Определение № 1477 от 24.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 441/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Л. Т., чрез адв. И. В., срещу въззивно решение № 1141 от 02.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 769/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което след отмяна на решение № 7143 от 20.12.2024 г., постановено по гр. д. № 4666/2024 г. по описа на Софийски градски съд, е развален по предявеният от В. Д. К. против А. Л. Т., иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, договор за дарение на недвижим имот, за който е съставен нотариален акт № ***, том***, рег. № ***, дело № ***/05.08.2020 г. на нотариус с рег. № ***на НК, който имот представлява апартамент № ***, находящ се в [населено място], район „В.“,[жк], [жилищен адрес] с площ от 46,46 кв. м., заедно с прилежащото избено помещение № 7 с площ от 3,22 кв. м. и с 0.308 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е разположена сградата. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ „Установената от въззивния съд финансова нужда в размер на 46 лева на месец към 2025 г. обосновава ли необходимостта от отмяна на дарение на недвижим имот? Пренебрежимо ниска финансова нужда в състояние ли е да доведе до сочените от закона значителни правни последици, до които води отмяната на дарението?“; 2/ „Следва ли да се приеме, че е налице трайна нужда при установен финансов недостиг в размер на 46 лева или в пренебрежимо малък размер около 0,042 % от минималната работна заплата, при наличие на финансови средства по банкова сметка и две жилища, които биха могли да бъдат отдавани под наем и да генерират приходи?“; 3/ „За установяването на трайна нужда от изплащането на издръжка, необходимо ли е да има новонастъпили обстоятелства, след извършването на дарението и могат ли хроничните заболявания на дарителя без влошаване на състоянието да обосноват трайна нужда, без да има установена друга промяна в здравословното състояние за дарителя?“; 4/ „Как се установява абсолютна непригодност на имот (апартамент) да бъде отдаван под наем? Следва ли да се изследва всяка възможност за реализиране на доход от имот – частично отдаване под наем, за жилищни или нежилищни (производствени, складови) нужди, отдаване под наем с уговорка наемателят да извърши определени подобрения срещу отстъпка в наема за определен период?“; 5/ „Може ли да се приеме, че лице без постоянни доходи, в установени семейни отношения, с две деца, следва да изплаща издръжка, въпреки невъзможността за това и поставяйки себе си и семейството си в по-неизгодно положение спрямо търсещия издръжка дарител?“. Касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС (без да я отнася към конкретно питане), обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21.10.2013 г. по тълк. дело № 1 от 2013 г. на ОСГК, решение № 526 от 03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г. на IV г.о., решение № 222 от 10.07.2000 г. по гр. д. № 1349/1999 г. на II г.о., решение № 682 от 08.07.2002 г. по гр. д. № 369/2002 г. на II г.о., решение № 22 от 06.03.2014 г. по гр. д. № 455/2012 г. на IV г.о., решение № 36 от 18.02.2014 г. по гр. д. № 3459/2013 г. на III г.о. и решение № 526 от 03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г. на IV г.о. Жалбоподателят поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответната страна по жалбата В. Д. К. не взема становище по нея в предоставения срок за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че пред първата инстанция е предявен иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД; че искането на ищцата В. Д. К. е да бъде отменено направено от нея в полза на ответника А. Л. Т. дарение на описания в исковата молба недвижим имот; че с оглед твърденията на ищцата, веднага след като му дарила имота, предмет на иска, и още един апартамент, почувствала рязко охлаждане на отношението на ответника към нея – същият започнал да се държи грубо, а в най-тежките й периоди, когато се нуждаела от ежедневни грижи и издръжка, тя не получавала такива от ответника, а й помагали други хора; че по делото са представени нотариалните актове, с които ищцата е дарила притежаваните от нея апартаменти на Т., като от същите е видно, че тя си е запазила пожизнено правото на ползване върху тях. Решаващият състав е съобразил представените по делото доказателства – документи относно здравословното състояние на ищцата за периода от 2018 г. до 2021 г., включително и рецептурна книжка, от която е видно какви лекарства трябва приема постоянно; представените от ответника – трудов договор и допълнителни споразумения към него, от които се установява, че същият получава брутен доход в размер на 1500 лв. след 04.02.2021 г., както и множество разходни документи за домакински разходи; договор за наем от 02.10.2020 г., сключен между него и Р. Н. Д., от който се установява, че Т. заплаща месечен наем в размер на 650 лв. за жилище – двустаен апартамент, намиращ се в [населено място], кв. Л.; удостоверение за раждане № [ЕГН], видно от което на 24.03.2021 г. се е родило детето В. А. Т. с родители С. П. П. и А. Л. Т.; удостоверение за раждане № [ЕГН], съгласно което майката на детето В. Т. има още една дъщеря – А. А. Н.. Кредитирал е и заключението по допуснатата и изслушана съдебно-икономическа експертиза, съгласно което ежемесечният разход на В. К. за 2020 г. и началото на 2021 г. е в размер на 595, 24 лв., от които 122, 04 лв. за лекарства; че доходът, който реализира същата за последните шест месеца преди датата на експертизата е средно 549, 45 лв., от които 300 лв. пенсия и 249, 45 лв. от хонорари; че този доход не може да покрие месечните разходи на лицето; че доходът, който реализира семейството на ответника възлиза на 2690 лв. за 2020 г. и 2632, 31 лв. за 2021 г., при средномесечен разход на домакинствата към 2020 г. в размер на 1674, 48 лв. и 1995, 90 лв. за 2021 г.; че при тези изчисления за 2020 г. на семейството на ответника е оставала сума в размер на 1015, 52 лв., а за 2021 г. - 637, 29 лв.; че размерът на месечния наем на апартаментите, за които ищцата си е запазила правото на ползване до края на живота си, възлиза на 385 лв. след приспадане на дължимите данъци за апартамента, намиращ в кв. „***“ и 329 лв. за апартамента, находящ се в[жк], като изчислението касае 2021 г. Намерил е, че експертизата е компетентно и добросъвестно дадена, като при изготвянето й вещото лице е ползвало, както данните на НСИ, така и представените от страните документи, поради което е преценил същата при формиране на изводите на съда относно основателността на претенцията. Въззивната инстанция е преценила и събраните по делото гласни доказателства. От показанията на Л. Т. – позната на ищцата от 30 години, с която се виждат веднъж-два пъти седмично, е установила, че преди години В. живеела нормално, но сега стандартът й на живот бил много под минимума след направените дарения; имала много здравословни проблеми и нямала възможност да си взима лекарствата; по време на Ковид-19 пандемията В. била много зле и свидетелката се обадила на ответника да отиде и да й помогне, но той не го направил, нито дал някакви средства за издръжка; когато освободил апартамента, в който живеел под наем, Т. го оставил в много лошо състояние като имало и неплатени сметки; че сега В. живее в апартамента, в който преди е живеел А. –този в[жк], а в другия апартамент преди време също е имало наемател; ищцата не можела да дава под наем единия от апартаментите, защото бил в много лошо състояние, а нямала пари да го ремонтира; отделно наемателите, с които сключвала договори оставяли неплатени сметки, които тя после трябвало да плаща и затова я било страх да отдава втория апартамент под наем. Второинстанционният съд кредитирал показанията на тази свидетелка, тъй като тя е незаинтересована от изхода на делото и има преки впечатления от живота на ищцата. От показанията на свидетелката П., която живее на семейни начала с ответника Т., съдът е установил, че преди да започнат да живеят заедно, ответникът живеел в апартамент на ищцата и заплащал наем в размер на 450 лв. за едностаен апартамент, като сега живеели в тристаен апартамент, а наемът бил 650 лв.; че предишният апартамент бил малък, защото през 2021 г. им се родило дете, а тя има и друго дете, чийто баща не е ответникът и за което дете получава издръжка в размер на 350 лв.; че ответникът започнал нова работа от м. януари, като заплатата му била в размер на минималната заплата за страната, а самата свидетелка получавала обезщетение за майчинство; че ответникът има възрастна баба, която е в старчески дом и с баща му и брат му си поделят таксата от 1000 лв. Преценил е посочените показания по реда на чл. 172 от ГПК с оглед отношенията на свидетелката с ответника, като е кредитирал същите в частта, която описва бита на семейството им, доколкото съответстват на наличните по делото документи. При тази фактическа обстановка въззивният състав е приел от правна страна, че за да се уважи иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД следва да бъде установено, че дарителят има трайна нужда от издръжка, че е поискал такава от надарения, който отказва да я дава и искът да е предявен в установения от закона едногодишен срок от възникване на основанието за отмяна. Изложил е съображения, че при такава претенция в тежест на дарителя е да докаже трайната си нужда от издръжка и нейния размер, който се обуславя от неговите конкретни нужди, както и че е поискал даване на издръжка – устно или в писмен вид; че в тежест на надареното лице е да докаже възраженията си срещу предявеното право, включително, че е в обективна невъзможност да престира; че обективна невъзможност за изпълнение няма да има, когато дареният е в състояние да задоволи собствените си нужди и тези на лицата, към които е задължен по закон, с останалите си доходи и имущество, или с тези, които би могъл да реализира, ако положи всички усилия, изисквани от дължимата грижа и добросъвестността, като при подобни обстоятелства отказването на издръжка ще бъде проява на непризнателност. Взел е предвид и разясненията, дадени с ТР № 1 от 21.10.2013 г. по тълк. д № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които не е налице проява на непризнателност обаче, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. При тези съображения и от събраните по делото доказателства въззивният съд е намерил, че по делото се установява факта на поискване на издръжката /съгласно показанията на свидетелката Т., както и изявленията на ищцата в исковата молба/ и отказа на ответника да дава такава. Приел е, че в случая е доказана и нуждата от издръжка, тъй като от представените медицински документи става ясно, че ищцата страда от няколко хронични заболявания, а необходимостта от приемане на медикаменти, свързани с тях, е видна от представената рецептурна книжка. Отчел е и доходите на ищцата К., като постоянен такъв е само този от пенсия, която към 2020 г. и 2021 г. е била в размер на 300 лв., а получаваният доход от хонорари е бил в среден размер от 263, 63 лв., но е с непостоянен характер. Решаващият състав е формирал извод, че с оглед на събраните по делото доказателства за състоянието, в което се намира вторият апартамент, върху който ищцата си е запазила правото на ползване – че той не е годен за отдаване под наем и при липсата на средства за отремонтирането му, то същата не би могла да си осигури доход от имущественото право на ползване, което притежава върху същия. Поради това е приел, че при определяне на нуждата от издръжка следва да бъдат съобразени само посочените по-горе доходи. По отношение на сумата, която е необходима на ищцата за задоволяване на нейните нужди, въззивната инстанция е съобразила посочената от вещото лице такава, а именно сумата от 596, 45 лв., за покриване на минималните нужди от храна, консумативи и лекарства. Констатирала е, че към момента на изготвяне на експертизата, ищцата реализира доход в размер на 549, 45 лв., т. е не й достигат 46 лв. месечно. С оглед установената недостатъчност на получавания доход за задоволяване на базисните нужди за живот, е приела, че безспорно е налице основната предпоставка за уважаване на претенцията – наличие на нужда от издръжка. Спрямо преценката дали ответникът може да дава необходимата издръжка без да поставя себе си и своето семейство в по - неблагоприятно положение от това, в което е дарителят, второинстанционният се е позовал на заключението на експертизата, че ответникът е в състояние да отделя средства за даване на издръжка на ищцата в размера, който не й достига, за да задоволява своите нужди. Взел е предвид и обстоятелството, че нуждата от издръжка е възникнала непосредствено след извършване на дарението и искът е предявен в едногодишния срок, предвиден от закона. Предвид изложеното, въззивният състав е формирал решаващи изводи, че са налице предпоставките за уважаване на иска с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД и извършеното дарение следва да бъде отменено. Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до противоположния извод, е приел, че атакуваното решение следва да се отмени и вместо него да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде уважен. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В конкретния случай, поставените от касатора в изложението въпроси 1,2,3 и 5 по изложението не са правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а са привързани към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Чрез навеждането им касаторът на практика излага несъгласието си с приетите от въззивния съд фактически и правни изводи и решаващият такъв за основателност на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД. От една страна питанията съдържат твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви или по които съдът е застъпил обратно становище. От друга страна въпросите са фактически и са относими към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Отговорът на въпросите изисква преценка на събрания доказателствен материал, която не може да бъде извършена във фазата по селекция. Следователно по така наведените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че на практика въпросите в изложението се поставят с оглед оплакванията на касатора, че в случая за ищцата не е възникнала трайна нужда от издръжка, а ответникът по иска няма възможност да изплаща такава, тъй като би поставил себе си и семейството си в по-неблагоприятно положение от това на ищцата. В случая обаче въззивният съд не е отрекъл установеното в практиката на ВКС разбиране, че при иск за отмяна на дарение на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка при изпадане на последния в трайна нужда, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя /Тълкувателно решение № 1 от 21.10.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГК/. С оглед данните по делото обаче е обосновал извод, че ответникът може да дава необходимата на ищцата издръжка без да постави себе си и семейството си в по-неблагоприятно положение от това на дарителката. Въззивният съд е съобразил и установеното в трайната съдебна практика, че нуждата от издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци /определени в цифрова величина/ и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. За целта е необходимо да се установи какъв е размерът на средно-месечната издръжка на едно лице за процесния период /статистически/, съотнесено към специфичните нужди на дарителя, след преценка кои от сумите могат да отпаднат или да бъдат коригирани - повишени или намалени; трябва ли да се прибавят и нови пера, напр. за лечение, за придружител с оглед конкретното здравословно състояние на дарителя и т. н. Съдът съобразява и обстоятелството дали доходите на дарителя са по-ниски от определения от държавата размер на линията на бедност / решение № 103 от 23.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 161/2009 г., III г. о.; решение № 145 от 01.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 786/2017 г., III г. о. и др./. Този подход е следвал и въззивният съд, като е съобразил заключението на съдебно-икономическата експертиза, приета по делото. Всички доказателства, касаещи здравословното и материално състояние на ищцата и нуждата й от издръжка са обсъдени от въззивния състав, а изводът му, че такава е налице е направен въз основа на безспорно установената от вещото лице недостатъчност на получавания доход за задоволяване на базисни нужди. Предвид изложеното, в случая въззивното решение е съобразено с тълкувателната практика и релевантните факти. Не съставлява общо основание за достъп до касация и поставеният под номер 4 в изложението въпрос, тъй като по такъв въпрос съдът не е давал правно разрешение. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,