент, реализиран на 31.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 31.05.2019 г. до окончателното изплащане. С определение от 12.03.2026 г., на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия касатор са конституирани наследниците му по закон: П. В. И. – Г. и Г. П. К.. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика-ППВС № 4/1968 г.? По поставените въпроси се твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, второ т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, първо т. о., решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г., на ВКС, второ т. о. и решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, второ т. о.; 2. „Нарушен ли е принципа на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. при липса на извършено от съда адекватно съпоставяне на търпените морални вреди от получените телесни повреди, в резултат на пътен инцидент с необходимото и еквивалентно на същите обезщетение?“; 3. „Длъжен ли е съдът да търси онзи точен паричен еквивалент всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства – емоционални, физически и психически сътресения на търпените морални вреди или е достатъчно да се търси някакво компенсиране, както е направено в обжалваното решение“. Сочи се противоречие с решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г., на ВКС, второ т. о. и решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, второ т. о.; 4. „Длъжен ли е въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?“; 5. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия?“; 6. „Несъответствието на фактическите изводи на съда, както и на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?“; 7. „Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно тези релевантни обстоятелства?“. Твърдяното противоречие е с решение № 80/2.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г. на ВКС, четвърто г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Ответникът по касационна жалба Агенция „Пътна инфраструктура“ не е депозирал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Третото лице – помагач „Каро Трейдинг“ ООД, гр. София, е подало отговор на касационната жалба, в която е изразено становище за нейната неоснователност. Третото лице – помагач „Рутекс“ ООД, гр. София, не е подало отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: По делото е установено, че с влязло в сила решение по гр. д. № 92/2020 г. на Окръжен съд – Монтана е уважен предявения от П. К. Г. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ частичен иск за заплащане на сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от един и същ деликт от 31.05.2019 г., от общо заявената претенция от 150 000 лв., като искът е бил отхвърлен за разликата над тази сума до размер на сумата 50 000 лв., предявен като частичен иск. Настоящата искова претенция е предявена като втори частичен иск, с който се претендира остатъкът от дължимото обезщетение за неимуществени вреди, причинени от същия деликт. След като е отчел задължителната сила на решението по смисъла на чл. 297 ГПК, въззивният съд е приел за установен следния механизъм на произшествието: на 31.05.2019 г. при преминаване с велосипед по мост в с. Доктор Йосифово, намиращ се на третокласен републикански път 112, ищецът е пропаднал в необезопасен изкоп и е получил множество телесни увреждания. Към момента на инцидента пътният участък е бил в ремонт, а отговорността за неговото поддържане и сигнализация е на ответника Агенция „Пътна инфраструктура“, който не е изпълнил задължението си да постави адекватна и достатъчна пътна сигнализация. Установено е и съпричиняване от 20 % от страна на ищеца, тъй като същият е преминал по тротоарна конзола, предназначена само за пешеходци. Прието е дължимо обезщетение за причинените болки и страдания в размер на 50 000 лева и след приспадане на определения процент за съпричиняване е присъдена сумата 40 000 лева. По отношение на причинените на ищеца телесни повреди във въззивното производство е изслушана медицинска експертиза, от която се установява, че той е получил множество тежки травматични увреждания, настъпили при падане от няколко метра височина. Доказано е наличието на черепно-мозъчна травма с данни за сътресение на мозъка и контузия на главата, гръдна травма с контузия на гръдния кош, както и тежка гръбначно-мозъчна травма. Тези травми са довели до тежко неврологично състояние, свързано с увреждане на централната част на гръбначния мозък. Уврежданията са били тежки, трайни и невъзвратими, обусловени от увреждане на гръбначния мозък с развитие на миелопатия и засягане на централните кортикоспинални пътища. Обуславящите изводи в обжалваното решение са изведени от това, че предмет на настоящото производство е предявен от ищеца втори частичен иск по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира доплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на описания инцидент. Тази искова претенция се основава на фактически твърдения, които са идентични на тези по вече предявения и разгледан първи частичен иск, по който е постановено влязло в сила решение. С посоченото решение е било вече установено наличието на непозволено увреждане по смисъла на чл. 49 ЗЗД, отговорността на Агенция „Пътна инфраструктура“ и настъпването на вредоносни последици за ищеца. Така и въз основа на събраните доказателства е определен пълният размер на справедливото обезщетение – 50 000 лева, който е редуциран с 20 % поради прието съпричиняване от страна на увреденото лице по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като окончателно е определена сума в общ размер от 40 000 лева, която да компенсира претърпените от ищеца неимуществени вреди, като частичният иск е бил отхвърлен за разликата над присъдената сума до заявения размер от 50 000 лева. Изложени са съображения, че влязлото в сила решение обвързва страните със сила на пресъдено нещо, включително и относно процента на прието съпричиняване, съгласно чл. 297 ГПК. Съобразени са постановките на т. 2 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, като е посочено, че в настоящия случай вече е било прието с влязло в сила решение, че справедливото обезщетение за ищеца, след редукцията с приетия процент на съпричиняване, възлиза на сума в общ размер на 40 000 лева, респективно не съществува остатък от вземането над вече присъдената сума, който да подлежи на присъждане в отделен процес. Горното е прието и въз основа на аргументи, изведени от постановките на т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС, според което при отхвърляне на частичен иск се отрича цялото спорно право. Посочено е, че силата на пресъдено нещо се разпростира върху цялото вземане, включително и върху непредявената част, тъй като от гледна точка на материалното право несъществуването на част от претендираното вземане е равнозначно на несъществуване и на останалата част. Макар настоящият случай да не попада в хипотезата на изцяло отхвърлен частичен иск, а на частично уважен първи такъв с определен пълен размер на обезщетението, с оглед постановките на тълкувателните актове, постановеният съдебен акт по предявения първи частичен иск, в частност неговият отхвърлителен диспозитив за разликата над 40 000 лева до претендираните първоначално 50 000 лева, обхваща цялото спорно материално право, независимо от факта, че предявеният иск е бил частичен по обем. В обобщение, въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение по първия частичен иск е определило пълния дължим размер на обезщетението, както и че по деликта, предмет на това производство, не съществува остатък от вземане, който да подлежи на присъждане. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първите три поставени въпроса в изложението, както и въпросът, формулиран под номер пет, са свързани с прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение. Тези въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, с оглед на което не могат и да обусловят допускане на касационно обжалване. Въпроси четвърти, шести и седми се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства в съвкупност, както и да изложи собствени мотиви. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, следва да формира вътрешното си убеждение въз основа на всички събрани по предвидения от процесуалния закон ред доказателства, относими към релевантните за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност, и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и не възприема други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В обжалваното въззивно решение са изложени мотиви, които съдържат изводи, основани на собствена преценка на фактите и доказателствата, както и произнасяне по направените оплаквания, като е прието, че същите са неоснователни. В този смисъл не е налице противоречие с цитираната съдебна практика относно мотивирането на въззивното решение. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност е обосновано със следното: В касационната жалба се твърди, че е очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че силата на пресъдено нещо се разпростира по отношение на цялото вземане. Доводите са, че не е взето предвид, че първоначално предявения частичен иск е уважен изцяло в претендирания размер от 50 000 лв., но е редуциран с оглед прието от съда съпричиняване в размер на 20 %, като поради тази причина е присъдено обезщетение от 40 000 лв., а не с оглед на това, че окръжният съд е определил пълния дължим размер на вредите. Не е налице очевидна неправилност, произтичаща директно от мотивите на обжалвания съдебен акт. Съображенията за това са следните: В хипотеза на разгледан частичен иск, който е отхвърлен за част от частично претендираната сума, се формира сила на пресъдено нещо относно недължимостта и на сумата, представляваща разликата над размера на частичния иск до пълния размер на претендираното вземане, съответно – не е допустимо ищецът да предяви нов иск за тази разлика. Нормата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение: решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. При отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно право – силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане и тя се разпростира и по отношение на непредявената част от вземането (включително и относно правопораждащите факти). Силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца. В случаите на частично отхвърлен частичен иск силата на пресъдено нещо надхвърля предела на частично признатия за неоснователен размер, като се разпростира и върху разликата над сбора от присъдената и неприсъдената суми, отричайки основателността на претенцията и в останалата й част – до пълния претендиран размер на вземането. В цитирания смисъл са решение № 209/15.01.2020 г. по гр. д. № 1099/2017 г. и решение № 50212/25.10.2022 г. по гр. д. № 4797/2021 г. на ВКС, четвърто г. о. и други, поради което не може да се приеме, че въззивното решение е явно необосновано. Доводите на касатора разкриват сходство с хипотеза, каквато не е настоящата, а именно: на изцяло уважен частичен иск, в който случай последваща претенция за разликата до пълния размер на облигационното парично притезание би била допустима. Горните съображения обосновават отказ за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалба Агенция „Пътна инфраструктура“ не е направил искане за разноски, поради което такива не следва да се присъждат. Такава претенция е заявена от третото лице – помагач „Каро Трейдинг“ ООД, гр. София, на което разноски не се дължат предвид нормата на чл. 78, ал. 10 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение