Определение № 971 от 07.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2573/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 85 от 20.01.2022 г. по в. гр. д. № 945/2021 г. на Апелативен съд – София в частта, с която е обезсилено Решение № 261235 от 01.11.2020 по гр.д. № 4758/2019 г. на СГС, 1-28 състав, в частта, с която е признато за установено съществуването на задължение на длъжниците Н. Б. Р. - М. и Е. П. М. към „Банка ДСК“ ЕАД за главница в размер на 90 913,71 лева, ведно със законната лихва, считано от 23.02.2018г. до окончателното изплащане, произтичащо от Договор за ипотечен кредит от 19.04.2007г., по иск с правно основание чл. 430, ал.2 ТЗ, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, като производството в тази част е прекратено.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяна в обжалваната част и уважаване изцяло на предявения иск, както и присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции. Изразява се несъгласие с извода на съда за наличието на пълен субективен и обективен идентитет на двете заповедни производства относно претендираната главница при неотчитане различния размер и различните основания на вземанията, настъпили в първия случай при автоматична предсрочна изискуемост, без длъжниците да са уведомени предварително за това, а във втория случай – при обявена такава от банката чрез писмено уведомяване на длъжниците преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Следвало да се съобрази и обстоятелството, че при липса на оригинал на изпълнителния лист по първото заповедно производство, кредиторът не би могъл да образува две изпълнителни дела срещу длъжника, респ. да събира два пъти една и съща сума. На основание чл.235, ал.3 ГПК съдът следвало да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, а именно – подадена от кредитора Банка ДСК АД молба до заповедния съд за оттегляне на подаденото заявление с всички правни последици от това.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Излагат се доводи, че по допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, свързан с наличието на субективен и обективен идентитет между две съдебни производства (по ч. гр. д. № 53989/2011 г. на СРС, 65-ти състав и по ч. гр. д. № 12714/2018 г. на СРС, ГО, 79-ти състав) и прилагането на забраната по чл. 126 ГПК. Твърди се, че изводите на Апелативен съд - София противоречат на практиката на касационната инстанция, застъпена в Решение № 471 от 16. 01. 2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г. на ВКС, IV г. о. и в Определение № 367 от 28. 05.2020 г. по т. д. № 2318/2019 г. на ВКС, II т. о.

Самостоятелната предпоставка по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обоснована с изводите на въззивния съд относно началната дата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита.

По допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК в изложението са формулирани следните въпроси, отговорът на които, според касатора, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „От значение за приложението на забраната по чл. 126 ГПК ли е наличието на различие в размера на претендираните вземания, началната дата на изискуемостта и основанието за изискуемостта (автоматична предсрочна изискуемост и предсрочна изискуемост, обявена предварително на кредитополучателите) на вземанията по двете производства ?“;

2. „Може ли да се приеме за липса на идентичност по смисъла на чл.126, ал.1 ГПК разликата в началната дата на изискуемостта на вземанията и в основанието за изискуемостта (автоматична предсрочна изискуемост и предсрочна изискуемост, обявена предварително на кредитополучателите) ?“;

3. „Допустимо ли е предсрочната изискуемост на договор за банков кредит да бъде обявена, по смисъла на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с получаването на молба по чл. 409 ГПК от ответника, депозирана по предходно проведено заповедно производство, по която спорът е разрешен със сила на пресъдено нещо и искането на банката за издаване на дубликат на изпълнителен лист е отхвърлено на основание изтекла погасителна давност на вземането, поради сочена от заявителя настъпила „автоматична“ предсрочна изискуемост на вземането ?“;

4. „Допустимо ли е в решението си въззивният съд служебно да определи дата на предсрочна изискуемост на вземане по договор за банков кредит, различна от твърдяната от ищеца в исковата молба и заявлението по чл.418 ГПК, и без въведени твърдения в тази посока от ищеца и различна от заявената в исковото и заповедно производство, и в противоречие с доказателствата по делото, с твърденията и с възраженията на страните и може ли съдът служебно да променя твърдени от страните факти по делото ?“.

Ответниците – Е. П. М. и Н. Б. Р. - М. в срока по чл.287, ал.1 ГПК представят отговор, с който изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат въззивният съд е приел, че предмет на производството са парични вземания на ищеца „Банка ДСК“ЕАД против Н. Б. Р. - М. и Е. П. М., произтичащи от Договор за ипотечен кредит от 19.04.2007г. и допълнително споразумение към него, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417, т.2 ГПК по гр.д. № 12714/2018г. на СРС, 79 с-в, с която длъжниците са осъдени да заплатят на банката следните парични суми: 97 982.54 лв. – главница, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.02.2018г. до окончателното й изплащане; - 68 282.61 лв. – договорна лихва за периода от 01.05.2011г. до 22.02.2018г.; - 1 281.47 лв., представляваща лихва за забава за периода от 28.05.2011г. до 22.08.2018г., ведно със заемни такси и разноски. За установено по делото съдът е приел, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК банката е уведомила длъжниците за обявената предсрочна изискуемост на кредита. Констатирано е също така, че по заявление на банката по чл.417 ГПК срещу същите длъжници по същия договор за ипотечен кредит в общ размер на 113 413.02 лв., от които 96 059.28 лв. – главница, 17 353.74лв.- възнаградителна лихва за периода 29.06.2011г. до 06.12.2011г. и законна лихва от датата на заявлението до окончателното плащане, е образувано гр.д. № 53989/2011г. на СРС, 65 с-в. В заявлението е посочено, че кредитът е станал предсрочно изискуем на 29.06.2011г. Издадени са Заповед за изпълнение на парично задължение от 13.12.2011г., с която е уважено заявлението, както и изпълнителен лист на същата дата. Прието е, че на 26.04.2016г. банката е депозирала пред СРС молба за издаване на дубликат на изпълнителния лист, производството по която е приключило с влязло в сила на 12.10.2019г. решение на СГС, с което като краен резултат молбата по чл. 409 ГПК е оставена без уважение.

Изложени са подробни съображения в подкрепа на извода, че образуваното през 2011г. заповедно производство има значение относно частичната недопустимост на иска по чл.422 ГПК, както и че няма данни да е образувано изпълнително дело по заповедта за изпълнение от 2011г., която не е влязла в сила. След съпоставяне страните в двете заповедни производства, предмета и основанията на вземанията, въззивният съд е приел, че е налице пълен субективен и обективен идентитет на двете заповедни производства по отношение претендираната главница. По съображения, че предсрочно изискуемата главница по първото заповедно производство е формирана от вноските, дължими от м. март 2011г. до края на погасителния план, а по второто – от вноските, дължими от м.май 2011г. до края на погасителния план, въззивният съд е приел, че периодът на вноските, формиращи предсрочно изискуемата главница по второто заповедно производство, изцяло попада в периода на вноските, формиращи предсрочно изискуемата главница по първото заповедно производство. След позоваване на мотивите на ТР от 22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК и дадените в същото разяснения, че се счита, че искът е предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния размер на вземането при парични притезания, когато ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен, за ирелевантно в случая САС е приел обстоятелството, че претендираните размери на главниците по двете заповедни производства са различни, както и че размерът не влияе на обективния идентитет. Щом по първото заповедно производство кредиторът не е заявил, че вземането се предявява като частично, то е предявено за цялото. В последващото заповедно производство не може да се търси никаква друга част от вземането на същото основание и между същите страни. Обобщено е, че заповедното производство от 2018г. и предявеният вследствие на него иск по чл.422, ал.1 ГПК, предмет на въззивното производство, е недопустим по отношение вземането за главница, поради наличие на пречката по чл.126 ГПК. Така мотивиран, съставът на САС е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е разгледан искът по отношение на главницата, ведно със законната лихва върху нея, и е прекратил производството в тази част поради недопустимост.

Изложените от въззивния съд подробни съображения досежно останалите компоненти от дълга са извън предмета на касационното обжалване.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По начина, по който е обоснована хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, на практика липсва поставен в съответствие с изискванията на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос. Акцентираното е на значението на „въпроса“ за изхода на делото, като обуславящ извода за наличието на субективен и обективен идентитет между две съдебни производства и за прилагане на забраната на чл. 126 ГПК, без обаче да е формулиран такъв. Изложените в тази връзка съображения са по правилността на атакуваното решение, която е извън предмета на преценка във фазата на селектиране на касационното обжалване.

Изложените съображения при обосноваване на самостоятелното основание по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК касаят частта на въззивното решение, относима към изводите на съда за момента, към който е приел за настъпила предсрочната изискуемост, обявена от банката през 2011г. Тези съображения обаче са част от мотивите на въззивния съд при обосноваване дължимостта на възнаградителната лихва, която част на атакуваното решение не е предмет на касационната жалба.

Поставените четири въпроса в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. По начина, по който са формулирани от касатора, тези въпроси не са значими за изхода на спора, тъй като не са обусловили изводите на въззивния съд. Първите два, припокриващи се в по-голямата си част от съдържанието, въпроса не съответстват на правната воля на въззивния съд, приел, че за приложимостта в случая на разпоредбата на чл.126 ГПК следва да се прецени дали двете заявления касаят предявяването на същото вземане, на същото основание и между същите страни. Въпросите не съответстват на конкретно приетите факти и констатации за пълен обективен и субективен идентитет на двете заповедни производства по отношение на претендираната главница. Освен това, същите съдържат защитни твърдения на касатора за различие в началната дата на изискуемостта и в основанието за изискуемостта (автоматична предсрочна изискуемост и предсрочна изискуемост, обявена предварително на кредитополучателите) на вземанията по двете производства, каквито въззивният съд не е обсъждал, нито са мотивирали крайните му изводи по спора. Позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, а правното основание, на което се претендира изпълнение на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит, в който смисъл са мотивите към ТР № 8 от 2.04.2019г. на ВКС по тълк.д. № 8/2017г. на ОСГТК, несъобразено при формулиране на въпросите.

Въпроси №№ 3 и 4 са неотносими към изводите на съда, обусловили приетата недопустимост на иска за главница, която единствено е предмет на подадената касационна жалба, поради което не подлежат на разглеждане.

Следва да се отбележи, че касаторът не е формулирал въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваната част на въззивното решение, като например - при направен извод за обективен и субективен идентитет на вземанията за главница, предмет на две заповедни производства, дали първо заведеното, по което издадената заповед за изпълнение не е влязла в сила, е предпоставка за прекратяване на основание чл.126 ГПК на производството по чл.422 ГПК, образувано по второто заповедно производство. Касационната инстанция не може служебно да извежда правни въпроси във връзка с изложените от въззивния съд мотиви, а отделно от това липсва и касационен довод в този смисъл.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК