Определение № 60804 от 10.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2365/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 62/ 16.04.2021 г. по гр.д. № 622/ 2020 г., с което Видински окръжен съд, потвърждавайки решение № 475/ 25.08.2020 г. по гр.д. № 1685/ 2019 г. на Видински районен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на В. А. Н. сумата 17 500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършването на престъпление по чл. 134, ал. 1, т. 1, вр. чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1 НК, като искът е отхвърлен до пълния размер от 25 000 лв. Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България, а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Касаторът счита, че е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.гр.д. № 1/ 2000 г. на ОСГК и на приложени решения по чл. 290 ГПК). Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, а касаторът счита, че обжалваното решение противоречи на приложени решения по т. 11 от Постановление № 4/ 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, защото е необосновано и в нарушение на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Ответникът по касация, В. А. Н. възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира разноски в настоящото производство. За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че В. А. Н. е бил незаконно обвинен за извършването на престъпление по чл. 134 в, ал. 1, т.1, вр. чл. 128, ал. 2, вр. ал 1 и чл. 126, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Зачел е задължителната сила на влязлото в сила решение № 160/ 11.09.2018 г., с което Н. е оправдан (чл. 300 ГПК). Поради това е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното с иска обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е съобразил, че докато е траело наказателното производство по отношение на В. Н. не била взета мярка за неотклонение. Ищецът бил подложен на негативни изживявания с висок интензитет. Изпитвал притеснение и страх. Воденото срещу него наказателно производство за т.нар “лекарска грешка“ рефлектирало на качеството на работа му. Бил несигурен в обикновени манипулации, ставало му лошо по време на операции. Напуснал по собствена инициатива работа. Върнал се след година, но отново се забелязвало несигурност, поради което отново напуснал. Безработен бил и по време на разглежданото въззивно производство. Съобразено е заключението на вещото лице – психиатър, от което се установява, че ищецът е с клинично изявена тревожно-депресивна симптоматика, налице е психично разстройство, макар не в най-тежката му форма. Взето е предвид още, че обвинението е станало публично достояние, налице е и уронен професионален авторитет. Взето е предвид, че лицето е имало многогодишен стаж на длъжността акушер-гинеколог, което също допринасяло за засиленото чувство за безпокойство и срам. При определяне на размера на дължимото обезщетение са съобразени и продължителността на наказателното преследване, броя на деянията, по които е било повдигнато незаконно обвинение, видът на деянията и на вината, с която се твърди, че са извършени. При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, съдът е определил обезщетението от 17 500 лв. за адекватно на претърпените неимуществени вреди, които са с причина незаконното обвинение и е потвърдил първоинстанционното решение поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции при решаването на правния спор по същество. Следователно е обуславящ повдигнатият процесуалноправен въпрос, но той не противоречи на тълкувателните решения и на решенията по чл. 290, на които се позовава касаторът. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на обстоятелствата, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД). Отказал е да зачете онези, за които не е установена причинната връзка с незаконното обвинение. Мотивирал се е особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с онези мотиви, които инстанцията по съществото на правния спор дължи откъм установяването на основанието на обективна отговорност на държавата при деликтния състав от чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че противоречие на въззивното решение с други решения на ВКС относно приложението на критерия „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение е възможно, тогава когато по висящото и по приключените дела са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но са различни присъдените обезщетения. Липсва сходство в юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на държавата, предвидена в състава по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, между възприетото в обжалваното решение и в решенията по чл. 290 ГПК на ВКС, които касаторът прилага в изложението към своята жалба. По въпроса за приложението на критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение не е налице и твърдяното противоречие с т. 11 от Постановление № 4/ 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Съдът е съобразил дадените с тълкувателния акт разяснения и се е ръководил от тях при определянето на размера на обезщетението. При този изход на производството пред настоящата инстанция ответникът по касация има право на разноски пред ВКС (чл. 78, ал. 1 ГПК). От представения договор за правна защита се установява, че В. Н. е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева. Тази сума следва да се възложи в тежест на касатора. В обобщение, и по двата повдигнати въпроса е изключено соченото допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. При тези мотиви, съдът