Определение № 238 от 26.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1692/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Ню Ревитал“ ЕООД, [населено място], чрез адв. Т.Т. против решение №101/02.04.2025 г., постановено по в.т.д. №38/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение №409/30.10.2024 г. по т.д. №750/2023 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният на основание чл.92 ЗЗД иск от касатора срещу „Авиамашенергия“ ООД и Х. В. Б. да заплатят солидарно сумата от 101 040 лева, представляваща неустойка по чл.4 от договор за заем от 05.08.2021 г. за периода от 26.08.2021 г. до 13.12.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2023 г. до окончателното изплащане на задължението. В жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон, а именно чл.9 ЗЗД и чл.92 ЗЗД. В тази връзка цитира следната съдебна практика: решение №Т-240/11.05.2010 г. по т.д. №2959/2009 г. на АС - София, определение №234/23.03.201г. по ч.т.д. №205/2011 г. на ВКС, решение №89/02.10.2019 г. по т.д. №1214/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №251/07.01.2013 г. по т.д. №1002/2011 г. на ВКС, определение №183/21.03.2016 г. по гр.д. №748/2016 г. на І г.о. на ВКС, определение №88/17.03.2016 г. по т.д. №2343/2015 г. на І т.о. на ВКС. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.2, предл.последно ГПК. Касаторът обосновава очевидната неправилност на атакуваното въззивно решение с посочените в касационната жалба доводи за нарушение на материалния закон, а именно чл.9 и чл.92 ЗЗД. Ответниците по жалбата и по делото -„Авиамашенергия“ ООД и Х. В. Б. не представят писмен отговор, с който да изразят становището си по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение, въззивният състав също е достигнал до извода, че уговорената между страните неустойка противоречи на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, поради което на основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД се явява нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Решаващият състав, след анализ на заключението на ССчЕ, неоспорено от страните, е приел, че размерът на уговорената в чл.4 от договора неустойка в размер на 0,5% на ден върху заетата сума от 24 000 лева, за периода от 26.08.2021 г. до 13.12.2023 г., възлиза на 100 800 лева. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че размерът на уговорената мораторна неустойка съществено превишава размера на главното задължение, като на годишна база се равнява на над 180%. Съобразил е съотношението между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението вреди, които при парично задължение обичайно се равняват на законната лихва за периода за забавата /основен лихвен процент на БНБ + 10 процентни пункта/, евентуално на пропуснатите лихви - при отдаването им в заем /за съпоставка допустимият ГПР при кредити е пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България/. Съпоставен е размерът на претендираната неустойка за процесния период от 101 400 лева и размера на законната лихва върху заемната сума за същия период от 6 116.63 лева. Апелативният състав е посочил още, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, като ограничението се отнася и до търговските сделки по арг. от чл.288 ТЗ. В тази връзка е извършил самостоятелна преценка за нищожността на процесната неустойка поради накърняване на добрите нрави, като се е съобразил с момента на сключване на договора, размерът й, който не съответства нито на очакваните от неизпълнението вреди, нито на риска за заемателя, който има вземане от търговското дружество и неговия управител като солидарно отговорни длъжници. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Същевременно при постановяване на съдебния акт въззивният състав се е съобразил със задължителна съдебна практика по т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, с която е прието, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона ( чл.26, ал.1 ЗЗД ). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение