Определение № 202 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3630/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на “Ренови - ВГ” ЕООД, [населено място] и на “Профилактика, рехабилитация и отдих”, [населено място] –трето лице – помагач против въззивно решение № 1313 от 19.03.2019г., постановено по в.гр.д.№ 884/2018г. на Благоевградския окръжен съд в частта му относно предявените от първия касатор насрещни искове с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С посоченото решение окръжният съд е потвърдил решение № 2347 от 25.04.2018г. по гр.д. № 151/2016г. на Разложкия районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от “Ренови – ВГ” ЕООД против Е. А. Д., К. А. Х., Е. Д. П., К. Д. С. и Г. Д. С. иск с правна квалификация чл.108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване владението върху реална част с площ от около 40 кв.м., представляваща дюкянско помещение на първия етаж от двуетажна жилищна сграда, заснета с идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 87 кв.м, както и в частта, с която е прекратено производството по делото по насрещния иск за признаване за установено, че Ренови – ВГ” ЕООД е собственик на останалата част от сградата. К. Д. С. е починала на 24.10.2019г. и е заместена от своите наследници по закон Е. Д. П. и Г. Д. С.. По делото е установено, че с влязло в сила решение по гр.д.№ 92/1993г. на Разложкия районен съд на М. Г. Т., К. Д. С., Г. Д. С. и Е. Д. П., като наследници на Г. К. С. е признато правото на собственост върху процесното дюкянско помещение, което е било одържавено от наследодателя по реда на ЗОЕГПНС и възстановено по силата на чл.1 ЗВСОНИ. С влязло в сила на 06.03.1996г. решение по гр.д.№ 92/1993г. на Разложкия районен съд ДФ “Социален отдих”, поделение “Курортен комплекс П.” [населено място] е осъдена до им предаде владението върху имота на основание чл.108 ЗС, въз основа на което те са въведени във владение на имота по изп.д. № 159/1996г. на РРС. Впоследствие същите ищци са предявили ревандикационен иск против третото лице – помагач “ПРО” ЕАД за останалата част от двуетажната жилищна сграда – “С. къща”, който иск е бил отхвърлен с влязло в сила решение по гр.д.№ 161/2004г. на РРС. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 109/2015г., “ПРО” ЕАД е продало цялата сграда /“Страковата къща”/ на ищеца по насрещния иск “Ренови ВГ” ЕООД, като преди това дружеството се е снабдило с констативен нот.акт №108/2014г. въз основа на предхождащи реституцията документи. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предявеният от Е. А. Д., К. А. Х., Е. Д. П., К. Д. С. и Г. Д. С. против “Ренови-ВГ”ЕООД иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на дюкянското помещение по силата на наследствено правоприемство и реституция е недопустим и е потвърдил първоинстанционото решение в частта, с която искът е оставен без разглеждане и производството по него е прекратено. Обезсилил е решението на районния съд в частта, с която е уважен искът на същите ищци за признаване за установено, че са собственици на дюкянското помещение на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност от 1996г. до предявяване на иска и е прекратил производството по делото в тази му част като е приел, че това основание на иска е заявено при недопустимо изменение на първоначалния иск по реда на чл.214 ГПК, както и че за ищците липсва правен интерес от предявяването му след като са придобили правото на собственост върху имота по силата на закона. По отношение на предявения от “Ренови – ВГ” ЕООД насрещен ревандикоционен иск за дюкянското помещение въззивният съд е приел, че дружеството не е могло да придобие правото на собственост върху него по силата на договора за покупко-продажба, тъй като праводателят му “ПРО” ЕАД, универсален правоприемник на ДФ”Социален отдих”, не е бил собственик на този имот. Посочено е, че решението по гр.д.№ 161/2004г. не може да бъде противопоставено на ответниците по насрещния иск, тъй като в предмета на това дело не е бил включен спор за собственост върху дюкянското помещение и то не се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, която се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано с основанието и петитума на исковата молба. Изложени са и съображения, че ищецът не е придобил собствеността върху този имот и по давност, тъй като продавачът по сделката не е бил във владение на същия в твърдения по насрещния иск период – м.02.1998г. до продажбата през 2015г. По отношение на претенцията за останалата част от сградата съдът е приел, че спорът е разрешен с влязлото в сила решение по гр.д.№ 161/2004г., което обвързва страните по делото и техните правоприемници /чл.298, ал.2 ГПК/, поради което не може да бъде пререшаван съгласно чл.299, ал.1 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът “Ренови – ВГ” ЕООД е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът да обсъди всички допустими, относими и своевременно представени доказателства в тяхната съвкупност, да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства и установените с тях твърдения, възражения и доводи на страните; 2. За задължителното действие на решението по чл.297 ГПК, както и за силата на пресъдено нещо и от кое се формира същата, респ. за обективните предели на СПН и за доказателствената сила на мотивите и 3. Може ли въззивният съд да откаже да се съобрази с влезли в сила съдебни актове, установяващи правата на собственост на двете страни по делото. В изложението на третото лице-помагач “Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по следните въпроси: 1. При проверка на законосъобразността и правилността на първоинстанционното решение, следва ли въззивният съд да обсъди всички съществени доводи на страните и всички събрани по делото доказателства; 2. Следва ли решаващият съд да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт е недоказан; 2. Може ли да се придобива по давност вещ, която не е годен обект на правото на собственост; 4. Следва ли решаващият съд да приеме, че фактическата власт върху недвижим имот е установена по скрит начин при липсата на доказателства, които да сочат начина на получаване на фактическата власт върху имота; 5. Скритият начин на установяване на владение спрямо недвижим имот представлява ли пречка да се уважи възражение за придобивна давност върху имота; 6. Следва ли да са доказани предпоставките за възстановяване собственост по ЗВСОНИ за да се уважи претенция за собственост, изразена чрез възражение за наличие на правно основание за фактическо държане на имота въз основа на собственост, възстановена по ЗВСОНИ; 7. На какви изисквания следва да отговаря възражение за придобивна давност на недвижим имот за да се допусне и разгледа от решаващия съд; 8. Допустимо ли е възражение за придобивна давност на недвижим имот, която не представлява вещ, годна да е обект на собственост; 9. На какви изисквания следва да отговаря възражение за основание за владение – възстановяване на собственост по ЗВСОНИ на недвижим имот за да се допусне и разгледа от решаващия съд и 10. С оглед разпоредбата на чл.78, ал.10 ГПК, която предвижда, че третото лице – помагач дължи разноските, които е причинило със своите процесуални действия, дължими ли са разноските на третото лице – помагач по уважените му и законосъобразни процесуални действия. И двамата касатори поддържат, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбите са подали писмени отговори, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на правния въпрос от значение на изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният и в двете изложения първи въпрос е от значение за изхода на всяко гражданско дело, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл по този начин, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като самото несъгласие на касаторите с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Решаващият му извод, че ищецът по насрещния иск не е придобил правото на собственост върху процесното дюкянско помещение нито по силата на прехвърлителната сделка, нито на основание изтекла в негова полза придобивна давност, е направен след обсъждане на всички относими доказателства по делото, като самите касатори не сочат какви релевантни за спора факти се установяват от необсъдените според тях доказателства. Вторият поставен от първия касатор въпрос също не е решен с посочената от него практика на ВКС, с която е прието, че силата на пресъдено нещо се формира от диспозитивите на съдебните актове, а мотивите на същите имат доказателствена сила, респ. че влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища и други учреждения в РБ, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по тези въпроси. Изводът на съда за обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 161/2004г. на РРС е направен след преценка на предмета на делото, индивидуализиран с основанието и петитума на исковата молба. В допълнение следва да се посочи, че с посоченото решение никакви права на праводателя на ищеца по насрещния иск върху спорния имот не са признати със сила на пресъдено нещо. По третия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като съдът не е отказал да се съобрази с влезли в сила съдебни актове, нито с такъв акт са признати права на касатора, респ. на неговия праводател. Лисва противоречие и с посоченото от него решение на ВКС по гр.д.№ 4824/17г., ІІ г.о. В раздел І на изложението не е формулиран конкретен правен въпрос, а вместо това са направени общи касационни оплаквания за неправилност на обжалваното решение, в по-голямата си част имащи отношение към първия поставен въпрос, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селекция на касационната жалба. Поставените от третото лице-помагач въпроси /от № 2 до № 9/ са формулирани според неговите твърдения и не кореспондират на данните по делото, поради което също не са в състояние да обусловят допустимостта на касационното обжалване. В случая съдът не е зачел правни последици на недоказани юридически факти и не е признавал права на никоя от страните въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност, а е приел, че придобиване на имота по давност от ищеца по насрещния иск не е налице, тъй като по делото не е установено той и неговият праводател да са осъществявали владение върху имота през съответния период от време, а претенцията на първоначалните ищци е приета за недопустима. Правото на собственост на последните на основание реституция по ЗВСОНИ е признато с влязло в сила съдебно решение, като според установената практика дюкянските помещения /магазини/ представляват самостоятелни обекти на правото на собственост. Десетият въпрос се отнася до въззивното решение в частта му за разноските, имащо характер на определение, по отношение на което е предвиден друг път на защита – чл.248 ГПК, а не касационно обжалване. Във връзка с доводите на третото лице-помагач за недопустимост на въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен насрещният иск на “Ренови –ВГ” ЕООД, поради наличието на двете влезли в сила решения по гр.д.№ 92/1993г. и по гр.д.№ 161/2004 г. на РРС и че дюкянското помещение не е годен обект на правото на собственост следва да се отбележи, че исковите претенции по тази иск са основани на настъпили след влизане в сила на първото решение факти /правна сделка и евентуално придобивна давност/, които не са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението, а решението по второто дело няма за предмет процесното дюкянско помещение, представляващо самостоятелен обект на правото на собственост, независимо от обстоятелството, че за него липсва самостоятелен идентификационен номер по КККР. Направените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК от касатора “Ренови – ВГ” ЕООД доводи за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение /имащо характер на определение/ по отношение на предявения от първоначалните ищци главен иск не следва да бъдат обсъждани, тъй като в тази му част решението не е предмет на касационно обжалване. Обсъждането на правата на тези ищци в мотивите на решението е свързано с насрещната искова претенция и няма отношение към неговата валидност и допустимост. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 и ал.10 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сторените от тях разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на по 1500 лв. за всяка от жалбите. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.