Определение № 24 от 19.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 26/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Жото“ ЕООД срещу определение №516 от 11.08.2021г., постановено по в.ч.т.д.№204/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 с-в, с което е потвърдено определение №261351/11.11.2020г. по т.д.№166/2020г. на Софийски градски съд, ТО, 7 с-в, за връщане на исковата молба на „Жото“ ЕООД, по която е било образувано т.д. №166/2020г. на СГС. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е недопустимо, респективно – неправилно, поради нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че исковете на „Жото“ ЕООД са допустими, тъй като са предявени в 14-дневния срок по чл.694, ал.6 ТЗ. Излагат се доводи, че е налице правен интерес за ищеца от установяване по реда на чл.694, ал.8 ТЗ спрямо длъжника „Армилес 2004“ ООД (н.), синдика на дружеството и останалите кредитори в производството по несъстоятелност, на задълженията на „Армилес 2004“ ООД (н.) към „Жото“ ЕООД, произтичащи от договор за наем, неустойка, законна лихва и разноски. Според частния касатор по отношение на тези вземания не са приложими сроковете по чл.685, ал.1 и чл.688, ал.1 ТЗ, тъй като процесните вземания са установени с влязло в сила решение. Оспорва се становището на въззивния съд, че обжалваното пред него определение на първата инстанция е допустим съдебен акт, като в тази връзка се поддържа, че въззивният състав се е произнесъл по основателността на предявените искове, т.е. по съществото на спора, което следва да бъде извършено с решение. Претендира се обезсилване на въззивното определение като недопустимо, а при условията на евентуалност – неговата отмяна, с присъждане на направените от частния касатор разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Излагат се доводи за вероятна недопустимост на атакуваното определение по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК като се акцентира върху становището на частния касатор, че с въззивното определение е решен спора по същество, което е допустимо единствено чрез съдебно решение. В срока по чл.276, ал.1 ГПК не са представени писмени становища от „Армилес 2004“ ООД (н.) и от синдика на дружеството в несъстоятелност - Р. И. Т.. Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на частния касатор относно основанията за допускане на касационно обжалване, намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил определение №261351/11.11.2020г., постановено по т.д.№166/2020г. на СГС, с което е върната исковата молба на „Жото“ ЕООД, въз основа на която е било образувано т.д.№166/2020г. на СГС, Апелативният съд е посочил, че ищецът „Жото" ЕООД е предявил положителни установителни искове с правно основание чл.694, ал.2, т. 1 ТЗ. Според САС (аналогично на това, което е приела и първата инстанция), исковете се явяват процесуално недопустими, тъй като претендираните от ищеца вземания за наемна цена, неустойка и законна лихва, са възникнали преди датата на откриване на производството по несъстоятелност спрямо длъжника „Армилес 2004" ООД (н), поради което тези вземания е следвало да се предявят най-късно до 04.10.2013г. - когато изтичат сроковете по чл.685, ал.1, респ. чл.688, ал. 1 ТЗ, а вместо това са предявени на 29.08.2019г. В обжалваното определение е отразено, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по същество на спора, както необосновано твърди жалбоподателя, а се е произнесъл относно процесуалните предпоставки за надлежно упражняване на иска по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ, които съгласно утвърдената практика на ВКС ( решение № 44/25.05.2017г. по т.д.№407/2016г. на І т.о) са следните: кредиторът да е предявил вземането си пред синдика по реда и в срока по чл.685, ал.1 или чл.688 ТЗ; да има произнасяне на синдика по отношение на него; да има депозирано в срока по чл.690, ал.1 ТЗ възражение срещу приемането или отказа за приемане на вземането; по повод това възражение да има произнасяне на съда с определение по чл. 692 ТЗ; да е спазен срокът по чл. 694, ал. ТЗ. Апелативният състав е посочил, че чрез извършване на тази преценка за допустимост на предявените искове, градският съд е стигнал до правилния извод, че в случая не е налице първата предпоставка за разглеждане им по същество, след като процесните вземания са възникнали преди датата на откриване на производството по несъстоятелност „Армилес 2004" ООД (н), а са предявени пред синдика на дружеството в несъстоятелност извън сроковете по чл. 685, ал. 1, респ. чл. 688 ТЗ. Съдът е подчертал, че сроковете за предявяване на въпросните вземания са започнали да текат от обявяване в търговския регистър по партидата на „Армилес 2004" ООД на решение №1173/02.07.2013г. по т.д.№3320/2010г. на СГС, с което е възобновено производството по несъстоятелност на дружеството, при което същите са изтекли на 04.10.2013г., далеч преди предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност на 29.08.2019 г. САС е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя, че по отношение на процесиите вземания не са неприложими сроковете по чл. 685, ал.1, съответно чл. 688, ал.1 ТЗ, тъй като същите били установени по основание и размер след решението за откриване на производството по несъстоятелност. В тази връзка съдът е посочил, че изрично в чл.688, ал.1, изр. 2 ТЗ е предвидено, че след изтичане на срока посочен в изр.1, вземания, възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност не могат да се предявяват, т. е. изрично се посочва, че моментът, от който започва да тече срока е този на възникването на вземането, а не на неговото установяване. Според съда, след като процесиите вземания са възникнали преди решението за откриване на производството по несъстоятелност на „Армилес 2004" ООД (н), то ирелевантен е фактът, че вземанията са установени с влязло в сила решение след това. На последно място САС е приел за неоснователно твърдението в жалбата, че решението по гр.д.№19311/2011г. на СРС е задължително за съда по несъстоятелността и страните, посочвайки, че в настоящия случай разпоредбата на чл.691 ТЗ не намира приложение. С оглед предмета на частната жалба, касаещ проверка допустимостта на предявените искове, САС е приел, че възраженията на жалбоподателя, обосноваващи тяхната основателност по съществото на материалния спор, не следва да се обсъждат. Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Обжалваното определение не е вероятно недопустимо като основание за допускането му до касация по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Предмет на частното въззивно производство по в.ч.т.д.№204/2021г. на САС е определението на СГС от 11.11.2020г., с което е върната исковата молба на „Жото“ ЕООД, въз основа на която е било образувано т.д.№166/2020г. на СГС. В тази връзка въззивният състав законосъобразно се е произнесъл по частната жалба на „Жото“ ЕООД с определение (чл.278, ал.3 ГПК). Неоснователно в частната касационна жалба се твърди, че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по съществото на материалния спор, приемайки, че предявените искове са неоснователни. Въззивният състав изрично е посочил, че не обсъжда доводите в частната жалба, касаещи основателността на предявените исковете, а единствено тяхната допустимост. С обжалваното пред настоящата инстанция определение съставът на САС се е произнесъл по процесуалния спор, повдигнат пред него, относно правилността на определението на СГС, с което е върната исковата молба поради недопустимост на предявените с нея искове. Въззивното частно производство е било допустимо на основание чл.274, ал.1, т.1 ГПК, от което следва че и постановеното от апелативния съд определение е допустимо, независимо от това дали същото е правилно или не. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. В частната касационна жалба, освен за недопустимост, се излагат и твърдения за неправилност на въззивното определение поради нарушение на процесуалните правила. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси от значение за конкретния процесуален спор като общ критерий по чл.280 ал.1 ГПК, необходим за допускане на касационно обжалване. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора, че исковете му по чл.694, ал.2, т.1 ТЗ са допустими като предявени в срока по чл.694, ал.6 ТЗ и че в случая сроковете по чл.685, ал.1 и чл. 688, ал.1 ТЗ са неприложими. Отделно следва да се отбележи, че касаторът не твърди и не сочи наличието на някое от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК (от т.1 до т.3), обуславящи възможност за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,