Определение № 518 от 11.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 862/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Ш. – синдик на „Тома строй“ ЕООД – в несъстоятелност, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], срещу решение № 260002 от 15.01.2021 г. по в.гр.д. № 433/2020 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260141 от 17.07.2020 г., постановено по гр. д. № 2242/2019 г. на Окръжен съд – Варна, Гражданско отделение, десети състав. С последното са били отхвърлени предявените от настоящия касатор обективно кумулативно съединени и в условията на евентуалност искове за осъждане на „Овърсийз – Хоризонт“ АД, [населено място], да му заплати сумите, както следва: 99 071.47 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които е лишен ищецът, вследствие на осъщественото от ответника „Овърсийз – Хоризонт“ АД без правно основание ползване на собствения на ищеца имот – Ресторант на две нива, находящ се в [населено място], район „Триадица“, [улица] на партерен и сутерен етаж на сградата с площ на партерния етаж от 360.86 кв. м., а на сутеренния 98.80 кв. м., Тераса с площ от 80.78 кв. м., заедно с 66.22 % ид. части от общите части на партерната и сутеренната част на сградата, както и 20.72 % ид. части от дворното място, съставляващо УПИ XIII-13.14, цялото с площ от 753 кв. м., заедно с Гаражна клетка № 7 в общия подземен гараж в сутерена на сградата на кота „-3.80 м.“ със застроена площ от 20 кв. м., заедно с 2.27 % ид. части от общите части на партерната и сутеренната част на сградата, както и 0.72 % ид. части от дворното място, описано по-горе, определено като средномесечен пазарен наем за периода от 25.03.2016 г. до 30.09.2016 г., с която сума ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 05.12.2019 г., до окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД; 405 456.66 лв., представляваща общ размер на неправомерно получени от „Овърсийз – Хоризонт“ АД наеми по сключен със „Синема Ентъртейнмънт“ ЕООД договор за наем от 28.09.2016 г. за периода от 01.10.2016 г. до 17.03.2019 г. за описания по-горе недвижим имот, които са дължими на собственика на имота граждански плодове от вещта, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 05.12.2019 г., до окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 93 ЗС, както и евентуално на горното – сумата от 405 456.66 лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, формирана като средномесечния наем за периода от 01.10.2016 г. до 17.03.2019 г., поради това, че ищецът е бил лишен от ползването на собствения си описан по-горе недвижим имот, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 05.12.2019 г., до окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В жалбата се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – материална и процесуална незаконосъобразност, както и необоснованост на атакувания съдебен акт, с искане за касирането му и уважаване на исковите претенции. Твърди се, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото не е обсъдил в мотивите си и не е дал отговор на нито едно от ясните и изрични оплаквания на въззивника за неправилност на приетото от първоинстанционния съд наличие на добросъвестно владение на ответника по делото. Необосноваността на въззивното решение касаторът аргументира с множество конкретни твърдения, че мотивите на въззивната инстанция съдържат логически противоречия, които нарушават правилата на формалната и правната логика. По подробно изложени съображения счита, че крайният извод на съда, че невлязлото в сила възлагателно постановление представлява годно правно основание за добросъвестно владение, т.е., че в близо тригодишния период между датата на въвода (25.03.2016 г.) и датата на влизане в сила на постановлението за възлагане (18.03.2019 г.) ответникът е бил добросъвестен владелец, е неправилен и в противоречие на установеното съдържание на понятията „годно правно основание“ и „добросъвестност“ по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, както и относно темпоралното съотношение между обективния и субективния елемент на добросъвестното владение и моментът, към който се преценява конституирането на добросъвестно владение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК основания. Като значими за конкретното делото са поставени следните въпроси: І.1. Представлява ли невлязлото в сила постановление за възлагане „правно основание“, годно да направи владелеца собственик по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС и съответно – дали владението, установено въз основа на невлязло в сила възлагателно постановление, е добросъвестно или недобросъвестно?; 2. Ако към момента на извършване на въвода във владение от съдебния изпълнител постановлението за възлагане не е било влязло в сила, но влезе в сила в по-късен момент (след извършения преждевременен въвод), дали владелецът е добросъвестен или недобросъвестен в периода от датата на въвода до влизането в сила на възлагателното постановление?; 3. Може ли субективният елемент на добросъвестното владение (незнанието на владелеца за обстоятелствата по чл. 70, ал. 1 ЗС) да бъде консолидиран преди възникването на обективния елемент (на правното основание „годно“ да го направи собственик)?; 4. Може ли фактическият състав на добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС да бъде запълнен само от субективния елемент на „незнание“ от страна на владелеца относно пороците на юридическото му основание (в частност – на факта, че възлагателното постановление, по което е извършен въводът, не е влязло в сила), при положение че към датата на този въвод все още не е конституиран обективният елемент на фактическия състав, а именно — акт, „годен“ да прехвърли правото на собственост?; ІІ.1. Представлява ли хипотеза на опороченост на „предписаната от закона форма“ по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС случаят, в който въводът във владение е извършен въз основа на невлязло в сила възлагателно постановление, върху което погрешно е било удостоверено от съдебния изпълнител, че същото е влязло в сила?; 2. Подлежи ли на разширително тълкуване, правоприлагане по аналогия или правоприлагане per argumentum а fortiori хипотезата на добросъвестност относно порока на „предписаната от закона форма“ по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС и за други случаи, в които „мъчно може да се упреква страната, загдето не е установила пропуска, извършен от служебното лице“ и в частност – за случая на невярно удостоверяване, че възлагателното постановление, по което е извършен въводът във владение, е влязло в сила?; 3. Регламентира ли чл. 70, ал. 1 ЗС друга (трета) причина, поради която добросъвестният владелец не придобива собствеността – извън липсата на тази собственост в патримониума на праводателя му или опорочаването на предписаната от закона форма? и ІІІ. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към правилното решаване на делото доводи на страните? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика: т. III от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., Тълкувателно решение № 10/05.12.2012 г. по тълк. дело № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС, т. 9 от Тълкувателно решение № 5/18.05.2017 г. по тълк. дело № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 306 от 26.03.2012 г. по гр. д. № 87/2611 г. на ВКС, II г. о., решение № 147 от 06.02.2017 г. по гр. д. № 499/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 35 от 25.02.2013 г. по гр. д. № 669/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 153 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 847/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 86 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 3076/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 179 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1981/2013г. на ВКС, II г. о. и решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г. на ВКС, I г. о. – за въпросите под №№ І.1. – І.4 и ІI.1 – ІI.3, вкл., и на т. 2 и т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 246 от 20.01.2020 г. по гр. д. № 4881/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 98 от 28.01.2020 г. по т. д. № 2897/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 9 от 10.03.2020 г. по гр. д. № 1440/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 35 от 24.04.2020 г. по гр. д. № 1939/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 288 от 28.02.2020 г. по гр. д. № 134/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 190 от 07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 280 от 22.01.2020 г. по гр. д. № 1509/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 11096/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о. – за въпрос № ІII. Във връзка с поставените в т. І и т. II въпроси касаторът сочи в условията на евентуалност допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В допълнително постъпило становище с правни доводи в подкрепа на основателността на касационната жалба касаторът сочи, че му е станало известно решение № 56 от 24.04.2018 г. по гр. д. № 2339/2017 г. на ВКС, II г. о., като съобразно приетото в него и предвид чл. 638, ал. 1 и ал. 4 ТЗ и чл. 717н ТЗ процесният недвижим имот все още е част от масата на несъстоятелността на „Тома строй“ ЕООД – в несъстоятелност, тъй като възлагателното постановление, на което ответникът се позовава, не е влязло в сила, а и юридически вече не може да влезе в сила поради конфликта си с производствата по несъстоятелност спрямо „Боско строй“ ЕООД и „Тома строй“ ЕООД, поради което ответникът е недобросъвестен владелец на процесния имот. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – „Овърсийз – Хоризонт“ АД, чрез процесуалния си пълномощник, излага съображения за отсъствие на релевираните в изложението основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не подлежи на съобразяване допълнителното становище на касатора, доколкото същото съдържа доводи, релевирани извън преклузивния срок по чл. 283 ГПК, вкл. след постъпване на делото във ВКС. За да достигне до обжалвания резултат, след като е установил фактическата обстановка по делото /че ищецът е придобил правото на собственост върху процесните обекти, след като същите са били вече ипотекирани за обезпечаване вземане на „Райфайзен /България/“ ЕАД по договор за кредит, че Банката е предприела принудително изпълнение върху същите по изпълнително дело № 20148380410887, че на 04.03.2015 г. е било издадено постановление за възлагане в полза на купувача – отв. „Овърсийз – Хоризонт“ АД, че върху постановлението е отразена дата на влизането му в сила - 17.11.2015 г., на която Софийският апелативен съд е потвърдил определението за прекратяване на производството по жалба на ищеца „Тома строй“ ЕООД срещу възлагателното постановление, че след внасяне на местните данъци от страна на купувача същото е вписано в СВ – София на 21.01.2016 г. и на 25.03.2016 г. купувачът е въведен във владение на имотите от ЧСИ, че на 26.10.2018 г. е депозирана нова жалба срещу постановлението за възлагане от страна на „Интербетон“ ЕООД – съдлъжник по договора за кредит с Банката, с доводи, че постановлението не му е било надлежно съобщено /връчено чрез трето, непознато на управителя лице - Т. Ч., управител на друг солидарен длъжник на „Райфайзен /България/“ ЕАД - „Еко бетони“ ЕООД/ и че тази втора жалба е приета за допустима, но неоснователна от сезирания Софийски градски съд/, по съществото на правния спор съставът на въззивния съд е изложил следните мотиви: Целта на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да се възстанови неоснователното разместване на блага от патримониума на един правен субект в този на друг, без да има правно основание, което да оправдава това разместване, поради което този, който се е обогатил от него, дължи връщане на онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Или предпоставките за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД са: обедняване на ищеца, обогатяване на ответника, като обедняването и обогатяването следва да произтичат от един или от няколко общи факта. Обогатяването е налице не само когато се увеличава имуществото на едно лице, но и когато се спестяват на обогатения някои необходими разходи, които той иначе е трябвало да понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. Лицето, което държи без правно основание чужда вещ, винаги дължи на собственика ѝ обезщетение за ползите, от които го е лишило. Ползването на вещта от несобственика може да се осъществява по различен начин. Обстоятелството дали той получава добиви от вещта, включително и наем, е ирелевантно - този извод следва от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС. Правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставяно в зависимост от волята на това лице дали да реализира или не доходи от държаната без основание чужда вещ. Същественото за основателността на иска е, че вещ на ищеца е била държана без основание. По този начин собственикът е бил лишен от възможност да я ползва, поради което за него е налице обедняване. От друга страна – ответникът е държал чужда вещ, която е ползвал или е могъл да ползва, в зависимост единствено и само от волята си. Според апелативния съд, на същата плоскост стои разрешението на отношенията по повод получаването на добивите от вещта от друг, вместо от собственика ѝ (както предвижда чл. 93 ЗС), когато липсва основание за това – важи принципът за недопускане на неоснователното обогатяване. Или и в двете хипотези предявените искове предпоставят разрешаването на въпроса, кога е преминала собствеността върху имотите от патримониума на ищеца в този на ответника и ако това е станало в по-късен момент от предаване на владението върху вещите на последния (25.03.2016 г.), дали той ще се ползва от по-благоприятните последици, предвидени в закона за добросъвестния владелец, т.е. дали е имал правото да я ползва и да задържи получените от нея добиви – чл. 71 ЗС. На следващо място съдът е посочил, че съобразно нормата на чл. 496, ал. 2 ГПК, от влизането в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Следователно, основният въпрос е от кой момент е влязло в сила постановлението за възлагане, с което вещите са били възложени на ответното дружество, тъй като това определя и момента, от който е настъпил транслативният ефект на акта на съдебния изпълнител по прехвърляне правото на собственост. По този въпрос съставът на Апелативен съд – Варна е почерпил доводи от т. 4 от ТР № 3/2015 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, като е приел, че преценката за допустимостта на жалбата срещу действията на съдебния изпълнител е в правомощията на съда, разглеждащ същата и съответно въпросът, касаещ момента на влизане в сила на обжалваното постановление за възлагане, не може да се пререшава от съда, разглеждащ спора за принадлежността на материалното право. Изложил е и евентуални доводи, според които в случая връчването на постановлението за възлагане от 04.03.2015 г. на длъжника по изпълнението „Интербетон“ ЕООД, осъществено на 05.03.2015 г. на лицето Т. Ч., за което е било отбелязано от връчителя, че е служител на дружеството - адресат, действително не е било надлежно – в разписката не е била посочена длъжността на лицето, съгласно изискването на чл. 50, ал. 3, изр. 2 от ГПК, а и е установено, че това физическо лице е било управител на другия длъжник по изпълнението - „Еко бетони“ ЕООД; липсват и доказателства лицето да е било натоварено с правото и задължението да приема книжа за „Интербетон“ ЕООД. Съдът е приел, че според правилото на чл. 436, ал. 1 ГПК началото на срока за обжалване действието на съдебния изпълнител от страните по изпълнителното дело се поставя с връчването на съобщение - ако същите не са присъствали при извършването му, а не с момента на узнаване за действието по друг начин, каквито данни има по делото. По посочените съображения съставът на въззивния съд е приел, че постановлението за възлагане е влязло в сила с постановяването на необжалваемото решение № 1960 на 18.03.2019 г. по в. гр. д. № 2959/2019 г. на СГС, ІV-А състав по жалбата на „Интербетон“ ЕООД и от тази дата купувачът е придобил собствеността върху възложените му имоти. По въпроса относно вида на владението, осъществявано от ответното дружество за периода от 25.03.2016 г. до 17.03.2019 г., въззивната инстанция е приела, че съобразно нормата на чл. 70, ал. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена. Съобразно приетото в доктрината, добросъвестността по смисъла на тази норма е незнанието от страна на владелеца, че прехвърлителят му не е собственик на вещта или че предвидената от закона форма на юридическото основание е опорочена. Това незнание следователно може да се изразява, както в незнание на правото (напр. относно процесуалните изисквания за съответното производство, в което се издава съответният акт), така и в незнание на факта (напр., че праводателят не е собственик). И в двата случая то е релевантно за субективната страна на добросъвестността. Причината за незнанието е без значение – същото може да се дължи и на неполагане на дължимата грижа. Незнанието следва да е налице към момента на възникване на юридическото основание (така изрично правната норма на чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС), като последващо узнаване на недостатъка на правното основание не води до недобросъвестност на владелеца. Обективната страна на добросъвестното владение изисква установяването на владението да почива върху юридическо основание, което по начало е годно да направи владелеца собственик, но същият не става такъв или поради това, че праводателят му не е собственик (защото никой не може да прехвърли права, каквито не притежава), или поради опороченост на предписаната от закона форма (когато същата е такава за действителност). Юридическото основание следва да е реално съществуващо. Юридическо основание, наред с прехвърлителните сделки, представляват и конститутивните съдебни решения, с които се прехвърлят вещни права, административни актове със същия правен ефект, както и постановленията на съдебен изпълнител за възлагане на имота на купувача по публичната продан. Второто изискване към правното основание е същото да е действително, като специално относно съдебното решение – да е влязло в сила, тъй като, ако същото е обжалвано, то няма действието на правно основание и през това време владелецът не се счита за добросъвестен. Наред с горното обаче, за да отговори на значимия за разрешаването на настоящото дело въпрос - дали невлязлото в сила постановление за възлагане е годно правно основание по см. на чл. 70, ал. 1 ЗС, въззивният съд е посочил, че следва да се има предвид и застъпеното в доктрината становище относно втората алтернатива на недостатъка на юридическото основание, за който владелецът не знае – когато предписаната от закона форма е опорочена. В тази хипотеза съдът е отнесъл случаите, когато формата е спазена, но само донякъде, така че привидно има акт, който външно изглежда напълно редовен, но при съставянето му е допуснат недостатък, за който приобретателят по акта извинимо не знае, т.к. се касае за недостатъци, за които е трябвало да следи длъжностното лице, което извършва акта. Изведен е извод, че във вложеното от законодателя съдържание в чл. 70, ал. 1 ЗС относно опорочаването на формата се има предвид такъв порок, който не прави акта нищожен от материалноправна, а от процесуалноправна гледна точка, например пороци във формата на нотариалния акт, които съгласно чл. 576 ГПК водят до нищожност на нотариалното действие и макар то да е извършено от собственика и владелеца, последният не може да придобие собствеността, а получава само владението. Щом обаче владелецът не знае порока във формата, а правното основание съществува, той е добросъвестен. Въззивният съдебен състав е приел, че аналогичен е настоящият случай – налице е издадено от компетентен ЧСИ постановление за възлагане на недвижим имот, което е годно юридическо основание да прехвърли собствеността от ипотекарния длъжник в патримониума на купувача. Спазени са всички изисквания във връзка с издаването на този акт, чиято законосъобразност е потвърдена в осъществената съдебна проверка по повод неговото обжалване. Налице е обаче неправилно формиран извод относно момента на влизането в сила на постановлението за възлагане, извършен от компетентния в конкретната хипотеза да преценява този факт негов издател, който е удостоверен и върху постановлението. Вследствие на този извод са последвалите действия по заплащане на съответните местни данъци от купувача и вписването на постановлението за възлагане. Въводът във владение, осъществен от ЧСИ, е основан на този титул, който е редовен от външна страна и правилната преценка относно момента на влизането в сила на постановлението за възлагане е трябвало да се направи от длъжностното лице, извършило акта, поради което за това не следва да се вини страната, че не е установила този пропуск. По-нататък съдът е направил паралел, че ако е правилен изводът, че ще е добросъвестно владението, основано на нотариален акт, изповядан от нотариус от съдебен район, различен от този по местонахождението на имота (поради което този акт е нищожен, респ. и самият договор), то по аргумент за по-силното основание следва да е добросъвестно и владението, основано на законосъобразно постановление за възлагане, което е влязло в сила по-късно от удостовереното върху акта от издателя му и от установяването на владението, за който факт владелецът не е знаел към момента на предаването на владението от съдебния изпълнител (подобни хипотези може да има и при невярно отразяване от съда като влезли в сила на конститутивни решения, с които се прехвърлят вещни права, на които е основано владението, но които по-късно са допустимо обжалвани и потвърдени). По изложените съображения въззивният съд е приел, че ответното дружество в качеството му на добросъвестен владелец на основание чл. 71 ЗС е имало правото да се ползва от описаните ресторант и гаражна клетка за процесния период и да получава добивите от същите, поради което предявените искове се явяват неоснователни. С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато, по следните съображения: Приложното поле на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се обоснове от касатора, а съдът го преценява при стриктно спазване на принципа на диспозитивното начало. В този смисъл са указанията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според същите, касаторът следва да е формулирал достатъчно ясен процесуалноправен или материалноправен въпрос, който да има значение за разрешаването на конкретния правен спор, т.е. да е включен в предмета на делото и да е обусловил решаващата правораздавателна воля на съда за неговия изход, но не и значението му да се ограничава до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Правилността на обжалвания съдебен акт може да бъде преценявана едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждането на въззивната жалба. В този смисъл в цитираното тълкувателно решение е проведено ясно разграничение между основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и на чл. 281, т. 3 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. При съобразяване на гореизложеното съдебният състав констатира, че поставените въпроси в група І от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговарят на основното селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първите два въпроса касаят изцяло законосъобразността и обосноваността на формираните от въззивния съд изводи, че ответникът притежава качеството на добросъвестен владелец, а следващите не съответстват на изразената в обжалваното решение воля, че в случая са налице както обективните, така и субективните предпоставки на владението по чл. 70, ал. 1 ЗС. Не удовлетворява общото основание за достъп до касационен контрол и първият въпрос от група ІІ, като пряко относим към правилността на въззивното решение; както и третият формулиран въпрос, който отново не кореспондира с приетото от въззивния съд, че в случая порокът при отбелязването на датата, на която обжалваемият акт на съдебния изпълнител е влязъл в законна сила след приключило обжалване, представлява единствено и именно процесуалноправен порок, относим към неговата форма, като изискване за пораждане на правните му последици. Въпросът относно принципния начин на тълкуване на разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС е значим за изхода от спора, доколкото такова тълкуване е проведено от страна на въззивния съд, но по него не се установяват допълнително поддържаните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Липсва конкретно противоречие между решаващата правна воля на съда в обжалваното решение и посочената практика на ВКС и ВС, нито може да се счете, че въпросът относно тълкуването на правната норма в случая е значим за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Процесуалноправният въпрос от група ІІІ не е разрешен в отклонение от цитираната трайна съдебна практика, касаеща задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички относими към решаването на спора доводи на страните. Несподелянето на защитната теза на касатора не представлява необсъждане на съответните му доводи. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение