Определение № 50569 от 19.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2113/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от В. Т. В. и Й. Т. В. против решение № 972/01.07.2022 г. по в.гр.д. № 2/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 41/17.11.2021 г. по гр.д. № 35/2021г. на ОС-Монтана за отхвърляне на исковете на касаторите срещу ЗД ”Евроинс“ АД за заплащане на всеки от тях на сума от 120 000лв., на осн.чл.432, ал.1 КЗ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на баба им Н. П. К. при ПТП, настъпило на 23.05.2013г. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1. ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба ЗД ”Евроинс“ АД и третото лице помагач Община Дупница са подали писмени отговори, в които оспорват осъществяването на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Застрахователното дружество претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ПТП е настъпило на 23.05.2019 г. с участието на МПС, което е имало застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена след 01.01.2016 г., поради което е счел за приложими в случая разпоредбите на Кодекс на застраховането, който е в сила от 01.01.2016 г. От доказателствата по делото не е установил конкретни житейски обстоятелства, които да обосноват извод, че между всеки един от ищците и починалата им баба е имало особено близка връзка, която по интензитет надхвърля обичайната между внуци и баба взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, както и всеки един от ищците действително да е претърпял вреди в по - голям обем от нейната смърт, различен от обичайния обем на болки и страдания при смърт на родственик. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1/ относно активната материалноправна легитимация на внуци да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба; 2/ Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да предпрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, освободена ли е при това положение въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното обжалване ? Въведено е допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1961 г. и ТР № 1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС по първия въпрос и в Решение №157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., Решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 268/21.11.2011 г. по гр.д. № 191/2011 г. на ВКС, II г.о.и др. по втория въпрос. Настоящият състав на ВКС съобрази, че в задължителната за съдилищата практика, обективирана в ТР№ 1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС- че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. ВКС прави извод, че с посоченото ТР са дадени критериите, които следва да се обсъдят от решаващия съд, за да се прецени настъпили ли са неимуществени вреди за внуци, поради смъртта на техните баба/дядо – само като минимум е необходимо да се установи наличие на взаимна грижа и помощ, емоционална подкрепа и доверие, като израз на традиционните за българското общество родствени отношения. Едновременно с това е необходимо създадената връзка да надхвърля това традиционно за нашето общество разбиране, т.е. съдът изследва налице ли са проявления на особено близка житейска връзка – трайна и дълбоко емоционална, и претърпени поради това изключителни като интензитет и продължителност страдания от настъпилата смърт на родственика. В случая САС е намерил, че липсват доказателства за изключителност извън обичайната в сложилите се отношения между баба и внуци. Касторите оспорват крайния извод на въззивната инстанция по отношение естеството на тази връзка, което оспорване сочи на доводи за наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК за неправлност на въззивното решение. Във фазата по чл.288 ГПК касационната инстанция не може да преценява конкретните доказателства по спора и приетите за установени въз основа на тях факти. Отговор на втория правен въпроси е даден със задължителното за съдилищата ТР №1/2013г., т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/, както и в множество решения по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касаторите. ОСГТК на ВКС приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с изясняване на спора от фактическа и правна страна, установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет, като изложи собствени мотиви. Съдът е длъжен да извърши преценка на относимите доказателства и да обсъди доводите на страните. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд, въпреки лаконичните собствени мотиви, не се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС. Решаващият съдебен състав е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, които е възприел като свои, вкл. констатациите относно понесената от ищците загуба на близки хора в кратък времеви интервал, съжителството между баба и внук, оказваната от бабата помощ за отглеждане на внуците приживе на майката и след нейната смърт, без да бъде заместена последната и без да е била прекъсната връзката с бащата. Независимо от това е изложил и собствената си преценка на събраните от окръжния съд гласни доказателства. Посочил е, че те не установяват конкретни житейски обстоятелства, обосноваващи извод за създадена особено близка връзка, която по интензитет да надхвърля обичайната между внуци и баба, респ. ищците действително да са претърпели вреди в по-голям обем, различен от обичайния обем на болки и страдания при смърт на родственик. В този смисъл е отговорил на оплакванията във въззивната жалба за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, като в полза на застрахователя се присъдят сторените от него разноски за насотящата инстанция в размер на 200 лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд