Определение № 219 от 23.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 96/2024 г.

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „УСМ – К.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място] чрез процесуален представител адвокат Б. К. срещу решение № 495 от 18.07.2023 г. по т. дело № 336/2023 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав, с което е потвърдено решение № 260026 от 16.01.2023 г. по т. дело № 2148/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-1 състав и „УСМ К.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Водоканалстрой - Д. К.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] сума в размер 29 640 лв., представляваща разноски за въззивното производство - платено адвокатско възнаграждение.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 36, ал. 2 ЗОЗ от „УМС К.“ ЕООД срещу „Водоканалстрой - Д. К.“ ЕООД и „Водоканалстрой“ ООД, ЕИК[ЕИК] установителен иск, че залогът, предмет на сключения на 29.08.2017 г. договор за особен залог, вписан в ЦРОЗ под № 2017083001056, със страни по него Д. Щ. К. – „заложен кредитор“ и „Водоканалстрой“ ООД – „залогодател“, правата по който договор са прехвърлени от заложния кредитор на първия ответник с договор за прехвърляне на вземания, сключен на 13.07.2018 г., е непротивопоставим спрямо „УМС К.“ ЕООД, по отношение на включените в този залог 9 броя употребявани строителни машини, представляващи част от заложното имущество, а именно: Багер товарач Caterpillar 428F, Багер верижен САТ 304DCR, Багер САТ М318С, Багер товарач Caterpillar 428D, Багер верижен САТ 323EL, Товарач Caterpillar 216В, Багер верижен Caterpillar 325D, Багер верижен Caterpillar 320С и Мини багер верижен Caterpillar 303ССR, на базата на който особен залог са предприети мерки на принуда за предаване на описаните движими вещи чрез образуване на изпълнително дело № 20207050400130 по описа на ЧСИ И. Б., с рег. № 705, с район на действие Бургаския окръжен съд, и ищецът е осъден да заплати на „Водоканалстрой - Д. К.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 11 184,42 лв., представляваща направени по делото разноски в първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Допустимо ли е насочване на изпълнение по реда на ЗОЗ върху движима вещ предмет на особен залог срещу трето лице, неин приобретател, което има положението на залогодател по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗОЗ, ако разпореждането с вещта не е вписано по неговата партида? – противоречие с Тълкувателно решение от 10.07.2018 г. по тълк. дело № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор? – противоречие с Tълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът „Водоканалстрой - Д. К.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място] чрез процесуален представител адвокат С. Б. оспорва касационната жалба и поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, като излага следните съображения: по първия въпрос - цитираното от касатора Тълкувателно решение от 10.07.2018 г. по тълк. дело № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС не разглежда случаите, когато разпореждането в полза на третото лице е направено след вписване на пристъпване към изпълнение, какъвто е настоящият случай и за който има предвидена изрична разпоредба в закона, която лишава залогодателя от това право; Тълкувателното решение касае правоотношения, които са се развили по време на действието на старата редакция на ЗОЗ до приемане на ЗИДЗОЗ, обн. в ДВ. бр. 105/2016 г., в сила от 30.12.2016 г.; касаторът не е обосновал в какво се състои противоречието между посоченото тълкувателно решение и въззивното решение и как произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос е обусловило изхода на делото; по втория въпрос - касаторът не е посочил конкретни съдебни актове и в какво се състои твърдяното противоречие; въпросът е хипотетичен, не е поставен коректно, като касаторът не е уточнил при формулирането му какво е твърдяното основание за нищожност на сделката, за да може да се отговори еднозначно от касационната инстанция дали съдът следи служебно за такъв порок или не; възражението за нищожност е разгледано в двете инстанционни производства. Ответникът поддържа и становище за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт по съображения, посочени в подадения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Ответникът „Водоканалстрой“ ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че на 29.08.2017 г. между Д. Щ. К. като заложен кредитор и „Водоканалстрой“ ООД като залогодател е сключен договор за особен залог, вписан в ЦРОЗ на 30.08.2017 г. с № 2017083001056. С последващ договор от 13.07.2018 г. заложният кредитор е прехвърлил вземанията си на „Водоканалстрой - Д. К.“ ЕООД и промяната на заложния кредитор е вписана в ЦРОЗ на 16.07.2018 г. с № 2018071601966. „Водоканалстрой - Д. К.“ ЕООД е пристъпило към изпълнение по реда на ЗОЗ въз основа на заявление, вписано в ЦРОЗ на 20.12.2019 г. с № 2019122002788. По образуваното изпълнително дело № 20207050400130 по описа на ЧСИ И. Б., № 705 от РКЧСИ с район на действие ОС – Бургас са предприети мерки за принудително предаване на описаните движими вещи.

По отношение на процесните машини на 16.06.2020 г., 19.06.2020 г., 22.06.2020 г., 23.06.2020 г. и 25.06.2020 г. между залогодателя „Водоканалстрой“ ООД и „Метал Стар 61“ ЕООД са сключени общо 6 броя договори за продажба. Машините са продадени като бракувани, като скрап – във фактурите е посочено, че са излезли от употреба превозни средства, а в складовите разписки - като отпадъчно желязо от бракувани машини. Регистрацията на процесните машини, извършена по реда за регистрация на земеделска и горска техника, е прекратена въз основа на подадени от „Водоканалстрой“ ООД до Областна дирекция Земеделие - Бургас заявления. На 30.06.2020 г. между „Метал Стар 61“ ЕООД в качеството му на продавач и „Метал Конструкшънс“ ЕООД като купувач е сключен договор за продажба на същите машини, подробно посочени по наименование и номер на рама. С договор, сключен на 08.07.2020 г. „Метал Конструкшънс“ ЕООД е продало на „УСМ К.“ ЕООД същите машини за сума в размер общо 39 500 лв.

Възражението на ответника „Водоканалстрой - Д. К.“ ЕООД за нищожност на последния договор за продажба поради неспазване на установената от закона форма е прието за неоснователно по съображения, че за прехвърляне на правото на собственост на дерегистрираните машини не е била необходима писмена форма с нотариална заверка на подписите. Във въззивното решение е прието, че предвиденото в чл. 12 от Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника /ЗРКЗГТ/ изискване договорите за прехвърляне правото на собственост на регистрирана в страната самоходна техника с мощност на двигателя над 10 kW да се сключват в писмена форма с нотариална заверката на подписите, в случая е неприложимо, независимо, че всяка една от машините е с мощност на двигателя над 10 kW, тъй като деветте броя машини - предмет на договора, са били с прекратена регистрация към датата на сключването му. Поради това, че машините се явяват нерегистрирана техника, е направен извод, че за прехвърляне на правото на собственост на дерегистрираните машини не е била необходима писмена форма с нотариална заверка на подписите.

Относно неоснователността на предявения иск въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение съгласно чл. 272 ГПК и във връзка с оплакванията във въззивната жалба е изложил и собствени съображения. Приел е, че в конкретния случай правилото на чл. 7 ЗОЗ е неприложимо и не може да се приеме, че залогът се е погасил със сключване на някоя от поредиците сделки за покупко-продажба на деветте броя употребявани строителни машини, тъй като ищецът нито е въвел твърдения, нито е ангажирал доказателства той или праводателят му да е трето лице, придобило по сделка, извършена от залогодателя в кръга на обикновената му дейност по занятие, правата върху заложеното имущество, които да са несъвместими със заложното право.

Предвид въведеното в исковата молба твърдение, че заложният кредитор не е дал съгласие за сключване на разпоредителните сделки със заложното имущество, съдебният състав е намерил за приложима разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗОЗ /нова - ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г./, съгласно която, когато заложният кредитор не е дал съгласие за извършване на разпоредителни сделки със заложеното имущество, извън посочените в чл. 7 ЗОЗ, приобретателят придобива правата върху заложеното имущество, обременени със залога, и има положението на залогодател. Посоченото правило се прилага и по отношение на всеки следващ приобретател на заложеното имущество, освен ако той установи, че е бил добросъвестен.

Въззивният съд е изложил, че даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/10.07.2018 г. по тълк. д. № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС разрешение е неприложимо, тъй като се отнася до разпоредбата на чл. 13, ал. 1 ЗОЗ във връзка с чл. 12 ЗОЗ в редакцията до приемане на ЗИДЗОЗ с ДВ, бр. 105/2016 г., в сила от 30.12.2016 г., т. е. урежда фактическите състави, осъществили се до момента на влизане в сила на изменението и допълнението на ЗОЗ с ДВ бр. 105/2016 г. Сключването на договора за покупко-продажба е на 08.07.2020 г. и доколкото новата редакция на чл. 12, ал. 4 ЗОЗ действа от момента на влизането й в сила - 30.12.2016 г. /аргумент от чл. 13, ал. 1 ЗНА/ и същата не съдържа правило да останат временно в сила всички или някои разпоредби на акта по прилагане на отменения закон /чл. 13, ал. 2 ЗНА/, е прието, че не е необходимо доказване на факта, че третото лице, което е придобило от залогодателя вещта, обременена със залог, е знаело за това. Поради това, че новата редакция урежда обществените отношения след влизането й в сила и занапред, а в случая всички разпоредителни сделки със заложеното имущество са сключени след изменението на закона, то именно новата редакция на чл. 12 ЗОЗ е приложима по отношение на тях и по аргумент от чл. 13 ЗОЗ залогът може да бъде противопоставен на всяко едно от тези лица, тъй като те са придобили правата върху заложеното имущество, обременени със залога, и имат положението на залогодател.

За да направи този извод, съдебният състав се е аргументирал също с историческото и систематичното тълкуване на обсъдените разпоредби във връзка с чл. 30, ал. 1 ЗОЗ, съгласно която разпоредба в относимата й редакция в ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г., влизането в сила изменено на 01.01.2020 г., бр. 65 от 2018 г., в сила от 07.08.2018 г.; влизането в сила изменено на 01.01.2022 г., бр. 102 от 2019 г., в сила от 31.12.2019 г., вписаното обстоятелство се счита известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването в ЦРОЗ. Поради това, че учреденият с договора от 29.08.2017 г. залог е вписан в ЦРОЗ и е извършено вписване по отношение на новия заложен кредитор след сключване на 13.08.2018 г. на договора за цесия, въззивната инстанция е заключила, че всички трети лица са недобросъвестни, включително въззивникът и неговите праводатели /продавачи по поредицата от договори за покупко-продажба/, тъй като са били известени за това по установения от специалния закон начин - чрез вписване в ЦРОЗ. По същия начин те са били известени и за факта, че заложният кредитор е пристъпил към изпълнение по реда на ЗОЗ на 20.12.2019 г.

Предвид изложените съображения и с оглед факта, че всички разпоредителни сделки с вещите - предмет на залога, включително договорът за покупко-продажба от 08.07.2020 г. са сключени след вписването на залога и на пристъпването към изпълнение, въззивният съд е направил извод, че сделките са непротивопоставими на заложния кредитор и всеки един от приобретателите е бил недобросъвестен. Позовал се е и на разпоредбите на чл. 9, ал. 4 ЗОЗ /изм. ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г./ и чл. 32, ал. 4 ЗОЗ, като е приел, че заложният кредитор има право да се удовлетвори от заложеното имущество, независимо от извършените разпоредителни сделки с него от страна на залогодателя, ако последните са сключени след вписване пристъпването към изпълнение. Посочил е, че след изменението на закона на вписването е придаден ефект, подобен на този на запора и възбраната, защото след датата, на която е извършено вписването, всички извършени от длъжника разпореждания със заложеното имущество са недействителни спрямо заложния кредитор, т. е. относително недействителни. Съдебният състав се е аргументирал и с мотивите към проекта на ЗИДЗОЗ, съгласно които изменението цели да се гарантират в по-пълна степен правата на заложния кредитор.

Въззивната инстанция е приела за неоснователно въведеното от ищеца с допълнителната искова молба възражение за нищожността на договора за особен залог от 29.08.2017 г. поради противоречието му с добрите нрави, като е препратила към мотивите в първоинстанционното решение и е съобразила изложените в решение № 48 от 12.07.2010 г. по т. д. № 603/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. доводи за хипотетична възможност по отношение на обезпечителния договор за особен залог да се приложи критерият по чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 9 ЗЗД. Въззивният съд е изложил и съображения, че ищецът не е страна по посочения договор /страни по него са заложният кредитор Д. Щ. К. и заложният длъжник „Водоканалстрой“ ООД/, поради което не може да въвежда възражение за нищожност на договора за особен залог, бранейки правата на друг участник в производството – ответника „Водоканалстрой“ ООД, който не се е ползвал от предоставената му от процесуалния закон възможност да заяви своевременно подобно възражение, като се позове на последиците от нищожността на договора за особен залог. Поддържайки твърдения за сключването на договора за особен залог в противоречие с добрите нрави, ищецът упражнява чужди права пред съд, което е недопустимо, с изключение на случаите на процесуална субституция, какъвто не е настоящият случай. Съдебният състав се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 269/22.10.2012 г. по гр. д. № 307/2012 г. на ВКС, ГК, II г. о., съгласно която допустимо е разглеждане на възражения за нищожност на договори, които бранят правата на лицето, което използва това процесуално средство за защита, но не и възражения за нищожност, които бранят права на трето лице, което не участва в производството, тъй като само и единствено от волята на лицето, чиито права възражението брани, зависи дали да се позове на последиците от нищожността, както и да ангажира доказателства за нейното установяване.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия материалноправен въпрос е неоснователен, тъй като не е осъществено твърдяното допълнително основание, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 10.07.2018 г. по тълк. дело № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС се отнася до правоотношенията, възникнали преди допълнението и изменението на Закона за особените залози, прието със ЗИДЗОЗ, обнародван в ДВ, бр. 105/2016 г., в сила от 30.12.2016 г. Правоотношенията по договора за особен залог от 29.08.2017 г. и договорите за покупко-продажба на скраб, респективно на употребявани строителни машини са възникнали след влизане в сила на допълненията и измененията на ЗОЗ /ДВ, бр. 105/2016 г., в сила от 30.12.2016 г./, поради което посоченото Тълкувателно решение не намира приложение.

По отношение на формулирания от касатора процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав счита, че също не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е отрекъл служебното произнасяне относно действителността на договора за особен залог, а е приел, че чрез възражението за сключване на договора за особен залог в противоречие с добрите нрави ищецът упражнява чужди права пред съд, което е недопустимо, с изключение на случаите на процесуална субституция, какъвто не е настоящият случай. Във връзка с изложените мотиви касаторът не е формулирал релевантен правен въпрос. Касаторът не е поставил правен въпрос и относно мотивите в първоинстанционното решение за неоснователност на възражението, към които е препратил въззивният съд, а именно, че възражението за нищожност на договора за особен залог поради противоречието му с добрите нрави е неоснователно, предвид характеристиката на договора за особен залог като обезпечителен/акцесорен по отношение на друго главно правоотношение, от което произтича обезпеченото вземане, и с оглед специалния ред за сключване, пораждане на действие, пристъпване към изпълнение, изисквания за действителност, прекратяване на действието и пр., към които са приложими разпоредбите на Закона за особените залози.

Не е налице противоречие със задължителната практика, обективирана в Tълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Посочено е, че същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235 ал. 2 ГПК съдът е длъжен да ги обсъди и да даде правна квалификация на установените от тях факти.

В мотивите на тълкувателното решение е изразено разбирането, че при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор. Изложено е, че независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не могат да се установят от самата сделка, страните трябва да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извежда, при спазване на установените в ГПК преклузии. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок.

В конкретния случай от договора за особен залог, неговото съдържание и останалите доказателства не може да се установи нарушение на добрите нрави, поради което за въззивния съд не съществува задължение служебно да се произнесе дали договорът за особен залог е нищожен. Твърдените от касатора в допълнителната искова молба факти и обстоятелства, въз основа на които релевира възражението за нищожност на договора за особен залог поради противоречие с добрите нрави, не се установяват от самата сделка. Поради това и с оглед факта, че самият ищец се позовава на нищожност на договора за особен залог поради противоречие с добрите нрави, е следвало същият да изложил съответните факти и доказателства, от които извежда нищожността по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД още в исковата молба. Като не е направил това, а е въвел несвоевременно с допълнителната искова молба факти и обстоятелства, които е могъл да релевира преди това, ищецът недопустимо е искал съдът да се произнесе по предмета на спора въз основа на допълнително въведени факти и обстоятелства. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивната инстанция не е допуснала нарушение на практиката на ВКС.

Предвид липсата на твърдените предпоставки по чл. 280 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответниците не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство, а ответникът „Водоканалстрой“ ООД не е направил и искане за присъждане на разноски.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение