Определение № 1460 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 412/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Хидролок“ ЕООД гр. София, чрез адв. О. А. С. от САК, против въззивно решение № 2297/19.08.2022 г. постановено по възз. гр.д. № 7019/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 194511/09.09.2020 г., постановено по гр. д. № 12068/2018 г. по описа на Районен съд- София, в частта, с която „Хидролок“ ЕООД е осъдено да заплати на А. М. Х., на основание чл. 59 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 14 625 лв., представляваща сума, с която А. Х. се е обеднил за сметка на обогатяването на „Хидролок“ ЕООД в следствие на лишаване на ищеца от възможността да ползва припадащата му се 9,25/100 ид.ч. от едноетажна жилищна сграда в [населено място], [улица] ( [улица]) за периода от 01.06.2014 г. до 20.02.2018 г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба - 21.02.2018г. до окончателното й изплащане, съответно и сумата от 2531,03 лв., представляваща част от претендираното обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 08.09.2016 г. до 20.02.2018 г. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „неправилното възприемане и разчитане на петитума на съдебния акт, на който се позовава атакуваното решение, и несъобразяване със задължителната съдебна практика, не е ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон?“ и 2. „за правното основание на водените искове - дали същите следва да бъдат водени на основание чл.59 от ЗЗД или по чл.31, ал.2 от ЗС ?“. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата А. М. Х. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че през процесния период ответникът е ползвал недвижимия имот, от който ищецът притежава 9,25/100 ид.ч. право на собственост, като го е отдавал под наем на трето лице „Грей България“ ЕООД, без да има правно основание за това, и че за уреждането възникналите между страните отношения по повод ползването на имота следва да се приложат правилата на неоснователното обогатяване, уредени в чл. 59 ЗЗД. Отговорността му да обезщети собственика се изразявала в спестен от самия него наем, които би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ответника са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, която би получил за спорния период. Прел е за недоказани твърденията на ответника, че е собственик на 90,75/100 идеални части от процесния недвижим имот, придобити по договор за покупко-продажба от 2007 г. /обективиран в Нотариален акт № 62, том IV, рег. №5062, дело № 650 от 2007 г./ от лицето В. Ж.. Въззивният съд е посочил, че към момента на посочената сделка през 2007 г. е било налице висящо производство между ищеца и праводателя на ответника с предмет установяване неоснователното упражняване на фактическа власт от Ж. върху процесната сграда и в случая намира приложение разпоредбата на чл. 226 ГПК, съгласно която при прехвърляне на спорното право делото следва своя ход между първоначалните страни и силата на пресъдено нещо на постановеното решение се отнася и до правоприемниците, като изрично изключение от това се посочва действието на вписването при недвижим имот. Установено е, че исковата молба по образуваното производство срещу праводателя на ответника с предмет иск чл. 108 ЗС е била вписана на 25.10.2006 г. Във връзка с това е направен извод, че прехвърлителната сделка, на която ответникът се позовава е извършена в хода на висящо производство и поради това по отношение на него важи силата на пресъдено нещо на Решение № 58 от 12.05.2014г. по гр. д. № 7025/2013г. на ВКС, II ГО. С цитираното решение е установено, че ищецът е собственик на 9,25/100 ид. части от процесната жилищна сграда, а В. Ж. - праводател на ответника е осъден на основание чл.108 ЗС да предаде владението върху цялата сграда, т.е. било е признато правото на съсобственика А. Х. да ревандикира цялата съсобствена вещ, държана от третото лице Ж.. Прието е от въззивния състав, че ответникът е обвързан от правните последици на това влязло в сила решение на ВКС- субективни предели се разпростирали спрямо „Хидролок” ЕООД на основание чл. 226, ал. 3 ГПК, а съобразяването на обективните предели водели до извод, че е отречено частният праводател на дружеството В. Ж., респ. самото дружество, да притежават каквато и да е идеална част от процесната сграда. Прието е за неоснователно позоваването от ответника на Решение от 31.07.1995г., постановено по гр.№3271/1992г., СГС, г.к., III-то Б отделение; на Позволителен билет №68/29.11.1991 г. и Разрешение за ползване № 1/07.01.1997 г., и е отречена възможността въз основа на тях да бъде направен извод за притежанието на право на собственост върху сградата от праводателя му, доколкото последното обстоятелство е било отречено изрично с влязлото в сила по гр. д. № 7025/2013г. на ВКС, II ГО. Обезщетението е присъдено за периода от 01.06.2014 г. до 20.02.2018 г., като е прието, че когато неоснователното обогатяване е последица от ползване на чужди имуществени блага, вземането за обезщетение по чл. 59 ЗЗД възниква от деня на имущественото разместване, без да е необходимо отправяне на изрична покана. Въз основа на изслушаната по делото пред първата инстанция СОЕ, е прието, че средният пазарен наем за периода на процесния недвижим имот е 163 207 лв., а дължимото обезщетение е определено съобразно претенцията на ищеца за притежание на собствеността върху 9,25/100 ид.ч. от имота на 17 644 лв. С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес искът е уважен до претендирания от ищеца размер - 14 625 лв. С оглед връчена на ответника нотариална покана на 08.06.2016 г., с която същия е бил поканено да изпълни задължението си, въззивният съд е приел, че същият е изпаднал в забава и дължи лихва главницата за периода от 08.06.2016 г. до 20.02.2018 г. в размер на 2 531,03 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. По поставения първия въпрос. Същия нямa xapaĸтepиcтиĸитe нa oбщo ocнoвaниe пo cмиcълa нa paзяcнeниятa пo т. 1 TP №1/19.02.2010 г. нa BKC, OCГTK. Cпopeд дaдeнoтo тълĸyвaнe мaтepиaлнoпpaвният или пpoцecyaлнoпpaвният въпpoc тpябвa дa e oт знaчeниe зa изxoдa пo ĸoнĸpeтнoтo дeлoтo, зa фopмиpaнe peшaвaщaтa вoля нa cъдa, нo нe и зa пpaвилнocттa нa oбжaлвaнoтo peшeниe, зa възпpиeмaнeтo нa фaĸтичecĸaтa oбcтaнoвĸa oт въззивния cъд или зa oбcъждaнe нa cъбpaнитe пo дeлoтo дoĸaзaтeлcтвa. Kacaциoнният cъд, yпpaжнявaйĸи пpaвoмoщиятa cи зa диcĸpeция нa ĸacaциoннитe жaлби, тpябвa дa ce пpoизнece дaли coчeния oт ĸacaтopa пpaвeн въпpoc oт знaчeниe зa изxoдa пo ĸoнĸpeтнoтo дeлo e oбycлoвил пpaвнитe извoди нa cъдa пo пpeдмeтa нa cпopa, нo нe и дaли тe ca зaĸoнocъoбpaзни. Ocнoвaниятa зa дoпycĸaнe дo ĸacaциoннo oбжaлвaнe, ca paзлични oт oбщитe ocнoвaния зa нeпpaвилнocт нa въззивнoтo peшeниe (чл. 281, т. 3 Г РK). Рpo вepĸaтa зa зaĸoнocъoбpaзнocт нa oбжaлвaния cъдeбeн aĸт щe ce извъpшвa eдвa cлeд ĸaтo тoй бъдe дoпycнaт дo ĸacaциoннo oбжaлвaнe пpи paзглeждaнe нa ĸacaциoннaтa жaлбa (чл. 290, aл. 1 Г РK). B тoзи cмиcъл, пocтaвeният въпpoc e извoдим oт cтaнoвищeтo нa cтpaнaтa и изpaзявa нecъглacиeтo й c peшaвaщия извoд нa въззивния cъд зa недоказано право на собственост на ответника върху 90,75/100 идеални части от имота. Рpe цeнĸaтa oбaчe дaли извoдитe в oбжaлвaнoтo peшeниe ca зaĸoнocъoбpaзни, ĸaĸтo вeчe ce пocoчи, e извън пpeдмeтa нa пpoизвoдcтвoтo пo ceлeĸтиpaнe нa ĸacaциoннaтa жaлбa, пo чл. 288 Г РK. Липcaтa нa пocтaвeн пpaвeн въпpoc, caмo пo ceбe cи, e дocтaтъчнo ocнoвaниe дa нe ce дoпycĸa ĸacaциoнeн ĸoнтpoл бeз дa ce paзглeждaт coчeнитe дoпълнитeлни ocнoвaния зa тoвa – тaĸa мoтивитe ĸъм т. 1 TP №1/2010 г. нa BKC, OCГTK. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения втори въпрос. Същия се отнася до това как се определя спорното материално право, съответно – какъв е предмета на делото и как следва да бъде определена правната квалификация на иска. Приетото от въззивния съд е в съответствие с константната практиката на ВКС, според която предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита. Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. В случая ищецът е твърдял, че е собственик на 9,25/100 ид.ч. от едноетажната жилищна сграда, която през исковия период се ползвала изцяло от ответника, чрез трето лице, който по този начин го лишавал от възможността за лично ползване на имота и се обогатявал със стойността на събираните граждански плодове. Навел е доводи, че правата му върху сградата в размер на 9,25/100 ид.ч. били признати с влязло в сила Решение от 12.05.2014 г. на ВКС по дело № 7025/2013 г., съгласно което, по искова молба вписана на 25.10.2006 г., е признато за установено по отношение на В. Ж. правото на собственост на ищеца върху посочените идеални части, като ответникът е бил осъден на основание на чл. 108 ЗС да му предаде цялата сграда, като държана от трето лице. Посочил е, че през време на процеса и след вписването на исковата молба Ж. продал имота на ответника и затова постановеното решение на ВКС обвързвало и последния. Ищецът е твърдял още, че въпреки липсата на права върху имота, ответникът го отдал под наем и събирал наемната цена. По тези именно фактически твърдения, определящи предмета на делото и обема на търсената защита, въззивният съд се е произнесъл по същество, като е квалифицирал предявения иск, като такъв с правно основание чл.59 ал.1 от ЗЗД. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. С оглед изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 1200 лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба; договореното адвокатско възнаграждение е в размер 1200 лв. – съгласно договора за правна защита и съдействие, като същото е реално изплатено съобразно посоченото в договора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.